Линда Хауърд
Почти завинаги (8)

Осма глава

Преговорите отнеха цели две безкрайни седмици. На „Спенсър-Найл“ не им бе лесно да приемат, но Сам Бронсън все още разполагаше с коз, по-силен от всяка друга тяхна карта. Той самият бе най-ценното от „Сплави Бронсън“. Той бе геният, инстинктът, изследователската част, създателят на сплавите. Опитваха се да купят и човека, редом с компанията. И Сам го знаеше, и те го знаеха. За да го запазят, трябваше да бъде доволен, а за да бъде доволен се налагаше да се правят компромиси. Работата на служителите не бе застрашена; никой нямаше да бъде изхвърлен в очакваната покрай поглъщането чистка. Увеличени бяха привилегиите и заплатите им бяха вдигнати, а независимо от факта, че цялата структура на компанията щеше да се промени, служителите щяха да останат доволни, защото нямаше да бъдат изоставени.

Дори и при тези условия, Макс успя да извоюва споразумение, което струваше на „Спенсър-Найл“ много по-малко, отколкото Ансън се бе страхувал. Вършеше всичко хладнокръвно, безжалостно и по време на преговорите не отстъпи за нищо, което сам намираше за прекалено, докато най-сетне не постигна уговорки, които бяха приемливи. Не можеше да отрече на Бронсън, че е упорит и последователен и се бореше за компанията си със зъби и нокти, въпреки че краят бе неизбежен.

Клер бе с тях всеки ден и спокойно водеше бележки, а присъствието й успокояваше страстите, които заплашваха да се развихрят. Имаше нещо в лицето като на камея и кадифените тъмни очи, което караше хората да овладяват гнева си и да си мерят приказките. Макс я наблюдаваше непрекъснато, без да го показва. Бе толкова жаден за всеки миг, че не можеше да се въздържи. Не се бе опитвал да й се обади отново. Така само щеше да й даде възможност да го обвини, че се опитва да извлече информация от него. Предпочиташе да изчака, за да й се посвети напълно и да може да й покаже нещата такива, каквито са в действителност. Времето щеше да работи в негова полза и да смекчи гнева й. Наблюдаваше я всеки миг, сякаш бе негово задължение и се опитваше да прочете мислите скрити зад безизразната фасада. Сигурно му беше бясна, но това не личеше нито в думите, нито в действията й. Бе студено любезна, все едно че бе напълно непознат, сякаш не означаваше нищо за нея, сякаш никога не се бяха любили по онзи жарък начин. След седмица Макс прецени, че предпочита тя да му крещи, да го обижда и ругае — каквото и да е — вместо да се отнася към него с това огромно безразличие. Можеше да се справи и с гнева и със сълзите, ала безразличието й го сразяваше и го докарваше до лудост.

 

 

Клер знаеше, че Макс я наблюдава, въпреки че никога не реагираше. Единственият начин, по който можеше да преживее, бе като отблъсне болката и споменът за предателството далече от себе си и ги заключи. Не мислеше за тях; не се тормозеше заради нещата, които двамата биха могли да имат заедно. Бе преживяла разрушаването на живота, който си бе създала преди и бе решена да го стори отново. Краят на всеки ден отбелязваше малка победа за нея: това бе поредният ден, който бе издържала без да рухне.

Сам не бе обсъждал Макс с нея и се държеше така, сякаш бе забравил каква е била връзката й с него. Истината бе, че те двамата нямаха възможност да разговарят. Не оставаше нито една свободна минута, в офиса винаги имаше някой. Макс и сътрудниците му преглеждаха счетоводните книги, което означаваше, че са напреднали доста, а Сам, също като Клер внимаваше какво говори.

Последната среща се оказа дълга и изтощителна, а въздухът в заседателната зала бе натежал от дима на цигари и мирисът на старо кафе. Присъстващите бяха изнервени, а гласовете дрезгави от часове разговори. Клер водеше бележки, докато пръстите я заболяха, а гърбът й се чувстваше така, сякаш ще се прекърши от дългото стоене на едно място. Миризмата на застояло караше стомахът й да се преобръща, затова не обядва, когато донесоха сандвичи и прясно кафе. Единственото й желание бе да излезе на чист въздух. За беда се разрази гръмотевична буря и силен дъжд заля града. Сам погледна с разбиране пребледнялото лице на Клер, стана и отвори прозореца, за да влезе приятен полъх влажен свеж въздух. Натежалите алени облаци бяха закрили цялото небе, а уличните лампи се бяха включили, заради ранно падналия сумрак. С разразяването на бурята преговорите прекъснаха за малко. Всички бяха уморени и им се спеше, а барабаненето на дъжда по прозорците започна да ги приспива. Въпроси, които тази сутрин им се бяха стрували жизненоважни, вече нямаха предишното значение. Важното бе да постигнат споразумение, да приключат с него и да се приберат.

