Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (24)

23

Ранчото „Куинтрел“

Вторник вечерта

Мелиса отвори входната врата.

— Здравейте, Дан, Карли. — Въпреки че не беше очаквала нито един от тях, тя се усмихна и се дръпна назад, за да им направи място да влязат. — Заповядайте. Как е майка ти, Дан? Лусия постоянно разправя за чудесата, които прави тя като учителка.

— Мама е същата като теб, винаги заета, винаги красива.

Усмивката на Мелиса стана още по-широка.

— Непременно я прегърни от мен, когато я видиш. Също и красивия си баща.

— Обещавам.

Икономката се обърна към Карли.

— Уинифред спомена, че колата ти се нуждаела от ремонт и ти си щяла да останеш в града…

— Откъде е научила? — учуди се на глас Карли, преди да успее да замълчи.

Мелиса опита да не се разсмее.

— Блейн беше в града, за да направи покупки за ранчото. Монтьорът му казал, че колата ти е била потрошена. Той пък чул за това от шофьора на „Пътна помощ“. Така се разчуват нещата в малките градчета, ще свикнеш. — После тя поклати глава възмутено: — Това са онези сноубордисти. Вземат наркотици, после правят каквото си искат и мислят, че местните хора няма да имат нищо против, защото те харчат много пари тук. Обзалагам се, че и шерифът ви е казал същото, нали?

На Карли й отне известно време да разбере разхвърляната мисъл и да осъзнае, че Мелиса дава стандартното извинение на местните жители — за всичко са виновни туристите, които харчат много и чупят не по-малко.

— Шерифът не спомена нищо за сноубордисти — каза Карли.

— Е, надявам се, че застраховката ти покрива щетите. Колите са толкова скъпи, но не можем без тях, колкото и малко да печелим. — Тя поклати глава. — Надявам се, че това няма да забави работата ти с Уинифред. Тя не е в първа младост.

— Дан предложи да ми бъде като такси, докато оправят колата ми — обясни Карли. — Дойдох само да опаковам багажа си.

— Но какво ще стане с историята, която трябва да напишеш?

— Това изобщо няма да ме забави — увери я Карли. — Ще отседна в града, за да не се налага Дан по няколко пъти на ден да кара дотук. Вместо да разпитвам Уинифред, преди кашлицата й да е преминала, ще се заема с архивите на вестника и ще сканирам снимките и документите, които тя вече ми е дала.

— Документи? — намръщи се Мелиса. — Уинифред не ми спомена нищо такова. Какви документи? Някои неща са твърде важни, за да бъдат изнасяни от къщата без позволението на губернатор Куинтрел.

И двете жени знаеха, че такова позволение няма да има.

— Говоря за съвсем обикновени семейни документи — обясни Карли. — Актове за раждане, свидетелства за брак, смъртни актове, дипломи, стари писма, неща, напомнящи за миналото — покани за сватби, поздравителни картички, пощенски картички, детски рисунки, неща, които семейството е сметнало за достатъчно важни, за да ги запази в кутията на тавана. Или кутиите — в случая. Очевидно Силвия е колекционирала доста неща, преди да получи удара.

— О! Добре, предполагам, че можеш да ги отнесеш. — Но Мелиса продължаваше да се мръщи. — Може би трябва да направя списък на всичко, което вземаш.

— Хайде да попитаме Уинифред — намеси се Дан и се пъхна покрай икономката. — Това са нейни документи в края на краищата. Моля те, кажи й, че отиваме при нея.

Мелиса остана неподвижна за момент, чудейки се как да постъпи. После отиде до интеркома, свързващ апартамента на Силвия е останалата част от къщата.

Дан не изчака позволението на Мелиса. Той просто поведе Карли по коридора.

— Мелиса не беше особено доволна, а? — каза Карли.

— От това, което чувам, е много по-трудно да се работи за губернатор Куинтрел, отколкото за Сенатора. Мелиса навярно се отчита ежедневно пред новия си шеф. Всички ще са нервни, докато не се уверят, че няма опасност да загубят работата си.

— А икономите обикновено си мислят, че те движат всичко — или че би трябвало да е така.

— В случая с Мелиса това е доста близо до истината — каза Дан. — Тя наследи тази работа от майка си. Мисля, че една от бабите й също е работила за Сенатора. Но пък по един или друг начин същото се отнася и за повече стари фамилии в долината.

Когато Дан и Карли приближиха затворената врата на апартамента на Силвия, и двамата започнаха да събличат всичко, което можеше да се съблече, без да загубят благоприличния си вид. Дан спря до черната тениска, която носеше под вълнената риза и якето. Карли нямаше такъв късмет. Тя се беше върнала да си вземе оборудването и някои дрехи. Не беше възнамерявала да се вижда с Уинифред тази вечер, така че носеше плетено копринено боди под дебелия пуловер и палтото. Зачуди се дали да остане с пуловера, но се отказа. Достатъчно несгоди й се бяха събрали за един ден.

