Линда Хауърд
Почти завинаги (9)

Девета глава

Когато на следващата сутрин Клер се събуди, се почувства отпочинала за пръв път от седмици и остана да лежи замаяна от съня и отпусната в очакване на будилника да звънне. Минутите се нижеха, будилникът не звънеше, докато тя най-сетне отвори любопитно очи, за да види колко е часът. Първото, което забеляза бе, че стаята е много светла за толкова рано сутринта, а второто бе, че е станало почти девет и половина.

— О, не! — Мразеше да закъснява, независимо закъде, а сега не ставаше въпрос за няколко минути. Трябваше да е на работа преди час и половина!

Скочи от леглото, все още дезориентирана след дългия сън и се погледна объркана. Защо беше с риза и бикини, вместо с нощница? В този момент нахлуха спомените и лицето й пламна. Макс! Беше заспала на канапето; Макс сигурно я бе пренесъл. Поне не я бе съблякъл; нямаше да го преживее. Достатъчно лошо бе, че се бе справил с нея толкова лесно, след като бе заспала и я бе пренесъл в леглото, сякаш имаше право да се държи толкова фамилиарно. Би предпочела да я бе оставил да спи на канапето.

Това обясняваше защо се бе успала. Макс бе изключил будилника. Погледна часовника, след това забеляза бележката до него. Не бе нужно да я чете дори; почеркът бе рязък, очевидно написан от силна ръка. „Не се притеснявай за закъснението. Трябва ти почивка. Аз ще се оправя с Бронсън. Макс.“

Тя грабна бележката и я смачка с отчаян вик. Точно това й трябваше, той да се „оправя“ със Сам! Какво ще му каже? Че я е оставил в леглото толкова уморена, че е трябвало да се наспи? На Сам щеше да му се наложи да повика някоя нова секретарка, която да се справи със задълженията й, а причината за закъснението щеше да се разпространи като горски пожар из офиса.

Стомахът й изръмжа и тя усети, че е много гладна и се чувства доста мърлява, тъй като бе спала с дрехи и грим. Вече бе закъсняла толкова много, че нямаше смисъл да бърза за работа. Реши да си достави удоволствие. Взе дълъг душ, изми си косата и закуси бавно, а след това се почувства значително по-добре. Нямаше да отиде на работа изморена и нещастна. Щеше да изглежда като професионалистка, дори това да я убиеше.

Бе почти дванайсет, когато влезе в офиса, но стомахът й бе приятно пълен, косата — измита и вдигната на спретнат кок, беше облякла любимата си небесно синя рокля, обточена с бял кант. Усилията, положени, за да си повдигне духа си бяха казали своето, или може би просто се дължеше на допълнителния сън. Неясно защо се чувстваш почти спокойна. На бюрото й наистина имаше друга секретарка, млада жена, която работеше в компанията едва от няколко месеца и очите й разшириха от изненада, когато видя Клер.

— Госпожице Уестбрук! По-добре ли се чувствате? Господин Бронсън каза, че снощи сте припаднала и днес няма да идвате на работа.

Бог да благослови Сам, че я бе прикрил.

— Да, по-добре се чувствам, благодаря. Бях много изморена, нищо повече.

Освободи младата жена и я изпрати да си върши работата, а след това се настани на бюрото си. Вече се чувстваше по-нормално, сякаш нещата се връщаха в естествения си ритъм. Вратата към кабинета на Сам се отвори и тя усети, че някой е застанал там и я наблюдава. Не беше Сам, защото никога не бе усещала подобно напрежение от погледа на шефа си. Без да поглежда към Макс, тя събра бележките си и документите, които трябваше да бъдат преписани.

— Остави ги — нареди той и застана зад нея. — Ще те заведа на обяд.

— Благодаря, но не съм гладна. Току-що закусвах.

— Значи ще ме гледаш как аз ям.

— Благодаря, не — повтори тя. — Имам работа за вършене…

— Това не е лично — прекъсна я той. — Засяга работата ти.

Тя остана неподвижна. Защо не се бе сетила за това? Сам вече нямаше да има нужда от секретарка, значи тя оставаше без работа. Гаранциите, които се отнасяха за другите не важаха за нея. Тя вдигна изненадан поглед към Макс и се опита да се пребори с мисълта, че остава безработна толкова бързо. Имаше и други места, където можеше да започне. Хюстън се развиваше много бързо и тя щеше да си намери друга работа, но дали щеше да й харесва и дали заплатата щеше да е добра? Въпреки че апартаментът й не бе скъп като този на Макс, беше приятен и в хубава част на града. Ако трябваше да приеме по-ниска заплата, вече нямаше да може да си го позволи. За момент видя как губи не само работата си, но и дома си.

Макс посегна и я дръпна да стане. Очите му блестяха от задоволство, че е привел плана си в действие.

