Линда Хауърд
Почти завинаги (4)

Четвърта глава

Щом влезе в офиса, Клер веднага забеляза, че Сам отново е прекарал нощта тук. Чекмеджетата с папки бяха отворени, лампите светеха, а той бе оставил кана старо кафе да се затопля. Смръщи нос, изля кафето и зареди кафеварката, а след това се зае да възстанови реда в офиса. Вратата към кабинета на Сам бе затворена, но тя знаеше, че той или се е излегнал на канапето, или се е отпуснал на бюрото. Винаги, когато работеше над някоя нова сплав, шефът й прекарваше голяма част от нощите си в офиса; за него бе удоволствие да разработи нов метал, а ежедневната рутина и управлението на бизнеса, който бе основал, му досаждаха. Тъкмо затова бе далновиден предпазлив бизнесмен и нищо не избягваше от погледа му задълго.

Когато кафето бе готово, тя сипа чаша и я занесе в кабинета на Сам. Той бе заспал на бюрото, отпуснал глава на скръстените си ръце. Бележник с цифри и химически символи бе оставен до него, а по бюрото бяха поставени пет пластмасови чашки с недопито студено кафе. Клер остави димящото кафе на бюрото и пристъпи до прозореца, за да дръпне завесите.

— Сам, събуди се. Почти осем е.

Той се събуди веднага, прозя се и се размърда веднага щом чу гласа й. Изправи се, разтри лице, погледна чашата горещо кафе с благодарност и го изпи почти наполовина.

— Колко казваш е часът?

— Осем.

— Почти пет часа сън. Не е зле. — За него пет часа сън бе много. Доста често му се случваше да се примири и с по-малко. Сам бе нещо като загадка, но тя много го обичаше и му бе предана. Слаб, с посивяла коса, с набраздено от бръчки лице, които показваха, че през петдесет и две годишния си живот е имал и трудни моменти, а тя подозираше, че миналото му е доста интересно, макар той никога не говореше за него. За него знаеше само, че съпругата му е починала преди десет години, че той все още скърби за нея и нямаше никакво намерени да се жени отново. Снимката й бе все още на бюрото му, а Клер го бе виждала да я съзерцава с изражение, притаило толкова болка и копнеж, че й се приискваше да извърне глава.

— Над нещо ново ли работиш? — попита тя и кимна към бележника?

— Иска ми се да направя новата сплав по-здрава, но засега успявам да я направя по-крехка. Все още не съм разбрал коя е правилната комбинация, без да стане по-зле.

Предизвикателството бе да се създаде сплав, едновременно здрава и лека, защото колкото по-тежка е тя, толкова повече енергия ще е необходимо да бъде преместена. Новото поколение метални сплави имаха практическо приложение не само в строителството; сложните нови сплави се използваха и в космоса и разкриваха нови възможности при пътуванията. След като дадена сплав бъде разработена, трябваше да се открият начини тя да бъде произвеждана достатъчно евтино, за да може да намери приложение и в индустрията. Когато отначало Клер започна работа, тук й се струваше, че я очакват само рутинни задължения, все едно че постъпваше на работа в стоманолеярен завод, но скоро откри, че е допуснала грешка. Охраната бе много строга, а пък изследванията — безкрайно интересни.

Тя обичаше работата си и тази сутрин бе особено благодарна, че я има, защото щеше да отклони мислите й от Макс и да й даде възможност да си отдъхне. Той бе обсебил както времето, така и мислите й, откакто се срещнаха за пръв път в петък вечерта, когато я омая с изтънчеността си и острия хумор, влезе в живота й така незабележимо и трайно, че тя не успяваше да избяга от него дори в съня си. Клер спа много лошо тази нощ, а когато се събуди си повтори много пъти, че не го обича, че не може да го обича, но когато образът му отново изникнеше в предателския й ум, тялото й диво тръпнеше, сгорещяваше се и натежаваше, а тя започваше да се плаши. Да го обича бе както неразумно, така и глупаво, особено за жена, която държеше на сигурния си установен живот и повече не искаше да усеща болката от любовта. Бе дори още по-глупаво, защото Макс й каза от самото начало, че иска да са само приятели. Колко неловко щеше да се получи, когато разбереше, че и тя е като всички останали и копнее за него като обладана от любов тийнейджърка! Сбогом, приятелство, сбогом Макс.

