Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (11)

10

Ранчото „Куинтрел“

Рано в понеделник следобед

— Благодаря — каза Джош и взе сандвича, който Мелиса Мур беше поставила пред него. — Не знаех, че е станало толкова късно.

— Благодаря, скъпа — каза Пийт, когато жена му сервира чиния и пред него. — Бях толкова гладен, че тъкмо щях да захапя кожените подвързии на счетоводните книги.

Мелиса се усмихна на двамата мъже.

— Бира, чай, кафе, кола, вино, уиски, вода?

— Кафе — казаха и двамата мъже едновременно.

— Ей сега ще го приготвя.

Пийт изпрати с поглед своята спретната, обута в дънки, жена, която излезе от кабинета на Джош. Косата й блестеше красиво и бе в същия нюанс като ярките каубойски ботуши на краката й. Индианската тюркоазна огърлица се поклащаше върху копринената блуза и едрия бюст под нея. Бюста, стегнатия задник и огромните тъмни очи Мелиса бе наследила от майка си.

— Понякога имам чувството, че виждам Бети — каза Пийт.

Джош вдигна поглед от счетоводния отчет на ранчото, проследи погледа на Пийт и каза:

— Слава богу, че не е наследила вкуса на Бети към пиенето и хапчетата.

Усмивката озари слабото, почти аскетично лице на Пийт.

— Не и моята Мелиса. Тя има ум като бръснач и е смела за двама.

— Ако тя не държеше под контрол всичко тук, отдавна да съм убедил Сенатора да продаде ранчото и да се премести за постоянно в Санта Фе.

— Няма начин. Куинтрелови живеят тук от шест поколения.

— Това място е като продънена каца и създава само главоболия. Аз предпочитам Санта Фе и Вашингтон.

— Но изглеждаш толкова добре на седлото или като бродиш из полята с ловните си кучета и карабината. Да не споменаваме ежегодното барбекю с фойерверките, костюмите, сделките. Фотографите пощуряват, а гласоподавателите не могат да се наситят на всичко това.

Губернаторът се изсмя дрезгаво.

— Може би трябва да наема теб за ръководител на кампанията ми вместо Марк Рубин.

— Не, благодаря — каза Пийт бързо. — Аз съм провинциалист по душа. Също като Мелиса.

— Добре че е така. Иначе тя щеше да се кандидатира за моето място. Оженил си се за най-организираната жена на света.

Пийт се ухили.

— Направо ме тероризира.

Мелиса се върна с поднос с кана и чаши за кафе. Тя приготви кафето им така, както го предпочиташе всеки от тях, постави чашите пред тях и попита:

— Нуждаете ли се от още нещо?

— От по-богата реколта, от повече дъжд за нивите и от мир за цялата земя, щом питаш — отвърна Джош.

— Обърни се към Църквата — каза тя.

— Правя го всяка неделя.

— Бог има доста неща, за които да се грижи. — Тя отметна дългата си коса от лицето. — Може би трябва да ходиш два пъти седмично.

Джош изсумтя.

— Същата си като отец Ройбал.

Тя присви очи за миг, после отново се усмихна.

— Той не е мой свещеник. Аз съм методистка.

— Методисти, католици, евангелисти — всичките си приличат по едно.

— Че се грижат за душите? — попита Пийт.

— Не. — Джош почука с пръст по компютърната разпечатка. — Всички искат парите ми.

Пийт погледна списъка на благотворителни фондации, който Джош му бе поръчал да състави, както и ежегодните дарения на Сенатора за всеки от тях.

— Всички искат пари. В това няма нищо ново.

— Включително и аз — съгласи се Джош. — Да се кандидатираш за президент, е ужасно скъпо, но никой от вас двамата не ме е чул да казвам нищо подобно, ясно?

Пийт и Мелиса си размениха погледи.

— Разбира се — кимна Пийт.

— Нищо, което казваш, никога не излиза извън стените на тази къща — добави жената усмихната. — Трябва ли ви още нещо?

— Не — отговори Джош.

Мелиса докосна рамото на съпруга си и тихо излезе от стаята.

Джош бе прекалено съсредоточен в списъка на благотворителните фондации, за да забележи излизането на Мелиса. Когато беше по-млад, нейните леко полюшващи се гърди биха го накарали да свали дънките й. Вече не. Сега имаше много по-сериозни грижи от случайния секс.