— Отиваме в „Райлис“ Още няма дванайсет, така ще си намерим хубава маса, още преди да е започнала обедната почивка.

Клер мълчеше, докато излизаха от сградата и пресичаха улицата. Пролетта бе гореща, термометърът показваше около двайсет и пет градуса, и въпреки че небето бе чисто според прогнозата, следобед щеше да се разрази нова гръмотевична буря. Докато вървяха към „Райлис“, започна да й става горещо в небесно синята рокля. Притесняваше се. Колко ли време предварително ще я уведомят? Две седмици? Месец? Колко време ще бъде необходимо, за да започне Сам да се занимава единствено с проучванията си?

Изпревариха тълпите, които нахлуваха в „Райлис“, за да обядват и си намериха уединено сепаре в задната част на заведението. Клер си поръча чаша леден чай, а Макс я погледна строго.

— Можеш да хапнеш нещо. Отслабнала си, а не можеш да си го позволиш.

— Не съм гладна.

— Вече го каза. Работата е там, че трябва да ядеш дори да не си гладна, за да си върнеш загубените килограми.

Защо непрекъснато повдигаше въпроса за килограмите й? Не бе свалила повече от два-три, а и винаги е била слаба. Сега, обаче, имаше други неща, за които да се притеснява.

— Уволняваш ли ме? — попита тя, без да допуска изражението на лицето й да я издаде.

Той изви вежди.

— Защо ще те уволнявам?

— По няколко причини. Най-очевидната е, че моят пост се закрива, тъй като Сам няма да има нужда от секретарка, докато се занимава и проучвания, а новият изпълнителен директор сигурно ще си доведе своята. — Тя срещна погледа му без притеснение, тъмните й очи бяха неразгадаеми, но въпреки това издаваха известно напрежение, въпреки че се опитваше да не показва нищо. — Освен това не бива да забравяме, че това е чудесен начин да се избавите от изтичането на информация.

Очите му потъмняха от гняв.

— От теб не е изтекла информация.

— Напротив, поверителната информация изтече от мен. Доверих се не на когото трябва, което означава, че не умея да преценявам хората.

— По дяволите, аз… — Той замълча и я погледна с присвити блеснали очи. — Не те уволнявам — заяви остро той. — Прехвърлена си в Далас в централата на „Спенсър-Найл“.

Объркана, тя отвори уста, за да каже нещо, след това я затвори, защото не знаеше какво да каже. Прехвърлена!

— Не мога да отида в Далас!

— Можеш, разбира се. Би било глупаво да откажеш подобна възможност. Няма да си секретарка на изпълнителния директор, разбира се, но те очаква значително повишение на заплатата. „Спенсър-Найл“ е много по-голяма компания от „Сплави Бронсън“ и плаща добре на служителите си.

В очите и гласа й се появи паника.

— Няма да работя за теб.

— Не, няма да работиш за мен — сопна се той. — Ще работиш за „Спенсър-Найл“.

— Като каква? Ще ме бутнете в някоя стаичка без прозорци да подреждам кламери, за да нямам достъп до ценна информация ли?

Той се наведе над масата и очите му станаха тъмно зелени от гняв.

— Ако кажеш още една дума във връзка с изтичането на информации, ще те прехвърля на коляното си, независимо къде се намираме, дори да сме по средата на улицата, или в ресторант и ще те напердаша.

Клер се отпусна назад, разбрала предупреждението по едва сдържаната ярост, изписала се по лицето му. Как бе възможно да направи такава огромна грешка и да го сметне за цивилизован човек? Та той имаше нрава на побеснял дивак.

— Ако си приключила със саркастичните забележки, ще ти обясня в какво се състои работата — продължи с леден глас той.

— Не съм казала, че ще приема.

— Би било глупаво да откажеш. Както изтъкна сама, работата ти в „Сплави Бронсън“ скоро няма да я има. — След това спомена цифра, двойно по-голяма от сегашната й заплата. — Можеш ли да си позволиш да откажеш тези пари?

— Има и други места в Хюстън, където мога да започна работа. Цялото ми семейство е тук. Ако се преместя в Далас, няма да познавам никого.

Той стисна зъби и очите му потъмняха още повече.

— Ще ги посещаваш през уикендите — каза той.

Клер отпиваше от чая, без да го поглежда. Щеше да е глупаво, ако откажеше толкова много пари, въпреки че означаваше да се премести в Далас, а пък инстинктът й подсказваше да откаже. Ако се преместеше в централата на „Спенсър-Найл“, щеше да е на територията на Макс, щяха да се виждат всеки ден, а той щеше да й е началник. Не можеше да взема това решение веднага, въпреки че логиката й подсказваше да действа незабавно.

