Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (20)

19

Таос

Вторник следобед

Временният подвижен офис на шерифа, разположен на един празен паркинг, беше много по-нов от туристическата част на Таос. По-голямата част от него бе посветена на различни общински функции, граждански и полицейски. Бюрото на шерифа стоеше свряно в един ъгъл. Беше претъпкано с офис мебели на различна възраст. Нямаше никакво място за преградни стени, които да създадат поне илюзия за уединение.

Карли направи измъчена физиономия.

— Сигурен ли си, че трябва да говорим с шерифа? Не е ли по-добре да отидем в градската полиция? Те сигурно имат по-добър офис.

— Шерифът покрива по-голяма територия.

— Моята кола е в границите на града.

— Плъхът беше извън града. Също и заплахата на губернатора. Също и телефонното обаждане. Според мен е по-добре да започнем с шерифа и да оставим той да координира нещата. Освен това шефът на полицията е братовчед на жена му. Каквото знае единият, и другият го научава.

— Точно това ми трябва — измърмори Карли. — Публично оповестяване, че някакъв откачен ме тормози.

— Може би когато се разчуе, че си ходила при ченгетата, този задник ще си помисли, преди пак да се прави на интересен.

— Не обиждай задниците. Те си имат съвсем полезна функция.

Върху устните на Дан проблесна усмивка.

Пътеките между бюрата бяха толкова тесни, че за да мине, Карли трябваше да се завърти настрани на някои места. Гласът на радио диспечерката и на заместник-шерифите, които й отговаряха, създаваха шум като стържене на пила по метал. Имаше три микрофона и само една жена, която да се оправя с тях.

— … открита жертва. Ще ни трябва хеликоптер, за да го свалим от планината, преди…

Радио диспечерката си водеше бързи записки, докато в същото време говореше по другия микрофон за пияница, който създавал проблеми на някакво друго място. Дойде и трето обаждане.

— … искам подкрепление при…

В далечината се чу звук на сирена от пожарна, линейка или полицейска кола. Или и трите.

— Натоварен ден — отбеляза Карли.

— Всеки ден е натоварен, когато не достигат хора — каза Дан.

Шериф Майк Монтоя беше набит, с прошарена коса и консервативни маниери. На широкия кожен колан на кръста му висяха фенерче, белезници, ключове, голям пистолет и разни други неща, които Карли не можа да разпознае. Ако за човек можеше да се съди по физиономията му, шерифът имаше темперамента на вързан на верига питбул.

До най-близкото бюро се виждаха празни, столове, и на самото бюро — табелки с имената на трима заместник-шерифи.

— Нищо чудно, че изглежда толкова озлобен — каза тихо Карли. — Въпреки че е останал сам да се оправя с всичко, пак не може да се изкашля, без да изпръска нечие чуждо кафе.

— Да. Виждал съм по-просторни затворнически килии.

— Наистина ли?

Дан не реагира на възклицанието й и се приближи към мъжа на бюрото.

— Шериф Монтоя, дамата на вратата ни каза да влизаме направо, защото само вие можете да приемете оплакването.

Монтоя изсумтя недоволно и каза:

— Отдавна не сме се виждали, Дюран. — Гласът му подсказваше, че изобщо не се е затъжил за Дан.

— Това е Каролина Мей — продължи Дан.

— Вие ли сте жената, която Уинифред Симънс е наела? — попита Монтоя.

Карли кимна.

Отзад радиостанцията продължаваше да изплюва откъслечните фрази на диспечерката и заместник-шерифите. Карли изключи останалите звуци от съзнанието си и се съсредоточи върху шерифа.

— Какво се е случило? — попита Монтоя.

— Паркирах колата си на една уличка. На разрешено място. Когато се върнах при нея, някой беше нарязал три от гумите ми и беше излял червена боя вътре в колата.

Шерифът си измърмори нещо под носа на испански, което нямаше да звучи прилично на английски. На Карли й се прииска да отвърне на ругатните на испански на шерифа с няколко, които и тя знаеше, но не го направи. Мъжът си имаше достатъчно тревоги на главата и без някаква си устата американка да му демонстрира познанията си.

