Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (22)

21

Таос

Вторник следобед

Докато Карли слизаше по стълбите на временния офис на шерифа, планинското слънце прониза като с нож очите й. Тя залитна леко, но възвърна равновесието си, без да поеме ръката на Дан, който се опита да я подхване.

Дан спря на тротоара, извади мобилния си телефон от джоба на сакото и се обади на местната пътна помощ да вдигнат пострадалата кола.

Карли продължи да върви, без да поглежда през рамо дали той я следва.

Дан приключи с разговора си за рекордно кратко време. Дългите му крачки стопиха разстоянието между двамата още преди края на пресечката.

— Смяташ ли да ми кажеш защо си ядосана? — попита той.

— Знаеш защо.

— Вероятно, но предпочитам да не гадая.

— Защо не си ми казал, че имаш роднинска връзка със Сенатора? — попита тя рязко. — Знаеше, че проучвам…

— Уинифред те нае да напишеш историята на рода Кастийо — прекъсна я Дан. — Не виждам какво общо има това с майка ми.

— Тя е отчасти Кастийо, ето какво общо има.

— Според Уинифред не е така. Тя се интересува само от миналите поколения Кастийо, не от сегашните.

Карли искаше да спори, но не можа. Той беше прав. Нито веднъж Уинифред не беше проявила какъвто и да било интерес към губернатора или сина му, въпреки че във вените им течеше и кръвта на Кастийо, не само на Куинтрел.

— А ти се интересуваш само от настоящето — каза Карли.

Дан сви рамене и я побутна към камиона си.

— Нещата се случват в настоящето. Например сега трябва да изпратим колата ти на сервиз, за да й сложат нови гуми и да я почистят от боята.

— Това са куп глупости.

Той отвори вратата на камиона.

— Не искаш ли да оправят джипа ти?

Карли се качи и не обърна внимание на сменената тема. Веднага щом Дан запали камиона, тя каза:

— Ти си прекалено умен, за да вярваш, че настоящето се е появило без връзка с миналото.

— А ти си прекалено умна, за да вярваш, че миналото е по-важно от настоящето.

Дан подкара камиона, зави в една странична уличка и пое към малката къща, която бе взел под наем.

Карли измърмори нещо под носа си и се облегна назад, с чувството, че е два пъти по-стара, отколкото е в действителност.

— Не ми казвай, че според теб нямаше да се поинтересувам коя е майка ти.

— Тя ми е майка и съпруга на Джон, и добра жена, която е помогнала на много деца да станат достойни хора. Това е тя. Точка.

Той намали скоростта заради един грохнал камион, натоварен с върбови клони. Синкавочерен дим се стелеше от ауспуха му, когато той най-после зави и се отправи по една уличка вдясно. Товарът на камиона се размести и разклати под канапа, който трябваше да го задържа на мястото му. Обелените върбови клони бяха метър и половина — метър и осемдесет дълги и дебели четири-пет сантиметра. От хиляда години насам хората от долината използваха такива прътове, за да правят оградите си.

— Фактът, че майката на майка ми е била психопатка, лъжкиня и наркоманка, готова на всичко, за да си изкара дозата, няма никакво значение днес — добави Дан. Нито за мен, нито за някой друг в града.

Той увеличи скоростта.

Карли прехапа вътрешната страна на устната си. Едно беше да си мисли за Лиза като за блудната дъщеря на семейство Куинтрел, съвсем друго беше — като за роднина на Дан, негова баба, майка на майка му.

Наркоманка, готови на всичко, за да си изкара дозата.

— Съжалявам — каза тя.

— Защо? Това е било твърде отдавна и освен това кучката е вече мъртва.

— Охо! Ти познаваше ли баба си?

— Не. Преди да се родя, била убита от някакъв хипар, надрусан с ангелски прах. Мама напуснала дома си на четиринайсет години. Омъжила се е за татко на шестнайсет. Аз съм се родил доста бързо след това.

— Защо е напуснала дома си?