След като се ожени за Ан, той бе твърдо моногамен. Това не му бе приятно, но той знаеше, че е необходимо, също като яденето на жилаво пилешко на някоя благотворителна вечеря с куверт от хиляда долара. В наши дни никой политик не можеше да стигне до Белия дом, без вечерните новини да са разнищили напълно сексуалния му живот. Така че от кандидат-президента се изискваше да бъде чист като сълза, също като съпругата на Цезар. И да яде гумено пиле с усмивка.

— Относно даренията… — каза Джош, мръщейки се на списъка с благотворителните фондации. — Мисля, че няколко милиона годишно са твърде много. Какво се е опитвал да направи той — да си купи място в рая ли? Най-големите дарения са започнали, след като е навършил осемдесет.

Пийт се поколеба и внимателно подбра думите си:

— Като се имат предвид общите приходи на корпорацията „Куинтрел“, сумата на даренията е щедра, но не прекалена.

— Приходите са едно, а щедростта — друго.

Пийт опита да възрази, но преглътна и размисли.

— Както кажете, сър. Сега това са вашите пари.

Джош погледна Пийт с решителните сини очи на Сенатора. Няколко мига се чуди дали счетоводителят му не е изнудвачът, после прецени, че това не е особено вероятно. Пийт не бе родом от тук, а единствените неща, за които си струваше да се плаща на изнудвача, се бяха случили, когато Пийт е бил още във Флорида и е преследвал момичета с подскачащи гърди. Мелиса беше нещо като вътрешен човек. Освен това тя беше дъщеря и внучка на уличници и пияници, които не виждаха по-далече от следващата бутилка. Със сигурност не бяха подходящи за изнудване.

Уинифред обаче бе друго нещо. Старата кучка бе прекалено умна и прекалено подла. Ако някой знаеше къде са заровени тайните, това бе тя. Освен това тя имаше предостатъчно причини да иска да навреди на Сенатора и сина му.

Джош трябваше само да го докаже.

От друга страна, може би Сенатора бе имал основание да плати. Дори всички благотворителни фондации в списъка да бяха паравани за изнудване, това правеше само около пет милиона на година. Това бе ниска цена и Джон бе готов да я плати, за да си осигури президентството.

Но първо щеше да се увери, че се налага да я плати.

— Говоря за печалбата — каза Джош. — Самото ранчо си е вид благотворителност. Няма нужда да давам милиони на други глупаци, които не могат да се оправят с един бюджет.

— Ако не правиш тези дарения, ще загубиш около петдесет процента от разликата под формата на различни данъци.

— При което пак ще ми останат милиони в брой, с които в момента не разполагам.

— Съгласен съм. Ще ти остане и дълъг списък с благотворителни организации, които ще реват пред разни медии колко стиснат е синът на Сенатора, който иска да стане президент.

— Изнудване.

Пийт издиша продължително.

— Какво е общественото мнение, освен вид изнудване? Човек сам решава дали да плаща или не. Някои плащат. Други — не. Хора, които имат президентски амбиции…

— … плащат — довърши Джош недоволно.

Счетоводителят сви рамене. Работодателят му изглеждаше много раздразнен, което не беше добре.

— Добре — каза Пийт след малко, — кои благотворителни фондации искаш да изключиш? Тази, която осигурява пилета и лами на бедните семейства в Южна Америка, или тази, която направи клиника за ваксиниране и пренатална профилактика в Африка, или сиропиталището за деца със СПИН…

— Млъкни, Пийт!

Пийт замълча.

Джош отпи от кафето си и се замисли за възможностите. Само една водеше към Белия дом.

— Продължавай да плащаш — каза Джош накрая.

Пийт кимна и си записа нещо.

— Но междувременно — добави Джош — искам да разследваш всяка благотворителна организация, за която Сенатора е правил дарения от 1990-а насам.

Другият мъж се поколеба.

— Да разследвам? Мислиш, че нещо не е наред ли?

— Благотворителните организации правят публични отчети за дейността си. Провери кои са използвали най-много пари за нуждаещите се и кои са изпращали шефовете си и важни дарители по скъпи курорти.

Пийт кимна.

— Разбрах. Тогава, ако изключиш някоя организация от списъка, ще имаш убедително обяснение за пред пресата.

Джош се усмихна като войник, спечелил битка.

— Нещо такова.