Сам я повика в офиса си към обяд, за да запише писмата, но й продиктува само три. Облегна се назад на стола си, подпря върховете на пръстите си и я погледна намръщен над тях. Клер седеше тихо и чакаше. Сам не й се мръщеше на нея; той бе така погълнат в мислите си, че едва ли я забелязваше. Най-сетне се надигна и се изправи, изпъшка щом мускулите му се опънаха.

— Подобни дни ми напомнят възрастта — изръмжа той и разтри долната част на гърба си.

— Спането на бюрото ти напомня за възрастта — поправи го Клер и той изсумтя в знак на съгласие.

— Чух слухове през уикенда — каза той и се приближи до прозореца, за да погледне към покрива на лабораторията. — Нищо конкретно, но започвам да вярвам на чутото. Някакви чужденци май се интересуват да купят стоката ни. Това никак не ми харесва. Ама никак.

— Опитват се да ни превземат ли?

— Възможно е. Нашата стока не се продава непрекъснато, няма драстични промени в търсенето и цените, така че слухът може и да се окаже безпочвен. Чух още един слух, за новата титаниева сплав, с която работя в момента. — Сбръчканото му лице бе изопнато от напрежение.

Останаха загледани един в друг, и двамата бяха наясно с усложненията. Сам бе разработил сплав, толкова по-съвършена от предишните поколения сплави по отношение на устойчивост и лекота, че бе почти невероятна, въпреки, че създателят й не бе доволен от резултатите. Бе все още на експериментално ниво, а охраната бе затегната, докато траеше разработката. По необходимост, хората от лабораторията знаеха, че макар Сам да е единственият, който притежава пълната информация; хората от производствения отдел също имаха представа за някои неща. Когато, обаче изтечеше информация, тя се разпространяваше светкавично бързо.

— Това е прекалено опасно — заяви най-сетне Клер. — Федералното правителство няма да позволи чуждестранна компания да купи подобна сплав.

— Винаги съм се старал да остана независим — мислеше на глас Сам и отново гледаше през прозореца. — Това проучване трябваше да бъде засекретено, знаех го от самото начало, но знаеш колко съм самонадеян и не направих това, което е разумно. Мислех си, че сме достатъчно незначителни и дребни, за да привлечем вниманието, а и не исках правителствената охрана да си вре носа навсякъде, покрай изваждането на пропуски. Оказва се, че съм сбъркал.

— Ще се свържеш ли с правителството?

Той прокара пръсти през сивата си коса.

— По дяволите, налага се! Не искам всичко, което става в момента, да продължи да ме разсейва. Може би…

Сам бе самостоятелен, необикновен гений, който не търпеше ограничения и нареждания. Клер го наблюдаваше и вече знаеше какво ще бъде решението му. Той щеше да изчаква и да наблюдава. Нямаше да позволи сплавта да попадне в погрешни ръце, но щеше да продължи проучванията си сам, колкото бе възможно по-дълго.

— Всички опити да ни погълне някой, ще се провалят. Имаме собственост, чиято стойност е скочила значително, но от години не й е правена оценка. А когато правят предложения, конкурентите няма да се сетят за този факт.

— Ще поръчам да направят нова оценка — каза Клер и си записа.

— Кажи им да побързат. Дано поне това да ни помогне малко. Трябва ми единствено време, за да приключа с проучването, преди да се случи нещо. — Той сви широките си рамене и изведнъж й се стори уморен. — Беше хубаво, докато го имаше, но от известно време знам, че наближаваме значителен пробив. По дяволите, така мразя тези бюрократични сложнотии и глупости!

— Предполагам, че не са глупости, но истината е, че ти мразиш да ти се казва какво да правиш, независимо дали са бюрократите, или не.

Той се намръщи, изражение, което Клер посрещна напълно спокойно и само след миг намръщената му физиономия се превърна в примирение. Това бе едно от нещата, които обичаше у Сам. Умееше да види истината и да я приеме, дори когато не му беше приятно. Каквито и удари да му нанасяше животът, той се бе поучил от всеки един от тях. Бе гений, оплетен в творческите си мечти, но също така бе предпазлив и умел уличен боец. От Сам не можеше да излезе чиновник, сврян в някой офис от девет до пет; документацията и корпоративните решения, колкото и да бяха важни, не го интересуваха и той ги изпълняваше само по задължение. Амбициите му и животът му бяха в лабораторията.