— Сигурно й се е струвало по-поносимо, отколкото да остане при това, в което се била превърнала майка й.

— Сенатора помагаше ли на майка ти?

Дан сви рамене.

— Не съм чувал за такова нещо.

Карли изчака.

— Майка ми мрази Сенатора толкова много, че не позволява името му да се изрича в нейната къща — обясни Дан след дълго мълчание. — Според татко това е заради начина, по който се е отнесъл с майка й, лицемерието на женкаря, който вдигал шум до бога, че дъщеря му правела мръсотии с всеки мъж, който можел да го вдигне. Или може би заради факта, че Сенатора не е намерил стая за четиринайсетгодишната си внучка в ранчо с размерите на Делауер. — Дан сви рамене. Това не му изглеждаше особено смислено, но пък на него никога не му се беше налагало да живее живота на майка си. — Както и да е. Мама не говори за майка си или за Сенатора, или за детството си като дъщеря на психопатка, наркоманка и уличница.

Карли издиша шумно и се зачуди как се е издържало едно четиринайсетгодишно момиче, преди да се омъжи на шестнайсет. Реши да не пита.

Поне засега.

Дан зави по странична глуха уличка, която завършваше до оградата на пасище, изработена от върбови прътове, завързани с тел. За разлика от прътовете в грохналия камион тези бяха посивели от времето, изкривени, с различни размери. За камиона нямаше гараж, нито дори навес.

Без да чака Дан, Карли слезе от колата, метна на рамо голямата си чанта и се огледа с любопитство. Безоблачното небе изглеждаше огромно. Най-близките къщи се намираха през няколко пасища. Снегът покриваше полето по сенчестите места и се топеше по черните пътища. В момента вятърът приличаше на нежна въздишка, която се плъзгаше надолу по назъбената планина, но опитът й със Скалистите планини й подсказваше, че при някои бури през зимата вятърът ставаше неуправляем.

Освен няколкото порутени постройки от времената, когато тук е имало ферма, малката къща на Дан стоеше изправена пред вятъра и планините сама.

После Карли осъзна, че къщата не е съвсем сама. Тополата, чиито гъсти оголени клони се спускаха над къщата и част от близкото пасище, й правеше компания. Особена компания, но й харесваше. Макар че дървото не можеше да говори, то бе видяло как вековете се сменят и сезоните се редуват. Корените му бяха дълбоко в миналото, то самото растеше в настоящето, а силните му ръце се бяха устремили към бъдещата пролет.

Без да обръща внимание на снега и кишата под ботушите си, Карли тръгна към дървото, допря голите си длани до грубата му, дълбоко набраздена, кора и затвори очи.

Когато отново ги отвори, Дан стоеше съвсем близо до нея — тъмната му коса се открояваше на фона на небето, а очите му с цвета на бъдещата пролет я гледаха. Тя се засмя почти несъзнателно.

— Споменах ли ти, че харесвам дърветата?

— Всичките? Или само специалните, като това тук?

— И ти ли го усещаш?

— Затова наех тази къща, въпреки течащия покрив, стария водопровод и всичко останало. Почувствах нещо тук. Спокойствие може би. Не знам. Като стоя край тази стара топола, се чувствам… по-добре.

Карли опита да се сети за друг мъж сред познатите й, който би усетил особения живот на дървото толкова ясно, камо ли пък който би го признал на глас. С въздишка изостави гнева, който той бе предизвикал у нея по-рано.

— Вече не си ядосана? — попита Дан.

Тя подскочи.

— Четеш мислите ми прекалено добре.

Той се усмихна, вдигна тежката чанта от рамото й и се отправи към вратата на къщата.

— Хайде. Моето чили не е толкова добро като на мама, но ще успее да отдели стомаха ти от гърба.

— Ще те затрупам с въпроси — предупреди го Карли.

— Така ще съм сигурен, че дишаш.

— Ще ми отговориш ли?

— Не знам. — Той пъхна ключа в ключалката, плъзна тежкото резе настрани и дръпна старата дръжка от ковано желязо.