— Ще трябва да си помисля — каза тя тихо и упорито, глас, който семейството й отдавна бяха разбрали какво означава.

— Добре, ще те изчакам до понеделник.

— Това са само три дни, ако броим днес.

— Ако прецениш да не приемаш работата, се налага да потърсим друг човек — изтъкна той. — Не ти предстои чак толкова сложно решение. Или се местиш, или попадаш в редиците на безработните. До понеделник.

По очите му разбра, че няма никакво намерение да отстъпи, въпреки че трите дни й се струваха недостатъчно време. Клер не бързаше да прави промени, тя обичаше бавните обмислени неща. Цял живот бе живяла в Хюстън, или близо до Хюстън и да се премести в друг град, за нея бе все едно да промени целия си живот. И без това сега нещата бяха доста трудни и не й трябваше да се лута в нова непозната обстановка.

Сервираха ребърцата на Макс и той се зае с тях, докато Клер отпиваше от чая си и обмисляше идеята. Най-сетне я отблъсна. Сега не можеше да реши, защото имаше други неща, които да го попита.

— Какво каза на Сам?

Той вдигна поглед.

— За кое?

— За снощи. Заместничката ми каза, че Сам й съобщил, че съм припаднала, затова нямало да работя.

— Просто е поукрасил нещата. Когато тази сутрин ме попита защо, по дяволите те преследвах и тормозех, аз му казах да си гледа проклетата работа, че е хубаво да има поне един човек, който да се увери, че си се прибрала у дома, преди да си припаднала.

— Не съм припадала.

— Така ли? А спомняш ли си кога те съблякох?

Тя извърна поглед, бузите й поруменели.

— Не.

— Не съм постъпил нечестно. Не съм се възползвал от жена в безсъзнание. Когато те любя отново, ще бъдеш напълно будна.

Бе забелязала, че колкото по-раздразнен е той, толкова по-ясен става британският му акцент и сега почти сливаше думите.

— Ако не отида в Далас — прошепна тя и стана, — ще бъде заради теб, защото не мога да търпя да съм близо до теб. — След това си тръгна, преди той да е казал и дума, пресече улицата тичешком, за да се скрие в офиса.

Макс я наблюдаваше как си отива със строго лице. Не бе предполагал, че тя ще отхвърли предложението за работа, но сега вече това му се струваше напълно реална възможност и започваше да се страхува, че може да я изгуби завинаги. По дяволите, след като бе използвал всичките си връзки, тя трябваше да приеме работата!

Роум никак не се зарадва на късното обаждане предишната вечер.

— По дяволите, Макс, дано да имаш основателна причина — бе изръмжал той. — На Джед му никнат зъби и пищи като заклан и току-що бяхме заспали, след като го приспахме.

— Целуни Сара за лека нощ от мен — бе казал Макс, развеселен от лошото настроение на Роум.

Роум му каза къде може да върви и как да стигне, а някъде около него прозвуча смехът на Сара…

— Важно е — каза най-сетне той. — Има ли някое свободно място в офиса? Каквато и да е работа?

Работеха заедно толкова добре, че Роум дори не си направи труд да задава маловажни въпроси като заради кого и защо. Доверяваха се напълно на инстинктите и плановете на другия. Роум бе замълчал за момент, прехвърляйки възможностите.

— Местят Делгадо от финансовия в Хонолулу.

— Господи, какви връзки е задействал, за да иде там?

— Разбира движението на парите.

— Добре, а кой идва на негово място?

— Мислехме да доведем Куин Пейтън от Сиатъл.

— Макс замълча.

— Защо не Джийн Слос от „Резерви и развитие“? Тя има диплома по бизнес финанси и върши страхотна работа. Мисля, че от нея ще стане чудесен изпълнителен директор.

Роум вече бе намислил как да размести персонала.

— А според теб кой ще замести Джийн Слос? Съгласен съм, че тя заслужава повишение, но няма да е лесно да намерим човек за нейното място.

— Защо не Кейли? На нея много ще й допадне да работи в този отдел, а и така ще има шанс да се издигне до мениджър. Тя познава добре материята.

— По дяволите, та тя ми е секретарка! — бе ревнал Роум. — Защо не преместиш твоята секретарка?

Макс бе обмислил и този вариант, но Клер едва ли щеше да приеме работата; като се замисли, ако станеше секретарка на Роум, пак щяха да се виждат непрекъснато и работата нямаше да върви.

— Добре, забрави за Кейли. Колфийлд, главният офис мениджър… неговата секретарка как се казваше? Квалификацията й е добра, и е доста амбициозна. Керълайн Уотфорд, нали?

— Ще започна да си записвам. Ти какво си мислиш, тук да не би да изпълняваме музикални желания? А кой ще заеме мястото на Керълайн Уотфорд?

— Клер Уестбрук.

