Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (21)

20

Ранчото „Куинтрел“

Вторник следобед

— А Джим Снийд? — попита Мелиса, като небрежно приседна на бюрото на Джош. — Искаш ли да го задържиш?

Джош погледна книгата за персонала, поколеба се и сви рамене.

— Нека остане. Не ни струва много, а стреля много добре.

— Блейн? — продължи тя.

— Не знаех, че близнакът на Джим също е на заплата при нас.

— Не е на щат. Само когато ни трябват допълнителни хора за извънредни работи или когато трябва да се отиде спешно до града за нещо. Животът му не е бил лек. Помагаме му, когато можем. Ти не помниш това, защото почти никога не идваше тук, но той на практика израсна в ранчото. Като всички нас. Беше много забавно. — Мелиса се усмихна, спомняйки си как заедно с близнаците кръстосваха овощните градини. — Както и да е. Блейн е полезен, когато трябва да се свърши някоя дреболия.

Джош се намръщи и претегли политическите последствия от това, че е наел на работа осъден престъпник. Положителното беше, че това подсилваше имиджа му на либерал. Отрицателното беше, че това подсилваше имиджа му на либерал.

Гласоподавателите в Ню Мексико бяха много разделени.

Във въздуха отекна звукът на хеликоптер, който летеше над долината.

Джош нервно махна с ръка.

— Стига Блейн да не идва пиян или друсан, може да го наемате. В противен случай го отпращайте.

— Разбира се. — Мелиса си направи отметка в полето на книгата за персонала. — А прислужниците и готвачката?

Прозорците потрепериха леко, докато хеликоптерът се приземяваше.

— Ти се грижиш за събирането и изваждането на хора и часове — каза той. — Точно за това те нае Сенатора — да ръководиш това място. Докато ранчото е мое, ще се съобразявам с преценката ти. Каква е ползата да разполагаш с надеждни хора, ако им нямаш доверие?

Мелиса се усмихна.

— Благодаря, сър. Искате ли пак да видите Пийт?

— Той откри ли вече нещо за онези благотворителни фондации?

— Работи по въпроса.

— Браво. Искам да науча веднага щом открие нещо. Въпреки че използвам парите от наследството на Ан, пак се нуждая от всеки допълнителен долар за кампанията си.

— Да, губернатор Куинтрел.

Джош се изправи и излезе от стаята с енергичността на човек наполовина на годините му. Кръвта на Куинтрел може и да бе създала някои лоши издънки, но оцелелите представители на рода живееха дълго и се радваха на добро здраве. Той бързо прекоси коридорите и стаите, без да забелязва богатото и стилно обзавеждане. За разлика от имението на губернатора в Санта Фе, което бе като изложба на най-доброто от изкуството и занаятите на Ню Мексико, ранчото „Куинтрел“ отразяваше един космополитен стил на живот, необвързан по никакъв начин с местните художествени традиции.

Той почука на вратата на апартамента на Силвия и влезе, без да изчака покана. Не за пръв път си помисли, че влизането в тази стая сякаш връщаше времето назад. Най-новата мебел в апартамента беше отпреди трийсет години, а повечето — отпреди шейсет или повече, много повече. Само медицинското оборудване беше съвременно.

Както обикновено Уинифред седеше на стола до леглото на сестра си и държеше безжизнената й ръка. Очите на Силвия бяха отворени, черни и празни, загледани към вратата, без да фокусират върху каквото и да било. Бавно, много бавно главата й се обърна към прозореца и отблясъците на светлината върху басейна навън.

— Тръгваме вече — каза Джош на Уинифред.

Тя го погледна безмълвно.

— Внимавай какво ще позволиш да отпечата историчката ти — напомни й той.

— Довиждане, губернаторе. Помоли Мелиса да… А, ето я и нея.

— Просто идвах да проверя как сте — каза Мелиса. — Искате ли чай и бисквити?

— Да, и малко от супата, която ядохме на обяд, ако е останало от нея.

Без да каже повече и дума, Джош се обърна и излезе.

Черните очи на Уинифред проследиха всяка негова стъпка, докато той не се изгуби от погледа й. Щом шумът от стъпките му заглъхна, изместен от мързеливото бръмчене на хеликоптера, тя насочи гневния си поглед към Мелиса.

— Какво ще прави той? — попита тя направо.

— Засега нищо.

Уинифред издиша дрезгаво.

— По-умен е, отколкото си мислех.

— Не разчитай това да продължи дълго.

— Мислиш ли, че ще продаде всичко?

Мелиса кимна.

— Само през трупа ми — каза Уинифред и се закашля.

Мелиса погледна лекото възвишение на леглото. Или през нейния труп. Но не го изрече на глас.