— Прекарваш доста от времето си в незнаене — каза тя.

— Това е един от специалитетите ми.

Той опря длан на гърба й и я побутна към дневната. Мебелите бяха съвсем малко на брой и очевидно овехтели. Имаше малко канапе с изхвръкнали пружини и протрита тапицерия, която беше прикрита с индианско одеяло — на вид старо почти колкото къщата. Саморъчно изработената масичка от извити дървета бе покрита с друго старо одеяло. Лампиони, загубили гладката повърхност на метала си — разядена или изтрита от времето, — стояха като уморени часови.

Погледът й се спря на миниатюрно огнище в ъгъла, масичка за карти и два пластмасови градински стола. Върху очукания дървен под лежаха две протрити волски кожи. Други стари, лъснали от времето, одеяла висяха на стените. Цветовете им не бяха така избледнели, защото датираха от времената преди фабрично изработваните бои, когато тъкачите са постигали цветовете сами, използвайки растения от околността. Имаше достатъчно неща, за да изглежда стаята уютна.

На прозорците се виждаха кабели на алармена инсталация.

Също и на входната врата.

Дан наблюдаваше лицето на Карли, докато тя разглеждаше скромната стая. Очакваше тя да започне с въпросите.

— За човек, който не се интересува от миналото, ти си се заобиколил с доста от него — отбеляза тя.

— Апартаментите в града са прекалено шумни. Освен това къщата си беше обзаведена.

Погледът й му подсказа, че тя не се връзва на тази версия.

Дан постави чантата й на канапето.

— Извини ме за минута, преди да ти покажа останалата част от къщата.

Заинтригувана, Карли погледна как той отвори една врата в дъното, срещу миниатюрната кухня. Онази стая бе съвсем различна от дневната. Вестници, списания и компютърни разпечатки лежаха навсякъде, включително и на пода. Имаше цяла стена, заета с електронно оборудване, което приличаше на свалено от космически кораб. Леглото беше ново и оправено, ако не се брояха купчините листове върху одеялата. Беше много голямо — заемаше почти две трети от стаята.

Дан бързо обиколи стаята, насъбра разпечатките на купчина и ги прибра в едно от чекмеджетата на скрина. Изключи компютрите и някакви други апарати, които тя не познаваше, взе единия от тях и седна на пети близо до дълга метална кутия с размерите на малък куфар. Беше сребриста на цвят като стругован алуминий или титан и имаше ключалка с две клавиатури, едната — цифрова, а другата — и с четец за отпечатъци от пръсти.

Въпреки че Дан седеше с гръб към нея, Карли се досети, че той използва и двете клавиатури, за да отключи кутията. Когато капакът й се отвори, се оказа, че металът е дебел почти пръст. Случаен човек не би могъл да проникне в кутията, без да знае шифъра. Навярно само оксижен можеше да свърши работа. Или бомба.

Карли се зачуди какво изисква такава високотехнологична защита, но не попита. Защо да си прави труда? Дан нямаше да й отговори.

Той заключи кутията и се изправи.

— Готов ли си за гости? — попита тя.

— Почти. Банята е срещу леглото. Няма врата, защото няма достатъчно място, накъдето да се отваря. Когато искаш да ползваш банята, просто затваряй вратата на спалнята. И не си играй с електрониката, ако обичаш. Нищо на стената не работи без пароли и други такива.

— А ако те попитам защо са ти такива сложни електронни устройства, когато си във „ваканция“, ти ще ми кажеш…

— Че си падам по електронните игри.

Тя завъртя очи.

— Каза, че имаш две легла. Освен ако едното не е скрито в хладилника, според мен то липсва.

Той бръкна под голямото легло и издърпа нещо, което изглеждаше като сгънат надуваем дюшек. Включи го към контакта в стената, натисна едно копче и със звук като от прахосмукачка той започна да расте. След минута върху леглото и всички струпани там листи се появи един двоен матрак.

— Като сгъна масичката за карти и преместя столовете в кухнята, това се събира точно пред огнището — обясни Дан. — Най-топлото легло в къщата.