Най-сетне привършиха и мъжете в смачкани ризи с навити ръкави уморено облякоха саката, стиснаха си ръце и се усмихнаха. Клер си събра бележките. Оставаха й още малко задачи, преди денят й да приключи. Тихо се измъкна от заседателната зала и се върна в офиса си, за да напечата окончателното споразумение още тази вечер. Беше изтощена, тялото й тръпнеше, но държеше да свърши документите, докато бележките бяха все още пресни в главата й. Договорите щяха да се необходими рано на следващия ден, затова се налагаше да се заеме незабавно с тях, или да дойде на работа по-рано. Предпочете да не отлага. Сега щеше да бъде значително по-спокойно, отколкото утре сутрин. Сградата бе празна, освен уморените мъже, които бяха уточнявали детайлите по прехвърлянето; сега нямаше да звънят телефони, никой нямаше да я прекъсва, нямаше да се налага да се занимава със спешни случаи. Трябваше единствено да си довърши работата и да си тръгне.

Едва бе започнала да пише, когато вратата се отвори. Вдигна любопитно поглед и безизразната маска отново покри лицето й, щом видя Макс. Без да каже и дума се зае с работата си. Той се приближи по познатия грациозен начин до бюрото й и постави ръка на монитора. Смръщи чело, когато разбра какво прави тя.

— Не е нужно да го пишеш тази вечер — обясни той.

— Напротив. — Не откъсна поглед от работата си. Защо не си отиваше? Присъствието му я караше да се чувства напрегната и освобождаваше тъпата болка в сърцето й, която за кратко бе забравила.

— Ще чака. — Това бе категорична заповед. Той се пресегна и изключи компютъра. Екранът побеля и изтри всичко, което бе написала. — Изтощена си, Клер, а и днес не си яла. Ще те заведа на вечеря, след това ще поговорим. Прекалено дълго ме отблъскваш.

Най-сетне тя го погледна студено, без да става от стола си.

— Няма за какво да говорим, господин Конрой. Вече не зная никакви тайни, които може да ви интересуват.

Черна ярост премина по лицето му.

— Не ме предизвиквай — изрече той с леденостуден глас. — Позволих ти да ме държиш настрани цели две седмици, но стига вече.

— Така ли? — попита безразлично тя и отново посегна да включи компютъра. — Извинете ме, имам недовършена работа. — Не можеше да си позволи да му отговаря, не можеше да реагира, иначе нямаше да съумее да запази контрол. През последните две седмици едва се крепеше. Малко й трябваше, за да се прекърши.

Макс отново изключи компютъра, натискайки копчето с едва сдържана ярост. От очите му бликаше синьо-зелен огън и я прогаряше като лазер.

— Идваш с мен. Вземи си чантата и да не си посмяла да включиш отново проклетата машина — изръмжа той, когато тя отново посегна да включи компютъра.

Клер не откъсваше поглед от празния екран.

— Никъде няма да ходя с теб.

— Искаш насила ли да те накарам? — изви той вежди. — Забравяш, че вече си служителка на „Спенсър-Найл“.

— Нищо не съм забравила, но работата ми не изисква да излизам с теб след работа. Напоследък доста внимавам с кого излизам. — Вдигна спокойно очи към него, решена да не му позволи да усети отчаянието й. Докато го наблюдаваше забеляза, че е съвсем различен от човека, когото познаваше. Това вече не бе резервираният малко старомоден англичанин, който умееше да се контролира. Това бе пламнал огън, решителен мъж, когото нищо нямаше да спре. Елегантен дивак, акула, която пореше прозрачните води и заслепяваше хората с красотата си, преди да нападне. Мълчеше, а очите му блестяха по начина, кой да нападне. Мълчеше, а очите му блестяха по начина, който се появяваше, когато нещо не му беше по вкуса. Устата му се бе превърнала в мрачна бяла линия.