Роум мълча дълго.

— Дяволите да го вземат.

Макс знаеше, че не е нужно да му обяснява повече.

— Ще видя какво мога да направя. Няма да е лесно да се преместят толкова много хора за нула време. Кога искаш отговор?

— По някое време утре до обяд — бе отвърнал Макс.

— Дяволите да те вземат! — бе изсумтял Роум и бе затворил, но му се обади отново преди десет, за да каже, че всичко е готово. Роум Матюс можеше да направи всичко, което си наумеше, стига да преценеше, че има смисъл и в такива моменти не допускаше на никой да му се пречка, а Ансън Едуардс обикновено го оставяше да прави каквото знае.

Макс дори не се бе замислял, че ще му бъде много по-трудно да убеди Клер да се премести, отколкото на Роум да обърне наопаки целия офис, въпреки че трябваше да се сети веднага. Бе направил достатъчно грешки с нея, грешки, които непрекъснато го тормозеха. Ако успееше да я накара да се премести в Далас, щеше да разполага с достатъчно време да я убеди, че не е някой долен мръсник. Ако се налагаше да й посвети време, за да спечели отново доверието й, бе готов и на това. Беше я наранил и не можеше да си го прости. Истина бе това, в което Клер го обвини, че е разпределил живота си както му е удобно. Дори не бе предполагал, че Клер ще си помисли, че я бе използвал единствено, за да изкопчи от нея информация. Ето че сега не можеше да я накара да го изслуша, а вече оставаше с убеждението, че дори да го направи, тя няма да му повярва. Сам бе унищожил доверието й и едва сега разбираше колко рядко срещано и ценно нещо е то.

 

 

Клер се зае със задълженията си в къщата и това я успокои малко, докато се опитваше да намести разпилените си мисли и да вземе логично решение. Изми и лъсна пода в кухнята, почисти цялата баня, изпра, дори изми прозорците, докато се опитваше да стопи насъбралия се в гърдите й гняв. Остана шокирана, когато разбра, че не е просто ядосана, а направо бясна. Обикновено бе спокоен човек и така и не си спомняше кога за последен път бе истински ядосана, толкова ядосана, че да й се иска да хвърли нещо и да изпищи с всички сили. Дяволите да го вземат, как смее! След като я бе използвал така безогледно, сега очакваше да си преобърне живота и да се премести в друг град като по този начин щеше да го вижда непрекъснато. Каза, че нямало да работи за него, но щяха да са в същата сграда, в същия град, а той бе показал съвършено ясно, че нещата между тях не се приключили. Как го каза? „Когато те любя отново, ще си будна“ Отново. Това бе ключовата дума.

Самоувереността му я побъркваше от гняв и тя си мърмореше сама, докато чистеше. Беше странно, но не си спомняше да е била толкова ядосана, когато Джеф я напусна заради Хелън; тогава бе уморена и стопена от мъка заради бебето и прие с горчивина, че Джеф предпочита друга, но не бе ядосана. Единствено Макс я бе разтърсил толкова дълбоко, че бе стигнал до сърцето на страстта й. Бе извадил всичките й чувства, които тя цял живот се опитваше да прикрие и защити — и любов, и пламенни желания, дори гняв.

Все още го обичаше. Дори не се опита да се залъгва по този въпрос. Обичаше го, гореше цялата за него, желаеше го. Закон на природата бе, че на всяко действие има противодействие, а това бе особено вярно за чувствата. Ако не бе толкова силно влюбена в него, щеше да свие рамене, когато разбра за предателството му, да го приеме като урок на живота, че се е доверила на неподходящия човек. Тъй като го обичаше, искаше да го разтърси толкова силно, че зъбите му да затракат. Искаше й се да изпищи заради убеждението му, че е негова и той може да посегне към нея, когато пожелае, държеше да му покаже колко силно греши.

Можеше да му обърне гръб и да си отиде, така щеше да му стане ясно, че не може да я използва и да не очаква да се озове в леглото му, когато я повика. Така щеше да докаже, че е напълно способна да живее и без него… дали това бе наистина възможно? Не бе ли все едно да признае, че я бе наранил толкова силно, че не можеше да се изправи отново срещу него и да си позволи да го вижда всеки ден? Трябваше да признае, че мисълта да се озове сред безработните, след като е получила толкова добро предложение, бе наистина нелогична постъпка. Той щеше да разбере колко силно я е наранил, че гордостта й изисква да се преструва. За нея бе важно да не му позволи да разбере, че раните, причинени от предателството му все още са отворени.

Какъв друг избор имаше? Ако заминеше в Далас, щеше да му бъде в ръцете, щеше да играе по неговата свирка също като кукла на конци.