Карли погледна през рамо към дневната, измери пространството и каза:

— Ще се събера.

— Не, аз ще се събера.

Тя се обърна толкова бързо, че косата й подскочи.

— Не говори глупости, ти не можеш да се побереш на този матрак.

— Спал съм и на по-лоши места.

Карли се замисли за изписаната на лицето му болка от време на време, за лекото накуцване с левия крак. Последното, от което той се нуждаеше, беше да спи на пода, независимо на какъв матрак.

— Тогава ще го кажа по друг начин — не се предаде тя — Или аз ще спя на надуваемия матрак, или отивам да си търся хотел.

— Не те ли е страх, че на пода може да има плъхове?

Тя не се хвана на това.

— Ще се уверя, че си изпразнил джобовете си, преди да си легна. — Дан поклати глава. — А щом като стана дума за това — каза тя, — шерифът какво има против теб?

— Аз бях хлапе, когато той беше заместник-шериф.

— И? Много хора са били хлапета преди двайсетина го дини.

— Няколко от момчетата на Сандовал ми скочиха. В крайна сметка се сдобиха с наранявания. А аз — не.

— Няколко? Колко?

— Недостатъчно, за да свършат това, което си бяха на умили. — Дан започна да изпуска въздуха на матрака, за да го прибере.

— А шерифът какво общо е имал с тях?

— Беше тяхната дума срещу моята. По онова време Монтоя ходеше с едно от момичетата на Сандовал. После се ожени за нея.

— Това звучи гадно.

Той сви рамене.

— Тук е малък град. Аз не се числях към никоя от групите — на янките, испанците, индианците. Бях един устат досадник.

Карли видя как Дан умело нави на руло матрака, като избутваше останалия въздух със силните си ръце.

— Добре, двамата с Монтоя имате някаква минала история — каза тя. — Но това не е причина той да те обвинява, че си сложил изкормен плъх върху възглавницата ми.

— Погледни нещата от друга гледна точка: ако аз не съм го направил, значи е бил някой от домакинството на губернатора. Монтоя няма да спечели награда за това, че е влязъл в заглавията на вестниците за сметка на губернатора.

— Все още смятам, че това звучи гадно.

— Просто така стоят нещата по тези места. — Той се наведе и пъхна сгънатия матрак под леглото.

— Предполагам, че личното ти мото е „Животът е несправедлив, справяй се както можеш“.

— Правилно предполагаш. — Той се изправи и я погледна, наслаждавайки се на наситения цвят на косата й на фона на варосаните стени на къщата. — Готова ли си да хапнеш чили?

— Готова съм да сритам Монтоя по дебелия задник.

Дан преметна ръка през врата на Карли и я придърпа близо до себе си.

— Ще може ли да гледам?

— Не искаш ли да ми помогнеш?

— Никога не бих застанал между теб и дебелия задник на Монтоя.

Преди да успее да каже още нещо по адрес на шерифа, Карли откри, че се е озовала на масата и яде чили с гарнитура от царевични питки. Бутилка мексиканска бира се беше появила до лакътя й. Тя грабна бирата, сипа си зелен сос върху чилито и се нахвърли на храната.

Дан седна, сложи сос и на своето чили и го изяде, преди тя да е стигнала до половината на своята порция. Той си сипа допълнително и го излапа, докато Карли доотопи своето чили с една царевична питка. Дан се облегна назад и се наслади на последните глътки бира.

— Никога не казвай, че някой може да прави по-хубаво чили от твоето — каза тя, като също се облегна назад и въздъхна доволно.

— Сега ли е моментът да спомена, че взех рецептата от майка си?

— И аз така предположих. — Карли отпи от бирата си. — Ти кога разбра, че дъщерята на Сенатора е твоя баба?

Клепачите му се спуснаха леко.

— Винаги съм знаел. Както и всички останали в града.

— Включително и онези момчета Сандовал, които са ти скочили?

Дан сви рамене.