— Знам, че си ядосана, но ще ме изслушаш, дори да ми се наложи да те отнеса на ръце до апартамента си и да те завържа за леглото.

— Не съм ядосана — изтъкна Клер и наистина не беше. Толкова силно бе наранена, че не бе ядосана. Усещаше как я обхваща лек трепет, някъде дълбоко в нея и знаеше, че точно сега няма да успее да се справи с подобна сцена. — Както сам изтъкнахте, вече съм ваша служителка. Ако не желаете да работя тази вечер, няма да работя. Но с вас няма да отида никъде. Лека нощ, господин Конрой. — Тя посегна за чантата си и стана, а Макс се спусна към нея и я стисна за ръката толкова силно, че я заболя.

— Не ме наричай господин Конрой — настоя той с равен глас.

— Защо и това име ли е измислено?

— Не, и Бенедикт не е измислено, това е второто ми име.

— Колко уместно. Бенедикт Арнолд е бил шпионин също.

— Дяволите да те вземат, аз не съм шпионирал — изръмжа той. — Не съм ровил в никакви документи и не съм записвал нищо. Ти сама ми даде информацията, без да настоявам.

Тъмните й очи дори не трепнаха.

— Ти ме намери на партито у Вирджиния, защото си знаел, че работя тук.

— Това не е важно! Да, умишлено се запознах с теб. Възможно бе да знаеш някаква полезна информация за „Сплави Бронсън“. — Той леко я разтърси. — Какво значение има?

— Никакво, абсолютно никакво. — Тя погледна надолу към ръцете му и продължи със студен глас. — Боли ме.

Той я пусна и в очите му се мярна сянка, докато я наблюдаваше как разтрива ръцете си над лактите.

— Онова беше бизнес. Нямаше нищо общо с нас.

— Та това е чудесно, ето един човек който ясно е разграничил живота си на малки отделения и не им позволява да се докосват! Не мога да се похваля със същото. Според мен, ако един човек е нечестен в едно отношение, ще си остане нечестен и в друго.

— Не бъди такъв противен инат…

— Страхотна блиц атака направи — прекъсна го Клер, а гласът й се надигна застрашително. Тя се опита да си възвърне самообладанието. — Ансън Едуардс знае ли какъв ценен кадър има в твое лице? Има ли жена, която да ти е устояла, след като пуснеш в действие всички оръжия? Аз паднах в мрежата безпроблемно, така че можеш доволно да се потупаш по гърба. Горкичкият — въздъхна тя, а очите й пламтяха. — Толкова красив, че жените се отнасят с него като с тяло без душа, уморен бил от безразборен секс и иска да има истински приятел. Сигурно на челото ми е било написано „глупачка“, защото си знаел от самото начало какви простотии да ми пробуташ. Включи в действие чара, нахлу в живота ми, измъкна информацията, която искаше, след това изчезна отново. Браво. Веднъж вече се проявих като глупачка, така че не очаквай отново да стане! Не съм чак толкова глупава и няма да позволя да ми се натяква! — Дишаше тежко, когато му обърна гръб, за да потрие слепоочията си с треперещи ръце. Изглежда наистина беше глупава, след като не се бе поучила от предателството на Джеф. То я бе направило предпазлива, но не достатъчно.

— Не съм изчезвал — кресна той и я погледна вбесен. Макс бе загубил цялото си самообладание. Това не се случваше почти никога. Обикновено получаваше каквото иска, без да му се налага да полага някакви особени усилия, просто използваше чара и чувствеността си. Само че реакцията му към Клер бе крайна и непредвидима от самото начало и студеното презрение в очите й събуди истинска ярост у него. — Извикаха ме в Далас. Би трябвало сама да се сетиш. Беше в леглото с мен, когато ми се обадиха!

Цветът напълно се оттече от лицето й и тя го погледна с толкова болка, че той замълча за момент.

— Клер… — започна той и посегна към нея, но тя се отдръпна толкова рязко, че се удари в ръба на бюрото и документите се разлетяха.

— Много мило, че ми напомни — прошепна тя. Очите й изглеждаха черни на пребледнялото лице. — Махай се от мен.

— Няма. Между нас бе толкова хубаво. Искам го отново. Няма да ти позволя да ме изхвърлиш от живота си.