Клер свърши да бърше прах, стиснала устни, очите й бяха дълбоко замислени. Не биваше да позволява на Макс да бъде фактор при решението й; това бе нейната работа, нейното финансово бъдеще и не биваше да позволява на гнева да замъглява преценката й. Дори и да заминеше за Далас, нямаше да се съобразява с Макс, та тя бе жена, не някоя марионетка. И изборът, и решението бяха нейни.

Докато обмисляше нещата, знаеше че ще приеме работата. Може би така щеше да е най-добре. Ако продължеше живота си по нормалния начин, щеше да й се струва, че Макс не е оказал такова фатално влияние върху сърцето й и само тя щеше да знае истината.

Щом взе решение, сякаш товар се вдигна от раменете й. Трудното щеше да бъде да каже на семейството си, затова Клер предпочете първо да съобщи на Мартин. Същия следобед се качи на колата и отиде до къщата на сестра си в предградията, лъскаво място, което показваше успеха на Мартин и Стив. Къщата обаче, не беше нито образец на красотата, нито нещо изключително. Тя отразяваше топлотата и общителността на сестра й, както и радостта от децата. Трикрако колело бе зарязано до първото стъпало, а под грижливо поддържаните храсти се търкаляше червена топка, но повечето играчки бяха пръснати в задния двор около басейна. Тъй като съботата беше топла и слънчева, Клер се насочи към задната част. Щом заобиколи къщата, потракването на токчетата й предупреди Мартин, че някой идва и тя лениво отвори очи. Както Клер очакваше, сестра й се бе отпуснала на един шезлонг и се излежаваше на слънце в миниатюрен бял бански, който караше Стив да се преглъща всеки път, когато го видеше. Въпреки че не бе гримирана и златисто русата й коса бе вързана на опашка с най-обикновен ластик, Мартин бе великолепна и много сексапилна.

— Сядай — покани я лениво тя. — Бих те прегърнала, но сигурна цялата лепна заради маслото против изгаряне.

— Къде са децата? — попита Клер и се настани на един шезлонг, а след това вдигна крака. Слънцето бе чудесно, горещо и приятно и тя обърна лице нагоре също като цвете.

— Парти по пързаляне с кънки. Днес е рожденият ден на най-добрия приятел на Брад. Партито ще продължи целия ден — похвали се доволната Мартин. — Стив пък отиде да играе голф с клиент. Това, както ми се струва, ще бъде единственият ден, в който съм сама, докато децата заминат да учат в колеж, затова смятам да се възползвам максимално.

— Да си ходя ли? — пошегува се Клер.

— Само да си посмяла. При тази наша работа и без това не се виждаме достатъчно.

Клер сведе поглед, замислена над вече взетото решение. Едва сега разбираше колко е сплотено семейството й, без да си досаждат непрекъснато. Да се премести щеше да бъде мъчително.

— Ами ако стане така, че започнеш да ме виждаш още по-рядко? Ако се преместя в Далас?

Мартин скочи от шезлонга, ококорила стреснато сините си очи.

— Какво? Защо ще се местиш в Далас? Ами работата ти?

— Предложиха ми работа в Далас. Тук така или иначе няма да имам дълго работа.

— Защо? Аз пък си мислех, че двамата със Сам сте неразделни.

— Така е, но Сам… компанията бе погълната от „Спенсър-Найл“, конгломерат със седалище в Далас.

— Четох за тази възможност във вестниците, но все се надявах да не стане. Значи всичко вече е решено, така ли? Кога стана, а и какво общо има с теб? Те няма да се лишат от Сам, той е мозъкът на „Сплави Бронсън“. Няма ли да му останеш секретарка?

— Вчера подписаха окончателното споразумение. — Клер погледна ръцете си, удивена, че пръстите й са стиснати толкова здраво. Наложи си да се успокои. — Сам ще се занимава само с проучвания, затова няма да има нужда от секретарка.

— Лоша работа. Знам колко много го харесваше. Хубавото, е, че вече имаш предложение, на което да разчиташ. За коя компания?

— За „Спенсър-Найл“.

Мартин отново се ококори.

— В централата на корпорацията? Впечатлена съм, трябва доста добре да си се представила пред някого.

— Не бих казала. — Клер си пое дълбоко дъх. Нямаше да й е лесно, но се налагаше да го каже. — Истинското име на Макс Бенедикт е Максуел Конрой, а той е вицепрезидент в „Спенсър-Найл“.

Цели пет секунди Мартин гледаше Клер в удивление, след това в бузите й нахлу топлина и тя скочи на крака, стиснала юмруци. Рядко ругаеше, но не защото не знаеше как. В този момент използва целия речник, който й бе известен, започна да крачи напред-назад и да проклина Макс с всички обидни думи, за които се сети, дори измисли нови комбинации, след като изчерпа тези, които знаеше. Нямаше нужда да чува всички подробности, за да разбере, че Клер е наранена; Мартин познаваше отлично Клер и се чувстваше длъжна да защитава малката си сестра, както и всичко, които обичаше.