С ъгълчето на окото си Дан я видя как се измъква от тревистозеления пуловер. Когато тя най-после успя да го издърпа през главата си, той забрави да диша. Тънка тъмносиня материя, прилепваща като кожа, я покриваше от раменете до китките и от врата до кръста и надолу.

Беше се питал какви са гърдите й и дали носи сутиен. Вече не се чудеше. Гърдите й щяха да напълнят идеално мъжките ръце и не се виждаше сутиен. Тъмносинята материя беше толкова плътно по тялото, че сутиенът щеше да се очертава ясно, ако имаше такъв.

Дан се запита дали деколтето е достатъчно разтегливо, за да се смъкне покрай ханша й, или бодито се закопчава отдолу.

— Нещо не е наред ли? — попита Карли, забелязвайки погледа му. — Технически погледнато, бодито не е бельо, ако това те притеснява. Всъщност е костюм за тренировки.

— За тренировки. — Той се усмихна.

— Да. — Тя го погледна косо. — И не е по-тясно от твоята тениска.

— Хм.

Панталоните щяха да му отеснеят, ако продължеше да гледа зърната й, които изпъкваха през гладката материя. Той вдигна ръка и почука на вратата, макар всъщност да му се искаше да провери как се сваля блузата на Карли.

Вместо да извика, Уинифред им отвори вратата лично.

— Добре ли си? — попита тя Карли пресипнало. — Мелиса ми каза за колата ти.

— Ядосана съм, иначе нищо ми няма.

Уинифред погледна Дан, за да се увери в това.

— По-издръжлива е, отколкото изглежда — каза той.

— Дано. Синът на Сенатора не е лесен. — Уинифред махна рязко с ръка. — Хайде, влизайте. Да не изстудяваме стаята на Силвия. Радвам се, че доведе и твоя човек със себе си — обърна се тя към Карли. — Доста неща съм ти приготвила да вземеш.

Преди да успее да възрази, че Дан не е нейният човек, Карли видя кашоните, пликовете и кутиите, струпани до стената.

— Снимки — обясни Уинифред, проследявайки погледа й. — Документи, всичко, което поиска. Дори сватбената рокля на майка ми.

— Не смятах да взема всичко със себе си точно сега — каза Карли. — Мога да вземам по една или две кутии при всяко идване и…

— Ето списък на местните жени, които може да са били любовници на Сенатора — прекъсна я Уинифред рязко. — Вземи колкото можеш кутии и после се върни за останалите. Тези неща не ми трябват, освен ако няма да влязат в книгата, която ще напишеш. Няма наследници на рода Кастийо след мен, на които бих могла да ги завещая.

— Ами губернаторът? — попита Карли.

— Той е Куинтрел.

Карли погледна Дан.

Той наблюдаваше старата жена напрегнато, обработваше фактите и предчувствията си и получената картинка никак не му харесваше. Усети как го побиват студени тръпки.

Опасност!

Беше се почувствал по същия начин, когато излезе от хотела в Колумбия — и попадна право на засадата. Беше оживял, но само защото носеше бронирана жилетка и бе въоръжен с „Пустинен орел“. Успя да започне да стреля, преди нападателите му да се сетят да се целят в краката му. Десетмилиметровият „Пустинен орел“ му вършеше работа все едно носеше рязана карабина за стрелба по слонове — с голяма ударна мощ, ако си добър стрелец.

Оказа се достатъчно добър, за да оцелее. Но не достатъчно добър, за да обезвреди мъжете, преди децата да изпищят и да се строполят.

— Ако ти трябва помощ — каза Дан, — се обади на мен или на татко. По всяко време — и през деня, и през нощта, госпожице Уинифред. По всяко време.

Уинифред отхвърли предложението е движение на ръката, което разклати тежката индианска гривна, която тя винаги носеше на китката си.

— Ти дръж плъховете настрана от възглавницата на Карли, а аз ще се оправя сама.

— Откъде научихте за плъховете’? — попита Карли изненадана.

— Снахата на Алма работи за шерифа — обясни Уинифред. — Едва не умряла от смях, като чула за плъха.

— Каква душичка — измърмори Карли.

Дори и да я чу, Уинифред не го показа. Тя просто отиде до огнището в ъгъла и добави още две цепеници в и без това буйния огън.

— Сега, след смъртта на Сенатора, нещата ще се променят. Синът му не умее да чака. Искам книгата да бъде готова след месец, не след три. Завърши я, и то добре, и ще ти платя двойно повече от това, което се бяхме договорили.