Тя видимо трепереше и на него му се прииска да я прегърне, за да я задържи, но не посмя. В миг ледената й резервираност се стопи пред очите му и той видя жена, която залиташе от болка. Сякаш някой го удари в гърдите и отне дъха му. Тя не бе резервирана жена, която се владееше, дори малко безчувствена, предизвикателство за неговата сексуалност. Та той изобщо не я бе разбирал, просто бе разчитал, че сексуалното привличане и чарът му ще оправят нещата, както обикновено, затова бе побързал да я вкара в леглото, без да обръща внимание на малките сигнали, които тя му бе давала. Господи, какво й бе причинил? Колко ли дълбоко я бе наранил, за да изглежда по този начин?

— Нямаш избор — заяви трескаво тя. — Наистина ли си мислиш, че ще ти се доверя отново? Ти ме излъга, използва ме. За теб всичко е било в името на добра кауза, значи си е струвало усилията. Моля те, просто ме остави сама.

— И дума да не става — отсече рязко той и усети внезапна болка, когато му се стори, че може да я е загубил завинаги. Поради причини, които не можеше да анализира, Клер му бе станала особено скъпа и изпълваше мислите му през деня, а през нощта — сънищата. Нощта, прекарана с нея го бе накарала да я желае много повече.

— А според мен ще се наложи да го направиш, поне за момента — прекъсна го от вратата Сам, гласът му бе хладен като изражението в очите. — Престани да я притискаш. Изтощена е.

Макс дори не трепна, освен че извърна глава да погледне Сам, но изведнъж у него се появи някакво диво изражение, напрежение в стегнатото мускулесто тяло, а ледените му очи бяха готови да пронизват.

— Това не те засяга — каза той като истински хищник, като агресивен мъжкар, обладан от примитивния инстинкт да се бие с всеки друг мъжкар, който доближи жената, която е набелязал за своя.

— А пък аз бих казал, че ме засяга. Все пак превзе моята компания с информацията, която Клер ти е дала.

Макс застина, след това рязко погледна Клер.

— Той знае?

Тя кимна.

— Клер ми разказа веднага — отвърна Сам и се подпря на вратата. — Веднага щом разбра кой си. Чувството й за чест е прекалено силно, за корпоративните ви игри. Искаше да напусне на часа, но аз я разубедих. — Макс изви едната си вежда, а Сам добави: — Знам, че никога няма да си позволи да допусне отново същата грешка.

Клер не можеше да стои повече и да ги слуша как говорят за нея. Имаше чувството, че всичко я боли, че и най-дълбоките й тайни са извадени пред света, за да могат хората да се подсмиват и забавляват. Тих стон се изплъзна от устните й, когато мина покрай Макс и тя извърна глава.

— Клер! — Той се извъртя бързо и я стисна за ръката, за да я спре. Тя отчаяно изви ръката си, за да я изтръгне от неговата, но той задържа другата й ръка и тя спря пред него. Прехапа устни и се загледа право във възела на вратовръзката му, докато се опитваше да се овладее. Защо я държеше толкова близо до себе си? Близостта му й напомни за неща, които се опитваше да забрави, за да оцелее. Тялото му усети, че докосването й бе доставило удоволствие и тялото й бе реагирало само. Зърната й се напрегнаха и закопняха за ласките на ръцете му, на устните му, краката й трепереха, обзети от желание да ги обвие около него, тя самата да стане част от него.

— Пусни ме — прошепна тя.

— Не си в състояние да шофираш. Цял ден не си хапвала нищо и изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш. Ще те закарам до вас — настоя той.

— Не бих отишла с теб и на бой с кучета — заяви категорично тя.

Пръстите му се отпуснаха и тя се освободи, а след това използва момента да излезе от офиса без него. Може би това бе единствената й възможност, а тя бе прекалено разстроена, за да изтърпи нещо повече. След само минута щеше да се разплаче и това да довърши унижението й.