Въпреки че цяла сутрин имаше какво да я разсейва, Клер непрекъснато поглеждаше към часовника, защото всяка отминала минута я приближаваше до обяда, когато щеше да се види с Макс. Най-сетне стана време да върви, тя грабна чантата си и хукна навън. Лицето й гореше, а сърцето й биеше, докато пресичаше улицата и си поемаше дълбоко дъх, за да се успокои. Прекаляваше. Та това бе просто уговорка за обяд между приятели, нищо повече. Дори не смееше да си помисли, че би могло да е нещо повече.

Макс стана, когато я видя да се промъква сред подредените близо една до друга, вече заети маси. Беше поруменяла от бързане и очите му за миг се спряха на устните й, разтворени, защото дишаше учестено. Устните й бяха широки и меки и сетивата му потръпнаха. Искаше да я вкуси, да не се ограничава до тези благоразумни леки докосвания по бузата, или челото. Искаше му се да я съблече и да я вкуси цялата, от главата чак до розовите пръсти на краката с жадна ненаситност, в която нямаше да остане и следа от самоконтрол. Дяволите да я вземат, не можеше да я изхвърли от ума си, но същевременно не смееше и крачка да направи към нея. Тя бе толкова плашлива, че отново щеше да се отдръпне от него, а той нямаше да успее да се добере до никаква информация. И без това не разполагаше с никакво време, а му пречеше това, че не знае какво търси, въпреки че Ансън бе убеден, че Бронсън има някой скрит коз, а шестото чувство на Ансън Едуардс бе непогрешимо.

Бедата бе, че щом погледнеше Клер, му ставаше трудно да си спомни, че бизнесът бе причината, поради която се намираше в Хюстън. Цялата работа започваше да му оставя неприятен вкус в устата; корпоративните маневри бяха едно, но никак не му беше приятно, че намесва и Клер, че я използва. Единствено лоялността му към Ансън Едуардс го караше да довърши работата, а ето че за пръв път той усети как същата тази лоялност започва да се колебае. Не искаше да губи време като търси информация; искаше му се да прегърне Клер и да я притисне толкова силно, че между тях да не остане никакво разстояние. Остър копнеж го бодна, когато тя най-сетне се приближи до масата, но той веднага си наложи маската на неангажиращото приятелство, което тя изглежда много обичаше.

— Напрегната ли беше сутринта ти? — попита той и се наведе, за да я целуне по бузата, преди да я настани на стола. Жестът му бе естествен и много любезен. Сигурно целуваше всяка жена, с която се запознаваше, каза си Клер и усети как я пронизва болка, но това не успя да потисне топлината, която бликна от тялото й.

— Истински понеделник. Всичко си беше наред, когато си тръгнах в петък следобед, но кой знае как през уикенда всичко се е превърнало в истински хаос.

До масата им застана сервитьорката с менюта и те замълчаха, докато си избираха. Поръчаха и Макс отново насочи вниманието си към нея.

— Тази сутрин се преместих в апартамента.

— Много бързо!

— Трябваше само да си занеса дрехите — изтъкна развеселен той. — Заредих килера, купих нови чаршафи и хавлиени кърпи…

Сервитьорката им донесе кафето, подреди чашките и чинийките бързо, с опитна ръка. „Райлис“ беше заведение, известно с бързото си обслужване, но днес сервитьорката надмина себе си. Няколко пъти опитаха да започнат разговор, но всеки път тя ги прекъсваше, защото доливаше или чашите за вода, или кафе. Ресторантът бе пълен с народ и много шумен, чуваше се дрънчене на чинии и чаши и те говореха все по-високо с надеждата да се чуят.

— Клер! И господин Бенедикт! Толкова се радвам да ви видя!

Макс се изправи любезно, а Клер се обърна, за да види кой им говори. Красивата, широко усмихната брюнетка беше Лий Адкинсън, част от кръговете в Хюстън, към които принадлежеше и Клер, докато бе госпожа Холси. Лий беше жизнерадостна, не познаваше злобата, но двете бяха по-скоро познати, отколкото приятелки, а след развода, Клер загуби почти всякаква връзка със старата банда. Можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато бе разговаряла с Лий през годините след като се разведе, но ето че Лий сега й се усмихваше, сякаш бяха първи приятелки. Откъде ли познаваше Макс? — чудеше се младата жена.

— Помните ли ме, господин Бенедикт? Запознахме се на партито у Вирджиния в петък вечерта — бъбреше с приповдигнат глас Лий.