— Уинифред знае ли? — попита Карли.

— Никога не е казвала нищо по въпроса.

— Ти питал ли си я?

— Не.

— Защо не? Ти очевидно я харесваш.

Дан завъртя бутилката в ръцете си.

— Не ме интересуваше. Все още не ме е грижа.

— Тя ти е роднина.

— Толкова далечна, че дори не знам каква ми се пада.

— Но…

Той продължи хапливо:

— Сестрата на Уинифред законно се е отказала от дъщеря си, която е майка на майка ми. Какво ще кажеш. Много близки роднини сме, няма що. Направо ще паля барбекюто за родовата среща.

— Ами дядо ти?

— Кой?

— Джон роднина ли е на Куинтрелови или Кастийо?

— Не, той е от Айдахо.

— Ясно. Карли погледна Дан. Видът му подсказваше, че е едновременно отегчен и раздразнен, но поне отговаряше на въпросите й. — Кой е бил дядо ти по майчина линия?

— Не знам. Баба ми така и не се омъжила.

— Ами акта за раждане на майка ти? Кой е посочен за баща?

— Никой.

Карли отпи продължително.

— Какво казват местните клюки?

Дан присви очи.

— Че Лизи е била наркоманка и курва, която започнала да спи с всеки срещнат още на тринайсет и на петнайсет вече била съвсем пропаднала.

Карли примигна, но продължи да задава въпроси, каза си, че трябва да научи повече за хората от областта, преди да се заеме със семейната история на Уинифред. Знаеше, че се заблуждава. Разбира се, местната история можеше да й е от полза, но в момента надделяваше желанието й да научи личната история на Дан.

— Не е ли имала някой конкретен приятел? — попита тя.

— Трима от братята Сандовал. Ако можеше да се вярва на това, което момчетата ми крещяха, преди да ми се нахвърлят, тя харесвала по повече от един наведнъж. Или може би е била прекалено дрогирана, за да забелязва колко мъже се качват отгоре й.

Карли преглътна трудно.

— Откъде тези момчета са знаели за баба ти?

— Колкото по-малък е тралът, толкова по-дълга е паметта. — Карли поиска да зададе нов въпрос, но Дан я прекъсна: — Сега е мой ред. Разкажи ми за родителите си.

Тя се загледа в пяната на бутилката. Когато хората я питаха за семейството й, обикновено казваше нещо незначително и сменяше темата. Но не можа. Не и сега. Дан не бе просто кой да е. И той не гореше от желание да говори за семейството си, също както тя не държеше да обяснява, че няма семейство. Ако Карли искаше да види къде ще ги отведе взаимното привличане, трябваше и тя да сподели нещо лично.

— Не знам нищо за биологичните си родители — каза тя след малко. — Двойката, която ме е осиновила, Глен и Марта Мей, са били на петдесет и пет и четирийсет и осем, когато съм се появила в живота им.

Дан пак присви очи.

— А ти на колко си била?

— Мисля, че са ме взели направо от рождената ми майка. Родителите ми не са ми казвали.

— И ти никога не си питала?

— О, питах ги. Те казваха, че няма значение, че съм твърде малка, за да зная какво е ставало по онова време, че моят дом е при тях, че те ме обичат. — Карли сви рамене. — Обичайните думи, които осиновените деца чуват, когато осиновителите не искат да говорят за това.

— Официално осиновяване ли е било, през лицензирана агенция?

— Не. Затова документите останаха запечатани дори и след като навърших двайсет и една.

Дан кимна. Доколкото вече познаваше Карли, знаеше че тя не се е примирила с нежеланието на родителите и да говорят за това. Досещаше се, че е потърсила истината сама. И го е направила.

— Нищо ли не откри? — попита той.

— Нищо. — Тя направи гримаса. — Не ме разбирай погрешно. Моето любопитство по отношение на биологичните ми родители не беше проява на неуважение към Марта и Глен. Те ме обичаха като истински родители.

— Ами ти? Ти обичаше ли ги?

Карли го погледна изненадана.