Карли погледна пламналите черни очи на старата жена и отново се запита дали госпожица Уинифред е напълно с всичкия си.

— Ще направя всичко възможно.

— Ако се наложи да наемеш някого, за да свърши част от работата, аз ще поема разноските — добави Уинифред.

Дан постави дланта си върху ръката на Карли.

— Аз и без това мързелувам и нямам нищо за правене. Ще й помагам за разнообразие.

— Тогава нарамвай кутиите — каза му Уинифред.

— Мелиса се тревожеше, че някои от документите може да са толкова ценни, че да се нуждаем от одобрението на губернатор Куинтрел, за да ги изнесем оттук — каза Карли.

— Понякога Мелиса е ужасно досадна.

Карли примигна.

— Значи не е проблем да ги вземем?

— За мен не — отговори Уинифред. — Моето си е мое, а синът на Сенатора да върви по дяволите.

— Добре, тогава най-добре да си приготвя нещата, които ще ми трябват през следващите няколко дни — каза Карли.

Тя тръгна неохотно към вратата. Наистина се надяваше да няма повече страховити изненади на възглавницата й, но не беше сигурна.

— Ще дойда с теб — извика Дан. — Изчакай да натоваря тези неща в камиона.

— Не е нужно да идваш с мен.

— Напротив.

Карли се усмихна, надявайки се облекчението й да не си личи. Не беше беззащитно малко цвете, но злонамереният и неочакван инцидент с плъха, залятата с боя кола и заплашителното обаждане по телефона я караха да се чувства ядосана и по-изплашена, отколкото би искала да признае. Предпочиташе да се справя с грубото отношение на Алма, което поне й се демонстрираше право в лицето.

Дан бързо пренесе кашоните, кутиите, чантите и старинния кожен куфар, които Уинифред беше приготвила. Карли взе ризата, пуловера и якетата, които двамата с Дан бяха свалили.

— Ще ви се обадя веднага щом оправят колата ми — каза тя на Уинифред.

— Непременно. И намирай работа на твоя човек. Той е най-умният от всичките.

Карли не попита кои са „всичките“. Тя просто излезе от горещата стая е въздишка на облекчение и отиде да настигне Дан.

Двамата облякоха топлите си дрехи, качиха се в камиона и се придвижиха с него до къщата за гости.

— Благодаря ти, че правиш това — каза Карли, когато Дан паркира близо до стаята й. — Знам, че не би трябвало да се тревожа заради мъртвия плъх, но… — Тя въздъхна. — Все пак се тревожа.

— Не се притеснявай. Просто не си свикнала е такива гадни игрички.

— Нима хората свикват с това?

— О, да. И с много по-лоши неща.

Но от думите му тя не се почувства по-добре, така че Дан млъкна и слезе от камиона. Двамата бързо закрачиха в студената нощ към старата къща. Широката входна врата заяде както винаги, коридорът беше тъмен и студен и в стаята на Карли светеше.

— Ти ли…

— Не — прекъсна го тя тихо.

— Същата гадост, друг ден — измърмори той.

— Този път вратата е широко отворена, това брои ли се? Той я бутна да клекне до старинния скрин.

— Стой тук.

— Дежа вю в пълна сила — измърмори тя, но не стана и не го последва.

Дан тръгна тихо към отворената врата. В стаята не се чуваше никакъв шум. Той се наведе и бързо надникна вътре.

Леглото беше оправено за спане.

Не се виждаха никакви мъртви плъхове.

Нито пък живи.

Просто за всеки случай Дан обиколи стаята и после малката баня в съседство, в която се влизаше и откъм другата спалня за гости. Чисти кърпи, сгънати грижливо. Чиста чаша.

Върна се в коридора.

— Няма нищо.

Въпреки уверението му Карли се поколеба за миг, преди да погледне подредената си стая.

— Е, някой е подпалил огън под нечий задник.

— Какво значи това?

— Леглото ми е приготвено за спане. Пижамата ми е сгъната грижливо в единия край. Липсва само шоколадче на възглавницата.

— Хавлиите в банята изглеждаха прясно изгладени. Навсякъде миришеше на препарат за почистване.

Карли повдигна вежди.

— Уф, а аз трябва да напусна този позакъснял лукс.

— Животът не е справедлив. — Дан отиде при високия шкаф, който служеше за гардероб. — Къде е куфарът ти?

— Под леглото. При другите ми неща.

Той се наведе и издърпа куфара и още няколко неща, които бяха част от багажа на Карли, включително и няколко специални алуминиеви куфарчета от тези, които се използват за пренасяне на видеокамери или оръжия. Като съдеше по това, което знаеше за Карли, Дан можеше да се обзаложи, че са камери.

— Дан?