Забързаните й стъпки я изведоха от сградата на паркинга. Валеше леко, но поривите на вятъра я блъскаха, а проблясъците на светкавиците от ниските пурпурни облаци разкъсваха тъмнината. Заради бурята бе станало по-тъмно и усилията на уличните лампи изглеждаха ненужни. Токчетата й чаткаха остро по мокрия асфалт, докато вървеше към колата си. Стигна до нея, спря, за да си отключи и тогава чу стъпките. Обхвана я студен ужас, който пропълзя по гърба й и тя си спомни разкази за изнасилвания и обири. Стисна ключовете като оръжие и се извърна рязко към нападателя, но близо до нея нямаше никой. В другия край на паркинга Макс вървеше към колата си, а после се качи и Клер се отпусна облекчена.

Ръцете й трепереха, докато отваряше вратата и се настаняваше зад волана. Ами ако беше някой изнасилвач, или престъпник? Колко статии само бе чела, в които предупреждаваха жените да не се качват сами в колите си през нощта. Беше се проявила като глупачка и се бе оставила чувствата да я тласнат в това опасно положение. Пое си дълбоко дъх. Налагаше се да се овладее. Караше с повишено внимание, за да не предизвика катастрофа. Не забеляза колата отзад, докато не зави към апартамента си, когато и вторият автомобил пое след нея. Нервно погледна в огледалото за обратно виждане, за да се опита да види модела, но фаровете блестяха в очите й и тя не видя нищо. Да не би тази вечер да се превръщаше в параноичка? Бързо си намери място за паркиране и реши да изчака, докато другата кола потегли.

Само че автомобилът спря на празното място до нея. Беше черен мерцедес, а мъжът зад волана бе със златна коса, която блестеше като ореол на светлината на лампите. Все още разтреперана, Клер отпусна глава на волана. Бе решен да говори с нея и тя започваше да разбира, че след като е решил нещо, няма да се откаже. Как бе могла да го помисли за цивилизован? Той бе безпощаден като истински викинг и тя се страхуваше от него, но същевременно го обичаше, защото щеше да я унищожи, ако не намереше начин да го държи на разстояние и да се защити с безразличие.

Макс почука на прозореца и тя рязко извърна глава.

— Започва да вали по-силно. — Гласът му бе приглушен заради прозореца. Дъждът бе набраздил с капки прозорците, сякаш за да подчертае думите му. — Хайде да влезем вътре, скъпа. Ще се намокриш цялата, ако чакаш още. Мисля, че бурята ще се усили.

Тя трепна, когато чу думата на обич, удивена колко лесно я произнася той. Колко ли други жени са се подвеждали по изкусните му лъжи? Той нямаше намерение да я остави намира и да си тръгне, а тя бе прекалено уморена да седи безкрайно дълго в колата си. Събра последни сили, слезе и внимателно затвори врата, след това забърза по тротоара, без да го поглежда.

Макс протегна ръка, за да й отвори асансьора. Клер стисна в ръка ключовете. Дяволите да го вземат, няма ли да се откаже? Той стисна здраво китката й, взе ключовете и отвори вратата, влезе, запали лампите и я дръпна след себе си. Пусна китката й близо до вратата и подхвърли ключовете на малката маса до вратата, скъпата маса, която бе открила на битпазар и бе дала за реставриране. Загледа се втренчено в масата. Определено не беше Куин Ан, като онази в неговото фоайе. Спомни си как я бе вдигнал на елегантната маса, как се движеше между бедрата й и за момент й се стори, че ще припадне. Краката й трепереха, а учите й бучаха. Пое си дълбоко дъх с надеждата допълнителният кислород да я успокои.

— Седни — нареди грубо Макс и я побутна към канапето. — Пребледняла си. Да не си бременна.

Напълно озадачена тя го погледна безпомощно и се отпусна на възглавниците, а краката й се подгънаха под нея.

— Какво? — възкликна тя.

— Не си яла. Бледа си. Отслабнала си, а от цигарен дим ти прилошава. — Той изброи всичко, за което си бе мислил, откакто за пръв път се сети за това обяснение. — Да не би да си мислиш, че не забелязах, че Сам отвори прозореца заради теб днес следобед? Защо си казала на него, а на мен не си?

— Нищо не съм му казвала — възнегодува тя, объркана от въпросите му. — Не съм бременна!

— Сигурна ли си? Този месец била ли си неразположена?

— Това не е твоя работа! — изчерви се тя.

Беше се надвесил над нея с мрачно лице.

— Напротив, моя е. Не те пазих онази нощ — нито веднъж онази нощ. А и не мисля, че пиеш хапчета. Нали?