— Разбира се. Те бяха мили, внимателно обогатяваха опита ми и всеотдайно се грижеха за образованието ми. Когато пораснах, ме обучиха за генеалогията, на която бяха посветили живота си.

— Но те са се интересували от миналото, а не от настоящето или бъдещето?

— Много си бърз. На мен ми отне години, за да осъзная това. Те бяха очаровани от предците, от миналото. И Глен, и Марта преподаваха в университета — европейска история и латински. Бяха идеалната двойка.

Дан си представи една много по-млада Карли, умна, любознателна и енергична, възпитавана от родители, които са били достатъчно възрастни да й бъдат дядо и баба, хора, чиято работа и живот са били посветени на миналото.

— Имаш ли братя и сестри?

— Не. — Тя се усмихна горчиво. — Мисля, че аз им бях предостатъчна. Нямаха нужда от още деца.

Той почука леко с бутилката по купичката от чилито.

— Някога обясниха ли ти защо са те осиновили? Винаги ли са искали да имат деца?

— Никога не го казаха, но… — Карли си беше задавала този въпрос повече от веднъж. Тя отчупи парче царевична питка и отхапа от него. — Марта беше последната от семейството си в Щатите, единствено дете, отгледано от единствени деца. Същото се отнасяше и за Глен. Никакви братя и сестри, никакви лели и чичовци, никакви братовчеди. Нищо, освен генеалогия, свеждаща се до едно име.

— Самотата отглежда самота.

Тя кимна.

— Това бе едно от многото общи неща помежду им. Но Глен и Марта не могли да имат дори едно дете. Така че един ден ме осиновили…

— Те радваха ли се, че ти се интересуваш от миналото също като тях?

Карли пак отхапа малко от царевичната питка. Не беше гладна. Просто й трябваше да прави нещо с ръцете си, освен да навива кичур коса на пръста си.

— Мисля, че да. Никога не сме го обсъждали по този начин.

— Тогава за какво си говорехте? За възхода и падението на Римската империя?

Тя се засмя.

— Говорехме за генеалогическите източници, как се проследяват предците по женска и мъжка линия, за историята по времето на прадедите им, за седмото поколение в миналото. Такива неща. — Тя се наведе към него развълнувана. — Тази част ми харесваше най-много, да си представям как са се обличали и как са се хранели през петнайсети век хората в Англия, Италия или Испания. Обичах да си мисля какви са били последствията за обикновените хора от смесването на кръвта им с тази на жестоките викинги или датчани, за навлизането на културата им, за кръстоносните походи, чумите и глада, за пътешествениците и колонизаторите, за тези, които са оставали в домовете си, за това как новите поколения в семейството са се променяли и са забравяли роднините си, за това колко е забавно да откриеш някой свой четвърти братовчед на неочаквано място, после да слушаш разказите му на семейните събирания, да се снимате заедно, да имате общи спомени, които хвърлят мостове през времето и океаните…

— Връзки — каза той.

— Точно така. Толкова хора ги приемат за даденост и изобщо не се интересуват, че са само една брънка от голямото родословно дърво. — Карли разпери ръце. — Дърво, което може да обхваща векове и държави и да преплете в едно цяло… — Тя спря рязко, защото дясната й ръка се удари в стената и изпусна царевичната питка.

Дан хвана лявата й ръка, преди да се е блъснала в носа му. Той преплете пръсти с нейните и притисна дланта й към бедрото си. Така беше по-безопасно. И беше приятно.

— Извинявай — каза тя, изчерви се и се наведе да вдигне царевичната питка със свободната си ръка. — Малко се отплесвам, когато говоря за работата си.

— Харесва ми ентусиазмът ти. — Той бе изпитвал същото по отношение на своята работа. Някога. Когато напусна държавния департамент и започна работа в „Сейнт Килда Кънсалтинг“, пак възвърна ентусиазма си. После наркотрафикантите, които го искаха мъртъв, откриха огън насред тълпата. Три деца и една монахиня умряха. Той оживя. Чудеше се дали Бог е доволен от равносметката с труповете. Дан определено не беше. — Как те откри Уинифред?