— Разбира се, че си спомням. Искате ли да седнете при нас? — Той посочи празния стол, но жената поклати глава.

— Благодаря, но трябва да тръгвам, много бързам. Знам, че е в последния момент, но ми се искаше да ви поканя на партито у нас. След това ще отидем да потанцуваме в балната зала на хотел „Уилтшър“. Тони започва борбата за губернатор. Моля ви, кажете, че ще дойдете, и двамата. На партито у Вирджиния забелязах колко добре танцувате заедно!

Макс погледна Клер с извити вежди.

— Клер?

Тя не знаеше какво да каже. Лий, кой знае защо бе решила, че те двамата са заедно като двойка, въпреки че това не бе истина. Може би Макс би предпочел да заведе някоя друга на партито, ако изобщо му се ходеше.

— Не е за набиране на средства — уточни през смях Лий. — Това е парти само за приятели. А ти, Клер, ти се криеш вече прекалено дълго.

На Клер не й бе никак приятно, когато хората представяха нещата така, сякаш се бе отдала на мъката, обзела я след развода, което съвсем не бе истина. Тя се напрегна, отдръпна се от тях, готова да откаже.

Макс постави ръка на нейната и така и не й позволи.

— Благодаря, ще дойдем с удоволствие.

— Чудесно. Ще вечеряме рано, в седем. Клер знае къде живеем. Ще се видим в събота. Чао!

Макс отново седна и за момент между тях настъпи мълчание.

— Ядосана ли се, задето приех от името и на двамата? — попита той и въпросът му я накара да го погледне.

— Чувствам се неловко. Лий предположи, че с теб сме двойка, а ти бе прекалено любезен и не й подсказа обратното.

Той изви вежди и в този миг изтънченият джентълмен изчезна и на негово място се появи самоуверен мъж с жестоки очи.

— Наистина ли си мислиш, че щях да се правя на любезен, ако не ми се ходеше? Когато се налага мога да съм съвършен мръсник.

Клер бе като хипнотизирана, докато се вглеждаше в тюркоазните му очи, където виждаше нов човек, но жестокостта изчезна мигновено и на нейно място се появи вече познатото й спокойствие и самообладание и й се стори, че само си е въобразила.

— А ти защо не искаш да отидеш? — настоя той.

— Вече не се движа в тези кръгове.

— Да не би да се страхуваш да не се натъкнеш отново на бившия си съпруг?

— Нямам абсолютно никакво намерение да се сближавам с него и с жена му.

— Не е нужно да се сближаваш с тях — заяви Макс и Клер долови, че е категоричен. — Ако са там, просто няма да им обръщаш внимание. Разводите напоследък са толкова често срещано явление, че не е никак практично да се разделят приятели и познати на враждуващи групи.

— Аз не водя война с Джеф — опита се да отрече Клер.

— За подобно нещо не може да става въпрос.

— А за какво, тогава става въпрос? Искам да те заведа на партито и да танцувам с теб след това. Мисля, че ще се забавляваме.

— Но аз монополизирах времето ти…

— Не, мила — прекъсна я нежно той. — Аз съм този, който монополизира твоето. Приятно ми е да съм с теб. Ти не изпадаш в истерия и не рониш сълзи на рамото ми. Признавам, че това е много егоистично от моя страна, но с теб се чувствам удобно и спокойно, а аз съм човек, който обича и спокойствието, и комфорта.

Клер се предаде, защото знаеше, че заради собствената си емоционална сигурност би трябвало да остане колкото е възможно по-далече от него, но така и не успяваше. Искаше да бъде с него, да го вижда, да говори с него, дори само като приятел, а тази нужда бе прекалено силна. След като се наобядваха, той я изпрати до другата страна на улицата. Докато бяха в ресторанта, небето се бе покрило с тъмни облаци, които обещаваха скоро да завали. Макс вдигна поглед. — Ще трябва да тръгвам, за да изпреваря дъжда — каза той. — По кое време ще вечеряме днес?

Клер се обърна, за да го погледне невярващо.

— Да вечеряме заедно ли? Три вечери подред?

— Стига да нямаш други планове. Аз ще сготвя. За пръв път ще сготвя в новия апартамент. Нали нямаш други планове?

— Не, нямам.

— Чудесно. Сложи нещо удобно, за да не те притеснява. Ще мина да те взема в шест и половина.