Освен това между Дан и Монтоя протичаха някакви невидими, но осезаеми течения, които тя не разбираше. Докато не си изяснеше причината за тях, щеше да бъде любезна и да сътрудничи на шерифа по всякакъв начин.

— В рамките на града ли е станало? — попита шерифът.

— Да.

— Трябва да отидете в градската полиция.

Карли изгледа Дан.

— Това е част от повтарящ се тормоз, започнал в ранчото „Куинтрел“, което е на територията на окръга — обясни Дан. — Така че хайде да си спестим двойната бумащина и да го третираме като случай на територията на окръга, а ти можеш да разправиш всичко на таоските полицаи довечера, докато си пиете бирата.

Монтоя изгледа Дан враждебно, после се изправи, отиде до празното бюро и започна да тършува из чекмеджетата, докато не откри нужния му формуляр. Върна се при бюрото си и им посочи празните столове, на които седяха заместник-шерифите, когато не патрулираха из района.

— Седнете.

Карли и Дан седнаха, сбутаха коленете и лактите си в тясното пространство и зачакаха. Отговаряха търпеливо на въпросите, докато шерифът попълваше формуляра. Когато свърши, той ги погледна.

— Какво се е случило в ранчото? — попита той.

Карли си каза, че шерифът е уморен, а не отегчен или безразличен. Не че го винеше за това, че не проявяваше никакви чувства. Накъсаните думи по радиостанцията показваха ясно, че шерифът има по-важни неща за вършене от това да се занимава с някаква гадна шега.

— В понеделник вечерта — каза Дан — някой беше оставил прясно изкормен плъх върху възглавницата й в къщата за гости на Сенатора.

Шерифът присви тъмните си очи към Дан и каза грубо:

— Не помня да съм чел подадено оплакване за това.

— Не съм подавала — отвърна Карли и привлече вниманието на шерифа към себе си. — Предположих, че някое хлапе си прави майтап с новодошлата. Но след… ъъъ… телефонното обаждане и…

— Какво обаждане? — попита шерифът.

— Това, при което са й пуснали симфония от писъци и ридания и са й казали да се махне от града, ако не иска да бъде следващата.

— Най-долното чекмедже, синята папка — каза спокойно Монтоя на Дан. — Трябват ми още формуляри.

Дан издърпа чекмеджето, намери папката и извади празни формуляри.

Шерифът ги пое мълчаливо, попълни личната информация на първата страница и започна да задава въпроси. Когато свърши с писането, той се облегна назад и машинално посегна към пакета с цигари. После си спомни, че пушенето е забранено, и отново изруга на испански.

— Кой знаеше, че ще идвате в града? — попита Монтоя Карли.

— Предполагам, че всички от домакинството.

— Това не ми помага особено. А кой е бил там по времето, когато плъхът се е появил и е умрял на леглото ви?

— Той не се е появявал случайно — намеси се Дан. — Беше изкормен върху възглавницата й. Още беше топъл и вратът му не беше счупен, което означаваше, че бе изваден наскоро от някой капан.

Шерифът изгледа Дан ядосано.

— Ти си влязъл пръв в стаята, така ли?

— Да.

— Тя беше ли с теб?

— Не.

— Значи може да си го направил ти.

— Извинете ме, шерифе — прекъсна го Карли, преди Дан да заговори. — Щях да забележа, ако Дан носеше трийсетсантиметров жив плъх в джоба си, докато вървим заедно към стаята ми. Или пък трийсетсантиметров мъртъв плъх. — Въпреки спокойния тон на Карли устните на шерифа се напрегнаха. — Пък и защо Дан би имал нещо против, че госпожица Уинифред ме е наела? — продължи тя.

— Той може и да няма нищо против, но майка му със сигурност би имала.

— Защо? — попита Карли.

— Тя е била много близка със Сенатора.

— Глупости — намеси се Дан. — Той е изхвърлил Лиза, преди тя да роди майка ми.

— И аз така съм чувал. — Шерифът остави формулярите на една купчина с листи на съседното бюро. Жестовете му показваха, че тези документи ще бъдат напълно забравени. — Нещо друго? — попита той.

Защо не ме целунеш отзад?

Но Дан не го каза на глас. Имаше си по-добри начини за прекарване на времето от това да се състезава с шерифа на Таос кой може да псува по-добре.