Когато Мартин най-сетне се изтощи, Клер я прекъсна.

— Става още по-сложно. Казах му поверителна информация, която му беше необходима, за да предприеме поглъщането. Затова е бил тук, затова се интересуваше толкова много от мен. А аз си казах всичко като съвършената глупачка.

— Ще му откъсна главата — разбесня се Мартин и започна отново да крачи като лъвица в клетка. След това спря и по лицето й се изписа особено изражение. — И въпреки това заминаваш в Далас с него?

— Заминавам за Далас заради работата — заяви убедено Клер. — Това е единствената логична постъпка. Трябва да съм още по-тъпа, отколкото вече доказах, ако избера безработицата пред едно хубаво предложение. Гордостта няма да ми плати сметките.

— Да, логично е — съгласи се Мартин и отново седна. По лицето й все още бе изписано онова особено изражение, сякаш се опитваше да обмисли нещо, но все не успяваше. След това бавна усмивка се прокрадна към ъгълчетата на очите й. — Той те прехвърля, за да си до него, нали? Този мъж е влюбен в теб.

— Не бих казала — отвърна Клер и усети как гърлото й се стяга. — Лъжите и предателството не са много добри показатели за любовта. Аз го обичам, но ти сигурно вече си разбрала, нали? Не би трябвало да го обичам, не и сега, но не мога просто така да му обърна гръб. Просто не ме карай да повярвам, че е видял в мен нещо повече от начин, по който да се добере до целта си.

— Но пък като се замисля, той винаги те наблюдаваше… как да ти го обясня? — чудеше се Мартин. — Сякаш изпитваше глад към теб, сякаш имаше желание да те глътне. Направо потръпвах, докато го гледах как те наблюдава. Потръпвах в добрия смисъл, нали разбираш.

Клер поклати глава.

— И това е малко вероятно. Вече си го виждала — каза тя и усети как тялото и отново се напряга. — Той е красавец. Дъхът ми спира, когато го погледна! Защо ще се интересува от мен, освен за информацията, която му трябваше?

— Защо да не се интересува? Според мен трябва да е пълен глупак, ако не те е обикнал.

— Значи много мъже са били глупаци — изтъкна уморено Клер.

— Тъпанари. Но и ти не им позволяваше да те обикнат; не позволяваше на никого да те опознае, само че Макс е по-интелигентен от повечето мъже. Защо да не те обича? — попита разпалено Мартин.

На Клер й бе трудно да отговори, дори невъзможно. Гърлото й се беше стегнало.

— Защото не съм красива като теб, а мъжете търсят точно твоята красота.

— Разбира се, че не си красива като мен! Ти си красива като себе си! — Мартин приближи до шезлонга на Клер и седна до нея, прекрасното й лице изведнъж бе станало много сериозно. — Аз съм прекалено общителна, а това не е в стила ти. Знаеш ли какво ми каза веднъж Стив? Каза, че му се искало да приличам повече на теб, че би било добре ако мисля, преди да направя крачка. Фраснах му един, разбира се, и го попитах какво харесва у теб. Каза, че харесвал големите ти тъмни очи — наричаше ги „очи за спалнята“ — тогава вече бях готова да направя нещо повече от просто да го фрасна! Синеоките блондинки като мен са на всяка крачка, обаче ми кажи колко блондинки с кафяви очи има? Умирах от завист, защото беше достатъчно да обърнеш тези очи към някой мъж и той бе готов да се разтопи в краката ти, но ти, изглежда, така и не забелязваше, а мъжете накрая се предаваха. — Мартин неочаквано си пое дълбоко дъх и очите й се разшириха. — Макс, обаче, не се отказа, нали?

Клер гледаше втренчено сестра си и не можеше да повярва, че красивата Мартин е успяла да открие нещо у нея, заради което да й завижда. Заговори разсеяно.

— Макс не познава думата „обичам“. — След това усети за какво намеква и се изчерви. Не бе свикнала да говори толкова открито с другите, дори със сестра си, но ето че научаваше неща за себе си, които никога преди не бе подозирала дори. Истина ли бе, че сама отблъскваше хората, че не ги допускаше до себе си, за да я опознаят и да се привържат? Не се бе замисляла над това преди. Беше убедена, че като се държи настрани, няма да се обвързва, а дори не се бе питала как се чувстват хората, които отблъскваше.

— Макс не иска да ме остави намира. Настоява, че нещата между нас не са приключили. Извикаха го обратно в Далас — обясняваше тя. — Когато се върна в Хюстън, вече бях разбрала истинското му име и каква е била целта му. Обади се, но аз отказах да се видя отново с него. Така че сега ме прехвърлят в Далас.