— Аз ще дойда с моята кола — заяви прибързано тя. — Така няма да ти се налага да изоставиш готвенето по средата.

Той я погледна с хладна настойчивост.

— Казах, че ще мина да те взема. Няма да те пусна да шофираш сама посред нощ. Мама ще ме лиши от наследство, ако допусна да се случи подобно нещо.

Клер се колебаеше. Беше започнала да разбира, че Макс винаги постига своето. След като решеше нещо, никой не можеше да го отклони от целта. Зад изискаността и небрежното отношение към света се криеше стоманена воля, студена и непоколебима. Беше я забелязвала няколко пъти, но за толкова кратко, че не бе сигурна какво е видяла, но интуицията й винаги я насочваше в правилната посока и тя започваше да усеща силата на мъжа зад привидната му небрежност.

Макс повдигна брадичката й с пръст и веднага включи чара си на помощ, докато очите му блестяха към нея.

— Значи в шест и половина.

Тя погледна часовника си. Вече бе закъсняла и нямаше време да спори за нещо толкова незначително.

— Добре, ще съм готова.

Той бе усвоил до съвършенство умението да постига това, което иска, каза си тя след десет минути. Ако чарът не помагаше, използваше властно отношение, което прилагаше без предупреждение, или обратното, но обикновено чарът бе напълно достатъчен. Колко ли често се случваше някой да му откаже, особено жена? Сигурно не се бе случвало през това десетилетие, помисли си Клер. Колкото и да внимаваше с красивите чаровни мъже, тя не можа да остане безчувствена към него.

След работа се втурна към къщи, изпълнена с трескаво очакване. Взе бързо душ, изми си косата и започваше да я изправя със сешоара, когато телефонът звънна.

— Хайде, разправяй — започна без усукване Мартин, когато Клер се обади. — Искам да чуя всичко за този страхотен тип.

Когато Клер се замисли, тя разбра, че за Мартин е истинско чудо да успее да овладее любопитството си и да не й се обади в службата.

Клер се поколеба и се намръщи. Какво знаеше за Макс? Че има три сестри и брат, че е англичанин, че се занимава с недвижими имоти. Семейството й знаеше същото от умелите отговори, които той им даде предишния ден. Знаеше, че е свикнал със скъпи неща, че се облича елегантно, а маниерите му са безупречни. Всичко останало за нея бе загадка. Спомни си, че го е питала за разни неща, но не си спомни какво й бе отговорил той. Дори не знаеше на колко е години.

— Той ми е само приятел — каза най-сетне тя, защото не знаеше какво друго да отговори.

— А „Мона Лиза“ е просто картина.

— Всъщност е точно така. Между нас няма нищо повече от приятелство. — Та той дори не я беше целунал, освен онези никакви докосвания по бузата и челото, а това не означаваше, че той не знае как да го направи по друг начин. Просто не се интересуваше.

— Хм, щом казваш — примири се Мартин, без да крие скептицизма си. — Ще се видите ли пак?

Клер въздъхна.

— Да, ще се видим.

— Аха!

— Хич не ми го пробутвай това „аха“. Ние двамата сме приятели, без главно „П“, както обичат да подчертават в Холивуд. Ти го видя, затова съм сигурна, че няма да ти е трудно да си представиш как го преследват. Писнало му е от подобни неща, това е, с мен се чувства добре, защото аз не го преследвам. Не ми трябва някоя пламенна връзка.

На другия край на телефона Мартин изви многозначително вежди. Искрено вярваше, че Клер не търси пламенна връзка, но нито за миг не можеше да повярва, че Макс Бенедикт се среща със сестра й, защото така се чувствал „добре“. Сигурно е свикнал жените да го преследват и по всяка вероятност всичките му мъжки инстинкти са се задействали, когато Клер го е погледнала, без да прояви интерес, все едно, че е неодушевен предмет. Мартин знаеше достатъчно за мъжете и само един поглед й бе достатъчен, за да разбере, че Макс е истински мъж, много по-настървен хищник от повечето, много по-умен от останалите и притежаваше сексуалност, която бе толкова забележителна, че тя се чудеше как е възможно Клер, обикновено толкова чувствителна към другите хора, да не я е забелязала. Може би сестра й бе прекалено невинна и не бе разпознала истината, въпреки че бе женена за Джеф Холси, тя винаги бе дистанцирана, винаги замечтана и това я откъсваше от останалите хора.