— Тя явно постоянно държи телевизора включен, когато е при Силвия. В едно телевизионно предаване имаше интервю с мен за семейна история, която бях публикувала наскоро. Уинифред се заинтригувала и се обадила в телевизията. Аз й изпратих изрезка от статия във вестник, както и книгата, която току-що бе излязла от печат.

— Сама ли се занимаваш с всичко? Дори и с публикуването?

— Разбира се. Компютрите улесняват всичко и резултатът е не по-лош от книгите, които се продават в книжарниците. Но ако моите клиенти искат повече от например двеста екземпляра, аз възлагам работата на печатница.

Дан погледна пръстите, сплетени с неговите.

— Нямаш пръстен.

— Нямам съпруг. Нито годеник.

— Гаджета?

Тя наклони глава настрани и го погледна.

— Не. А ти имаш ли?

— Нямам съпруг, нито годеник.

— Какво облекчение. Ами жените?

— Харесвам ги.

— Достатъчно, че да избереш една само за себе си?

— Засега не.

Устните й леко се усмихнаха. Реши да му приложи неговата собствена тактика за смяна на темата на разговора.

— Какво според теб ще направи шериф Монтоя?

— Ще открие разследването и после ще го забрави на пълно.

Карли се засмя.

— Какво трябва да стане, за да те хване човек неподготвен?

Убити деца, няколко откоса с автомат Калашников. Но ако кажеше това, щеше да започне разговор, който той не искаше да води.

— Уинифред споменавала ли ти е как се отнасят останалите от семейството към историята, която тя ти е възложила да напишеш? — попита Дан.

— Не. Но аз бързо се досетих, че не всички подкрепят тази идея.

— Плъхът върху възглавницата ли ти го подсказа?

— И преди това имах предчувствие.

Пръстите му стиснаха нейните.

— Какво се е случило?

— Нищо особено. Когато пристигнах, стаята ми не беше готова и не беше точно най-хубавата стая в къщата. Алма бе демонстративно груба с мен. Или може би аз съм била прекалено чувствителна. Смъртта на Сенатора беше изненадала всички. — Тя махна със свободната си ръка. — Всъщност само Уинифред се радваше да ме види.

— Някой друг създавал ли ти е проблеми?

— Синът на губернатора е леке, но не мисля, че имаше нещо лично. Просто така се държи.

— Ами Ан Куинтрел? — Докато говореше, Дан разсеяно плъзгаше палеца си по показалеца на Карли.

— Запознаха ме с нея след погребението. — Усещането от милувката на палеца му изпращаше иглички по цялото й тяло. Тя преглътна и опита да не забелязва това. — Ан Куинтрел се държеше учтиво. Губернаторът — също. Както и останалите от персонала, освен Алма. Може би просто е имала лоша седмица.

Дан затвори очи и започна да нарежда и пренарежда фактите, възможностите, вариантите. Въпреки че мислите му препускаха, палецът му се движеше бавно напред-назад, напред-назад по показалеца на Карли. Мързеливият ритъм си проправи път до главата й и разбърка мислите й.

— Ако се опитваш да ме разсееш, успяваш — каза тя след малко.

— Какво?

Тя подръпна леко ръката си.

— Това.

Дан погледна сплетените им пръсти.

— Стискам ръката ти ли?

Карли плъзна собствения си палец нагоре-надолу по неговия, като го галеше бавно. В мига преди той да спусне клепачите си, тя зърна блесналото желание.

— Разбра ли сега? Това действа разсейващо.

— И така може да се нарече. — С последна бавна милувка той пусна ръката й. — Ако Монтоя те завърже на един стол и те изпече на шиш като агне, какво би му казала за мен?

Тя не се опита да скрие изненадата си.

— Не знам достатъчно, за да си струва да ме въртят на шиш.

Дан знаеше, че трябва да остави нещата така. И знаеше, че няма да го направи.