— На негова територия. Умен ход — отбеляза Мартин.

— Да. Ясно ми е, че е така. Знам как реагира на предизвикателствата, а за него аз съм само едно предизвикателство. Колко други жени са му отказвали?

Мартин се замисли, след това призна:

— Сигурно си единствената.

— Да. Само че аз трябва да работя, затова заминавам. — Докато го казваше, Клер се замисли дали има нещо друго, което би могла да направи. — Ти какво би направила на мое място?

— Щях да замина — призна Мартин и се засмя. — Май си приличаме повече, отколкото допускаш. Знам, че никога нямаше да му позволя да си мисли, че ме е накарал да избягам!

— Именно. — Тъмните очи на Клер бяха станали почти черни. — Толкова много ме ядосва, че ми се иска да го наплюя!

Мартин вдигна заканително юмрук.

— Не му се давай лесно, миличка! — Щом забеляза гнева по лицето на Клер, на Мартин й се прииска да затанцува из градината. Клер прекалено често сдържаше чувствата си и уязвимостта си от света. Дори когато загуби бебето, Клер остана тиха и бледа; единствено Макс бе успял да я извади от това състояние. Клер може и да не вярваше, че Макс държи на нея, но Мартин бе забелязала как той гледа сестра й, макар и Клер да подценяваше привличането, което той изпитваше към нея. Нямаше съмнение, че той обича предизвикателствата; в очите му гореше истински плам, самоувереност и арогантност. Клер, обаче, не разбираше какво предизвикателство представлява с нейното мълчание и начина й на мислене, с дълбоката си душевност. Ако Мартин го бе преценила правилно, Макс сигурно бе очарован от сложния характер на Клер. Дяволите да го вземат, ако си позволеше отново да нарани Клер, щеше да отговаря пред Мартин!

Клер имаше чувството, че е взела важно решение, въпреки това остана спокойна, сякаш мисълта да промени живота си напълно бе най-важното. Бе живяла в тихия си уютен апартамент цели пет години и сега я болеше като си мислеше, че ще го напусне, въпреки това знаеше, че е направила правилен избор. Истината бе, че предпочиташе промените да настъпват бавно, за да се приспособи към тях, вместо всичко да става прибързано.

Тази нощ остана сама в тишината, оглеждаше се и се опитваше да свикне с мисълта, че й предстои да се мести в нов апартамент, в друг град. Нито й се гледаше телевизия, нито й се слушаше музика, а бе прекалено разсеяна, за да чете книга. Трябваше да планира нещата, да свърши доста неща, да си намери ново жилище, да пусне ток, вода, телефон, да си събере нещата, да се сбогува със семейството си. Мартин вече знаеше, но Алма бе нещо друго. С нея нямаше да си вземе просто довиждане, защото това бе краят на близостта й със семейството. Разстоянието между тях и без това бе доста голямо и не можеше да си позволи да се качи на колата си да потегли накъдето й харесва.

На вратата се звънна и тя отвори, без да мисли. Макс застана пред нея и я погледна с особен настойчив блясък в очите. Клер стисна здраво дръжката и не отстъпи назад, за да го пусне да влезе. Защо не я оставеше намира? Имаше нужда от време сама със себе си, за да свикне с промените в живота си.

Блясъкът в очите му се усили, когато разбра, че тя няма да го покани. Сложи ръка върху нейната и нежно, но уверено я премести от бравата, след това пристъпи напред в апартамента. Затвори сам вратата.

— Седиш сама и мислиш, нали? — попита той и огледа тихия апартамент.

Клер се отдръпна от него и лицето й отново се превърна в маска.

— Да, мислех.

Бе изградила убедителни навици за краткото време с него. Клер автоматично отиде в кухнята и включи кафеварката, след това се обърна и го завари подпрян на касата на вратата, наблюдаваше я така напрегнато, че й се прииска да погледне, за да се увери, че всичките й копчета са закопчани. Трябваше да мине покрай него, за да влезе в хола, защото там щеше да е сигурна, че се намира на безопасно разстояние.

— След като си тук — наруши тя мълчанието помежду им, — най-добре да ти кажа, че реших да приема работата.

— Това ли обмисляше?

— За мен е сериозна крачка — отвърна хладно тя, използвайки всичкия самоконтрол, на който бе способна. — Ти не си ли изпитвал съмнения, когато си се преместил от Монреал в Далас?

Любопитството изостри погледа му още повече.

— А, да, исках да те питам. Как разбра името ми?

— Прочетох една статия за „Спенсър-Найл“. Там имаше твоя снимка.

Той влезе бавно в кухнята, Клер се обърна и извади две чаши от шкафа. Преди да успее да се обърне, той бе зад нея, а ръцете му се подпираха от двете й страни така, че тя не можеше да избяга.