— Ако си сигурна…

— Сигурна съм, можеш да ми вярваш.

Най-сетне прекъсна разговора с Мартин и погледна нетърпеливо към часовника. Беше станало почти шест. Побърза да си доизсуши косата, но нямаше да й остане време да направи нищо с нея, затова я остави пусната. Нали Макс каза да облече нещо удобно, затова тя извади бежови ленени панталони и ги съчета със свободен син пуловер с дълбоко деколте и шал яка. Дали това не беше прекалено? Макс бе винаги чудесно облечен, а британското чувство за приличие никога не го напускаше. Погледна отново часовника и разбра, че няма време, за да се занимава с дрехите си, защото трябваше да се гримира.

Тъкмо прокарваше четката през косата си за последен път, когато на вратата се звънна. Беше точно шест и половина. Взе си чантата и забърза да отвори.

— Както обикновено си готова — отбеляза той и докосна яката на пуловера. — Ще ти трябва яке. Станало е доста хладно след дъжда.

По неговото яке и в русата му коса блестяха ситни капчици. Той се облегна на касата на вратата и зачака Клер да се облече. Когато бе готова, той я прегърна през раменете много приятелски.

— Нали си гладна? Този път надминах себе си, нищо че аз го казвам. — Усмивката му бе толкова примамлива, че тя не можеше да не сподели доброто му настроение, а когато я прегърна до себе си и потеглиха, тя с удоволствие се облегна до него. Бе мъчително удоволствие да е толкова близо до него, знаеше, че може да му устои, но в момента нямаше сили да се отдръпне. Усети топлината на тялото му, силата в ръката му, отпусната на рамото й, усети топлия мирис на кожата му. Затвори за миг очи и усети надигналия се копнеж, а след това го отблъсна. Нямаше смисъл да се преструва, дори за миг, че чувствата й ще доведат до нещо; те щяха да й донесат единствено болка. Беше й писано да е приятелчето на Макс, това бе всичко, което означаваше прегръдката му.

— Нали обичаш морски деликатеси — попита той, когато влязоха в апартамента му. Огледалото в златна рамка, закачено над масичка Куин Ан, повтаряше движенията им, докато той й сваляше якето и го закачваше, а след това закачи и неговото в малкия дрешник в антрето. Привлечена от огледалото, Клер наблюдаваше отражението му, забеляза колко са грациозни движенията му, докато се грижеше за дрехите.

— Това е Хюстън. Заливът е на две крачки. Би било липса на патриотизъм да не обичам морски деликатеси.

— Ами скариди?

— Обичам скариди. — Тя се облиза.

— А това включва ли и скариди по креолски?

— Би трябвало. Скариди по креолски ли ще ядем?

— Точно така. Имам рецептата от Ню Орлиънс и е съвсем истинска.

— Не мога да си те представя да готвиш в кухнята — каза тя и го последва в невероятно модерната кухня с вградени уреди. Във въздуха се носеше прекрасен пикантен аромат.

— Обикновено не готвя, но когато някое ястие ми хареса, се научавам да го правя. Как иначе ще сготвя скариди по креолски, когато се прибера в Англия? Убеден съм, че готвачката на майка ми никога няма да го приготви. От друга страна, обаче, трябва да се науча как се прави йоркширски пудинг пак по същата причина; за да го направя на различен континент. Масата е сложена; ще ми помогнеш ли да пренеса нещата?

Не можеше да повярва, че той се е преместил в този апартамент сутринта, чувстваше се съвсем като у дома си, а не се виждаше и следа от разхвърлян багаж. Всичко бе поставено на място, сякаш бе чакало него, а той просто бе влязъл. Масата бе подредена съвършено и когато се настаниха, Макс отвори бутилка бяло вино и наля в чашите. Виното бе резливо и бистро, точно каквото щеше да отива с пикантните скариди по креолски и черния ориз. И двамата се чувстваха спокойно, а Клер ядеше и пиеше много повече от обикновено. Виното я изпълни с топлина, но това бе приятна топлина, а след като се навечеряха, продължиха да пият вино, докато вдигаха.

