Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (16)

15

Ранчото „Куинтрел“

Вторник, преди зазоряване

Карли с усилие се пробуди от кошмара с изкормени плъхове и бликаща кръв и посегна към звънящия телефон.

Седна в леглото с шумен стон, потрепери от студения въздух и се опита да си спомни къде се намира, за да се сети къде е телефонът. Единствената светлина в стаята идваше от луната навън. От устата й излизаше пара. Въпреки всичките й усилия огънят в малкото огнище беше изгаснал, оставяйки стаята без отопление.

Телефонът продължаваше да звъни.

Ранчото „Куинтрел“ — спомни си тя. — Ключът на лампата е до вратата. Телефонът е в коридора. Само приема обаждания. Иначе прислужниците или гостите може да се възползват, нали така.

Изрита тежките завивки и стигна до вратата с две крачки. Голият под с плочи беше леден под краката й. Ключът на лампата не работеше.

— По дяволите! — изруга Карли и удари стената с юмрук.

Лампата примигна с мижавите си четирийсет вата.

Телефонът продължаваше да звъни.

Тя издърпа стола от вратата — нямаше нито ключалка, нито ключ, а Карли нямаше никакво намерение да спи отключена след инцидента с плъха. Отвори рязко вратата и пристъпи в коридора. И тук като навсякъде беше студено. Телефонът беше още по-студен.

— Ало? — каза Карли машинално.

Мълчание.

Дишане.

Женски викове, които се усилваха и усилваха, после преминаха в ридания, молби, после писък от невъобразима болка.

Карли бе прекалено шокирана, за да помръдне.

— Къде си ти? Коя си? Нека ти помогна.

Писъкът се разкъса от ридания.

И гласът прошепна:

— Махни се от Таос, иначе ти ще пищиш така.

Слушалката се изплъзна от вцепенените пръсти на Карли. Стомахът й се сви. Тя се облегна на стената и опита да забави ужасно бързия ритъм на сърцето си.