— Исках да ти кажа онази сутрин, след като станехме — обясни той и наведе глава, за да я близне по ухото. Клер си пое рязко дъх и изви глава, стресната и ядосана от начина, по който лекото му докосване накара сърцето й да заиграе. Не обърна никакво внимание на жеста й и отново се наведе към ухото, а след това продължи с обяснението, без да се интересува дали тя искаше да го чуе, или не. — Само че телефонното обаждане прекъсна всичко, а когато се върнах в Хюстън, ти вече беше разбрала. Дяволите да го вземат този мой късмет!

— Няма значение — отвърна напрегнато тя. — Какво щеше да кажеш? „Между другото, скъпа, аз съм изпълнителен директор в компания, която е набелязала твоята компания за поглъщане и те използвах, за да събера малко вътрешна информация?“ — Тя имитираше акцента му и забеляза как ръцете му се свиват на шкафа.

— Нямаше да кажа това. — Той се оттласна от нея, а Клер се обърна, притисна чашите до гърдите си и забеляза, че той я наблюдава едва потискайки гнева си. — Нямаше да кажа нищо, докато не беше с мен в леглото, както се оказва, няма смисъл да се опитвам да ти обясня.

— Така ли? — изкрещя тя. — А пък аз мисля, че няма смисъл да се опитваш отново да се намъкнеш в живота ми и да продължиш, откъдето беше оставил нещата след всичко, което направи! — Тя тресна чашите отново в шкафа и остана загледана ужасена в тях. Ами ако ги беше счупила? Тя никога не си изпускаше нервите, никога не крещеше, не хвърляше и не блъскаше, а сега гневът й бе толкова близо до повърхността, че Макс можеше да го предизвика всеки път, когато разговаряше с нея. Реагираше по начин, напълно нетипичен за нея. Или може би, помисли си мрачно тя, просто откриваше за себе си неща, които не бе подозирала, че съществуват. Макс притежаваше таланта да изважда на показ крайни реакции. Решително призова самообладанието си и си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Защо си дошъл?

— Помислих си, че може би ще искаш да научиш нещо повече за работата, преди да вземеш решение — измърмори той, въпреки че все още личеше колко е ядосан. Пред себе си призна, че лъжеше. Беше искал да я види, а не можа да измисли друга причина.

— Много мило — отвърна Клер, далечна като луната. — Наля кафе в двете чаши, подаде му едната, след това се настани на масата в кухнята, която бе точно за двама. Макс седна срещу нея и отпи намръщен.

— Да? — подтикна го тя след няколко минути, след като той не бе проговорил и дума.

Мъжът се намръщи още повече.

— Ще бъдеш секретарка на офис мениджъра, Тио Колфийлд. Отдел плащания, застраховки, общо счетоводство, обработка данни, поддръжка, снабдяване и техника. Той е шеф на всички секретарки, въпреки че всеки отдел си има свой мениджър. Работата е доста отговорна.

— Звучи ми интересно — отбеляза любезно тя, а и това бе самата истина. Толкова разнообразна работа щеше да е не само интересна, но и истинско предизвикателство.

— Понякога ще ти се налага да оставаш до по-късно, но допълнителните часове няма да са прекалено много. Имаш две седмици, за да се настаниш. Ще ти отпусна месец, но в централата има прекалено много размествания и трябва да започнеш час по-скоро. — Той не обясни, че разместванията са били направени заради нея. — Ще ти помогна да си намериш апартамент. Ти ми помогна, така че ти дължа услуга.

По лицето на Клер се изписа напрежение, когато той спомена апартамента, който бе прекалено скъп, част от заблудата за пред нея. Той бе един от начините да изглежда стабилен човек, който държи на някакво постоянство.

— Не, благодаря. Нямам нужда от помощта ти.

Лицето му помрачня и той остави шумно чашата.

— Чудесно — сопна се той и се изправи рязко, а след това вдигна и нея със силните си ръце. — Решена си да не отстъпиш, не искаш дори да ме изслушаш. Крий се на сигурно място зад стените, които сама си издигнала и ако някога решиш да помислиш какво изпускаш, сещай се за това!

Устните му бяха горещи и настойчиви. Ръцете му я притискаха с такава сила, сякаш не можеше да я привлече достатъчно близо. Езикът му навлезе дълбоко, за да й напомни какво е било.

Клер изстена и сълзи опариха очите й, защото желанието се надигна в нея горещо и живо както и преди.

Макс я отблъсна от себе си. Дишаше тежко.

— Ако си мислиш, че това има нещо общо с бизнеса, си пълна глупачка! — Изрече думите грубо и изфуча от апартамента като блъсна вратата след себе си, сякаш нямаше доверие на себе си и не смееше да остане нито миг повече.