Макс не настоя тя да остави чиниите, за да ги вдигне той и това й се стори смешно. Но пък не виждаше причина да не му помогне. Бе трудно и двамата да се съберат в малката кухня, сблъскваха се непрекъснато, но дори това им бе приятно. Когато телата им се докосваха, това й доставяше такова удоволствие, че два пъти тя дори не се премести. Подобно поведение бе нетипично за нея, защото започваше да прилича на флирт, а Клер не бе флиртаджийка. Просто не я биваше като Мартин. Мартин се усмихваше, пърхаше с клепки и правеше многозначителни намеци, но Клер се чувстваше неловко в тази игра между половете, дори когато нещата бяха сериозни.

Виното я бе отпуснало и тя се чувстваше още по-освободена, отколкото забелязваше сама. Щом седнаха в хола, тя усети как мускулите й се превръщат в масло и въздъхна сънено. Отпи нова глътка от златистото вино, Макс пое чашата й и я остави на масичката за кафе.

— Май пи напълно достатъчно. Ще заспиш в ръцете ми.

— Няма, но съм уморена — призна тя и отпусна глава назад. — Беше натоварен ден, дори за един понеделник.

— Нещо необичайно ли се е случило? — Той седна до нея, очите му бяха притворени.

— Може и така да се каже. Сам — става дума за господин Бронсън, работодателят ми. Чул е слух, че може би някой се опитва да превземе компанията.

— Ами? — Вниманието му бе насочено към нея, тялото му напрегнато, въпреки че на пръв поглед седеше удобно. — Как е разбрал?

— Сам има невероятни източници и невероятни инстинкти. Най-много се притеснява, че някоя чуждестранна компания може да стои зад всичко.

Лицето му бе напълно безизразно, когато посегна към нея и започна да масажира врата й и раменете, а тя тихо простена от удоволствие.

— А на това какво му е притеснителното?

— Защото Сам е в процес на разработване на сплав, която може да се използва дори в космоса — измърмори тя и чак тогава усети какво говори и отвори широко очи. — Направо не мога да повярвам, че ти го казах — призна ужасена тя.

— Шшшт не се притеснявай. Няма на кого да кажа — успокои я той и отново продължи масажа. — Ако производството на тази сплав е толкова важно за националната сигурност, защо проектът не е засекретен? Така няма да може да бъде погълнат от чуждестранна компания.

— Сам обича да е независим. Мрази правилата, нито пък някой да му налага какво да прави, няма да изтърпи и непрекъснатото наблюдение, ако проектът стане секретен. Той иска първо да защити сплавта, да си довърши изследванията и опитите както той прецени, без някой да го притиска и дразни. Ще се обърне, разбира се, към правителството, ако този слух се окаже верен. Няма да позволи сплавта да бъде предадена на друга страна.

От „Спенсър-Найл“ купуваха акции на „Сплави Бронсън“, но го правеха много тайно, на малки количества. Ансън все още не бе готов да действа, но ако Бронсън бе дочул слухове, че чуждестранни капитали стоят зад изкупуването на акциите, то тогава слухът добиваше известна достоверност, а на „Спенсър-Найл“ щеше да им се наложи да излязат на сцената по-рано, отколкото Ансън бе планирал. Опасността сега бе, че Бронсън ще следи зорко движението на акциите си, а Клер потвърди, че Бронсън най-добре работи, когато е сам. Той нямаше да остане доволен, ако „Спенсър-Найл“ се опитат да поемат контрола, както нямаше да допусне и чужда фирма да се намеси. Компанията, макар и акционерно дружество, бе създадена от него, а Сам Бронсън умееше да брани своето. Макс си отбеляза на ум да се обади на Ансън, след като изпрати Клер.

Той побутна Клер на дивана и я постави да легне по корем.

— Какво правиш? — попита тя и очите й се разшириха.

— Просто ти разтривам гърба — каза той с тих спокоен глас. Използва силата на ръцете си, за да намери възелчетата напрежение. Между тях се възцари тишина, нарушавана единствено от въздишките на Клер. Макс забеляза, че очите й се затварят и по изваяните му устни плъзна усмивка. Та тя щеше да заспи в ръцете му; това не му се бе случвало, не и толкова рано. Жени обикновено заспиваха в ръцете му, след като ги бе любил, но Клер изобщо не забелязваше сексуалността му. Дори когато телата им се докосваха в кухнята, тя така и не показа, че е забелязала. Сякаш не знаеше, че сексът съществува.