Изражението й бе достатъчно красноречиво.

— Не, разбира се.

— Не съм бременна — повтори упорито тя.

— Ясно. Да разбирам ли, че си на диета?

— Не. Просто съм изтощена, нищо повече.

— Това е още един симптом.

— Не съм бременна! — кресна тя, след това зарови лицето си в ръце, ядосана, че е загубила контрол.

— Сигурна ли си?

— Да!

— Добре! — отвърна той изведнъж много спокойно. — Извини ме, че те разстроих, но трябваше да разбера. Сега сядай, докато ти приготвя нещо за ядене.

Последното, което искаше бе нещо за ядене. Копнееше единствено той да се махне от апартамента й, за да се отпусне на леглото и да заспи. Само че не можеше да го изгони, защото краката й тежаха като олово и нямаше смисъл дори да се опитва да стане. Природата я бе убедила, че не е бременна, но дори тогава подобно нещо не й бе минало през ума. Така дори бе по-добре, защото не бе сигурна дали щеше да издържи допълнителния стрес. Ами ако беше забременяла? Нямаше ли този път всичко да бъде наред? Щеше ли да държи бебето си на ръце? Бебето на Макс, със златна коса и очи като морето. Изведнъж я прониза болка, защото това не бе писано да стане, въпреки че много й се искаше. Бе толкова изтощена, че не можеше повече да седи. С тиха въздишка се отпусна на възглавниците на канапето и очите й се затвориха, сякаш повлияни от сила, на която тя не можеше да издържи. Заспа бързо, все едно черна завеса се спусна пред погледа й.

Когато Макс се върна в хола с поднос, отрупан с най-различни сандвичи и чаша мляко за Клер, приготвил и кафе за себе си, защото също бе гладен, той бе готов да чуе обвиненията й, но същевременно бе твърдо решен да не си тръгне тази нощ, ако е необходимо, да обясни своята страна и да я убеди, че между тях имаше нещо специално. След това я видя свита на възглавниците, едната ръка бе отпусната в скута, а другата провиснала спокойно, от което личеше, че е дълбоко заспала. Ръката й лежеше с дланта нагоре, пръстите леко свити и той загледа невинната уязвимост на отворената длан, толкова мека и розова. Нахлуха спомени. През нощта, която бяха прекарали заедно, в момент когато не се бяха любили трескаво и жадно, той бе поел ръката й и я бе спуснал надолу по тялото си, а когато тя го обгърна, всички мускули в тялото му се свиха. Сега отново трепна при този спомен и нахлу нова възбуда, а с нея по челото му избиха капки пот.

Изруга тихо и остави подноса, овладявайки желанието си. Сега не бе моментът да я прелъстява, дори да можеше да я събуди. Погледна към подноса със сандвичите, след това към дълбоко заспалата Клер. Трябваше й и храна, и почивка, но очевидно тялото й бе предпочело съня. Най-доброто бе да я остави да се наспи, въпреки че това означаваше да отложи още веднъж разговора. Наведе се, нежно я пое на ръце и я повдигна с лекота. Главата й се отпусна настрани на рамото му, дъхът й парна кожата му през ризата и за момент той остана загледан в нея. Наслади се на близостта й, на мекотата на тялото и на приятната сладост на кожата й. До този момент дори не си бе давал сметка колко много му е липсвала, а невероятното удоволствие да я притиска до себе си го накара да изстене. Тя бе сякаш създадена за прегръдките му, като никоя друга жена. Макс бе прегръщал много меки треперещи тела, но не ги помнеше. Само Клер. Тя го бе накарала да се чувства завършен и тази мисъл го уплаши, защото означаваше, че без нея няма да може да живее.

Отнесе я в спалнята и я постави внимателно на леглото. Бе заспала толкова дълбоко, че дори не се намести, а остана да лежи както той я бе оставил. С опита на мъж, събличал много жени, Макс свали сакото, след това извади блузата от полата. Блузата бе копринената под нея видя дантеленото деколте на камизолата и си спомни чудесното сексапилно бельо, което носеше. Спомнил си бил. Избърса потното си чело. Проблемът му бе как да забрави. Пъхна ръка под нея, разкопча полата, свали ципа и след това плъзна дрехата надолу по краката й. Оказа се, че това не е камизола, а комбинезон, целият от коприна и дантела. Ръцете му леко трепереха, докато й сваляше обувките и ги оставяше настрани. Не посмя да свали нищо повече. Не само че нямаше да й бъде приятно да се събуди чисто гола, но той самият се уплаши, че няма да се въздържи, ако продължи. Помисли си за жартиерите, които носеше и за прозрачните бикини и тялото му пламна. По дяволите! Изруга грубо и си наложи да се изправи. Страстта му към сексапилно бельо бе неудържима.