Тонът й го накара да скочи на крака за секунда. Тя стоеше до долния край на леглото и се взираше в някакви кутии, които бяха струпани в ъгъла на малката стая.

— Какво има? — попита той.

Карли отиде при кутиите и ги погледна отново. Нямаше грешка. Всичките бяха затворени погрешно.

— Аз ги оставих подредени край леглото — обясни тя. — Дори и някоя прекалено старателна прислужница да ги е преместила до стената, защо й е трябвало да проверява съдържанието им.

— Откъде си сигурна?

— Покрай работата си постоянно държа разни неща в кутии — обясни Карли. — Първото, което се научих да правя, беше да маркирам кутиите, за да знам какво има вътре в тях, без да ги отварям. На картонените кутии маркирам капака отгоре и от двете страни. Затварям кутията така, че надписът да се вижда. — Той погледна най-горната кутия. На капака не се виждаха никакви надписи. — Чудя се какво липсва. Или какво е добавено — каза Карли огорчено.

Дан хвана ръката й, преди тя да пипне кутията.

— Остави ме аз да го направя.

Но вместо да отвори кутията, той свали якето си, клекна и огледа внимателно голямата квадратна кутия.

— Какво търсиш? — попита тя.

— Жици.

— Жици?! — повтори тя. После разбра. Започна да диша накъсано. — Мислиш, че някой иска да взриви папките ми?

— Параноята е просто част от длъжностната ми характеристика.

Карли преглътна трудно.

— А каква по-точно е работата ти?

— Сега съм в отпуск.

Дан бръкна в задния си джоб и извади сгъваем нож. С едно движение на палеца отвори страховитото острие. Всъщност не очакваше нищо смъртоносно в кутията, но не искаше да умре с изненадано изражение на лицето. Внимателно и търпеливо сряза четирите ъгъла на капака. Повдигна страничните стени на капака и го плъзна на пода.

Отгоре нямаше нищо, освен вестници.

— Как ти се струва? — попита той.

Тя се прокашля.

— Нормално.

— Толкова ли е пълна колкото последния път, когато си я затворила?

— Предполагам. Не тъпча кутиите. Иначе всичко се намачква.

— Добре. — Той небрежно потършува из хартиите вътре. Не се виждаха жици. Нито плъхове. Нито дори някое мише лайно. — Изглежда, всичко е наред. Провери за нещо, което очевидно да липсва.

Карли клекна до него и започна да преглежда нещата в кутията. Тетрадки, генеалогически формуляри, жълти пликове със снимки и документи, определени приблизително до десетилетие, и описания на роднинските връзки. Нищо не липсваше, но нещо не беше наред.

— Някой е преровил всичко — каза тя.

— Сигурна ли си? — попита той, без да вдига глава, защото проверяваше останалите кутии.

— Да, много съм педантична, когато се отнася до работата ми. Генеалогията и семейните истории са изградени от безброй дребни факти. Ако не организираш, организираш, организираш всяко късче информация, можеш да се побъркаш от търсене на доказателство за нещо, което вече си проучил и открил. И после си оставил документите не където трябва. Но в тази кутия плик, в който има документи, е пъхнат сред пликовете със снимки. При пликовете със снимки хронологията е разбъркана. Не е кой знае какво — добави тя, като едновременно пренареждаше пликовете, — но е факт.

— Нещо да липсва?

— Не.

— Провери тези.

Тя вдигна глава. Другите кутии бяха отворени. Тя с облекчение видя, че етикетите им не са паднали. Започна бързо да проверява съдържанието им.

— Същото е и при тези — каза тя след няколко минути. — Нищо не липсва. Но всичко е някак разместено. Чудя се какво са търсили. Или просто са любопитствали.

Дан сложи трите кутии една върху друга и ги вдигна наведнъж.

— Ще ги натоваря в камиона. — После забеляза изражението на лицето й. — Какво?

— Мислех си дали да не се включа в хора от жени, които пеят колко е хубаво да си имаш мъж в къщата. Аз обикновено пренасям тези кутии една по една.

— Прекалено съм мързелив, за да правя толкова курсове до колата. Ще ми отвориш ли вратата?

Карли грабна едно куфарче с видеокамера и една чанта и бързо изтича навън, отваряйки вратите, където бе необходимо. Повториха тази процедура, докато накрая оставаше да се пренесе само куфарът на Карли. Дан го вдигна и се отправи към вратата.

— Чакай — извика му тя. — Забравих си пижамата.

Той се усмихна леко.

— Не се чувствай задължена да я носиш заради мен.

— Ха-ха. — Тя грабна пижамата от леглото и после се присви като от внезапен удар.

Дан веднага застана между нея и леглото. Нямаше плъх. Нито кръв.

Само бележка с налепени букви, взети от заглавията на вестниците.

Не се връщай тук.