Той погледна медно русата й коса пръсната по канапето, меките отпуснати устни и притворените огромни кафяви очи. Дланите му изглеждаха едри на тесния й гръб, ако докоснеше палци на гръбнака й и разтвореше пръсти, щеше да обхване гърдите отстрани. Усети крехките ребра под мекия пуловер и още по-меката коприна на кожата й. Искаше му се да я събуди и да я заведе в леглото, да събуди сексуалността й. Искаше да я накара да го забележи, за да не го поглежда никога повече по онзи вбесяващо далечен начин. Само че моментът все още не беше дошъл. Не можеше да рискува да я изплаши, преди да е разбрал каквото му трябваше за проклетото поглъщане. А тогава… тогава щеше да действа и Клер Уестбрук щеше да разбере какво е да бъде в леглото му.

Ръцете му трепереха, докато я гледаше и за пръв път той се зачуди какво ли ще каже, когато разбере истинската му самоличност. Щеше да се ядоса, разбира се. Той, обаче не можеше да си я представи ядосана, но си мислеше, че ще успее да се справи с гнева й. Мисълта, че тя може да бъде наранена, го притесни. Не искаше да я наранява по никакъв начин. Искаше да я прегърне, да я люби, да я глези, по дяволите! Не можеше да си представи, че ще загуби доверието, което извоюва толкова бавно, че повече няма да вижда бавните усмивки, или да се наслаждава на тихата й компания. Не бе срещал друга жена като Клер, толкова мила, нежна и затворена; никога не знаеше какво мисли тя, какви са скритите зад тези черни очи мечти. Макс бе изключително чувствителен, когато ставаше въпрос за жени. Само Клер му убягваше и всяка усмивка, всяка мисъл му позволяваше да се доближи до жената, скрита зад непристъпната фасада.

Докато я наблюдаваше, го изпълваше нежност. Тя наистина беше изтощена. Ако не можеше да я заведе в леглото си, нека поне да остане в своето. Събуди я нежно и се наслади на начина, по който тя мигна и го погледна объркана с тъмните си очи; след това си спомни къде се намира и по бузите й плъзна руменина.

— Много се извинявам — започна тя и скочи. — Не исках да заспя.

— Не се притеснявай, беше уморена. Защо са приятелите? Бих те оставил да поспиш на канапето, но си помислих, че ще ти е значително по-удобно, ако си в собственото си легло.

Излязоха в антрето и той задържа якето, докато го облече. Докато пътуваха към нейния апартамент, той мълча почти през всичкото време, а Клер бе сънена и не й беше до разговори. Отново валеше, съвсем леко, колкото да намокри улиците, а хладният въздух я накара да се загърне в якето.

Той провери апартамента й, докато тя го наблюдаваше, защото знаеше, че отново ще я погледне по онзи арогантен начин, ако му кажеше, че няма нужда.

— Ще ти се обадя утре — обеща той, пристъпи до нея и хвана брадичката й.

— Добре — отвърна тихо тя, защото знаеше, че всеки час преди да го види отново, ще й се стори дълъг като година. — Макс?

Той вдигна едната си вежда, щом чу колебливия й глас и зачака.

— Онова, дето ти го казах за сплавта…

— Знам. Обещавам, няма да спомена и дума. Разбирам, колко важна е тази информация. — Нямаше проблем да й даде това обещание, защото нямаше да обсъжда сплавта с когото и да е. Ансън вече знаеше тези неща. Проблемът сега бе възможността — не, вероятността — чуждестранни интереси, по всяка вероятност вражески, да действат тайно, за да се сдобият с технологията, посредством сливане, а за целта ще използват някоя местна компания. Бронсън ще действа бързо, за да защити предприятието си от подобна заплаха и няма да позволи сливането с друга компания.

Тя изглеждаше толкова мека и сънена, а защитните стени, които обикновено издигаше около себе си, сега ги нямаше. Вдигна брадичката й и склони глава, за да я целуне леко, но устните му притиснаха нейните, преди тя да разбере, че той няма да я целуне по вече познатия й братски начин по бузата. Целуна я бързо, но тя веднага се напрегна и се отдръпна, а лицето й отново стана безизразно. Той наведе глава и също отстъпи, сякаш не бе забелязал, нищо, въпреки че в него лумна ужасен гняв. Дяволите да я вземат, някой ден ще я накара да го забележи като мъж!

— Ще ти се обадя утре — каза отново той. — Трябва да проверя някои подробности, така че до рано следобед ще съм зает, но ще ти звънна, преди да си тръгнеш от работа. — Без да изчаква съгласието й, той се обърна и си тръгна.