Без усилие я повдигна, отметна завивката и чак тогава я положи върху чаршафите. Изглеждаше толкова уморена, помисли си той и приглади кичур коса настрани от слепоочието й. Лицето й бе бледо и напрегнато, с тъмни сенки под очите, но за него бе истинско облекчение да знае, че е просто изтощение, а не ранните симптоми на бременност. Никога преди не бе губил самообладание по този начин, не само над тялото си, но и над ума; винаги бе внимавал партньорката му да е защитена и бе готов да поеме отговорност, ако тя не се бе погрижила за себе си. Едва тогава започваше любовната игра и се отдаваше на чувствените удоволствия на плътта. А ето че с Клер дори не бе помислил. Тогава го водеше една-единствена мисъл, да проникне в нея, сляп за всичко останало. Винаги си бе мислил, че силата на ума му ще успее да контролира апетитите на тялото му. Докато щом Клер откликна на ласките му, волята му се разби под прилива на желанието.

Дори не се бе замислил да я отведе в леглото. Просто я качи на онази масичка във фоайето, вдигна кадифената й рокля до кръста и навлезе в нея. Тя бе толкова нежна жена, фина като порцелан, а той я бе обладал с финеса на настъпващ войн. Единственото, което му позволяваше да не бъде напълно отвратен от себе си, бе споменът на отклика й, начинът, по който тя се притискаше към него, тихото й стенене, докато приемаше тласъците му, начинът, по който бе извикала и се бяха стегнали мускулите й в момента на удовлетворение. Зад резервираността й се криеше страст, която го бе покорила и бе усилила глада му към нея. Искаше я само за себе си.

Разбра, че трепери от желание отново, затова обърна гръб на леглото, докато все още можеше. Когато Клер бе до него, за контрол и дума не можеше да става. Влезе в хола, изяде лакомо няколко сандвича и изпи каната кафе, която си бе направил, без да се притеснява от ефекта на кофеина толкова късно през нощта. Намръщи се отново, замислен над положението.

До тази нощ не се бе съмнявал, че ще успее да поговори с нея. Никога през живота си не му бе отказвано нищо. Но ето че за пръв път не бе сигурен дали ще успее да победи. Беше надникнал зад щита на Клер и за пръв път бе уловил уязвимостта на истинската жена и бе разбрал колко важен е за нея този щит. Тя чувстваше толкова много, обичаше го толкова дълбоко, беше му се отдала напълно… а предателството щеше да нанесе съкрушаващ удар на нежното й сърце. Каквото и да се случеше, той трябваше да е сигурен, че тя няма да се скрие от него, а я познаваше достатъчно добре и знаеше, че това ще бъде първото, което ще направи, за да се защити. Тя щеше да направи каквото може, за да се откъсне от него и да не мисли за него. Времето бе на нейна страна. Скоро щеше да му се наложи да се върне в Далас и да ги разделят повече от триста километра, щеше да му се налага да пътува до други градове, а това щеше да ги раздели още повече. Обмисли възможностите и в главата му започна да се оформя план. На всяка цена трябваше да я заведе в Далас. Единственият проблем бе как да стане това.

Вдигна подноса и отиде в спалнята, за да я погледне отново, за да е сигурен, че тя е наред. Все още спеше дълбоко, а по бузите й бе започнал да се връща здравият розов цвят. Замислен погледна будилника й, след това го взе, за да се увери, че не е включен. Нека да спи колкото иска. Написа й бележка и я подпря на часовника, а след това си тръгна. Трябваше да уточни плановете си, но сега бе прекалено късно, за да направи каквото и да е.

Лека усмивка разведри мрачното му лице, докато се прибираше през дъждовната нощ в Хюстън. На Роум нищо нямаше да му стане, ако го събудеше един телефонен разговор; нали преди три седмици обаждането на Роум го откъсна от Клер. Сега съдбата щеше изравни везните.