Линда Хауърд
Почти завинаги (2)

Втора глава

Пронизителният звън на телефона стресна Клер рано на следващата сутрин и меките й устни се извиха в крива усмивка, докато се преобръщаше в леглото, за да вдигне слушалката и да спре натрапчивия звън.

— Здравей, Мартин — започна тя, гласът й бе дрезгав и сънен.

Последва кратко мълчание, след това Мартин се разсмя.

— Не го прави повече! Как разбра?

— Сигурна бях, че сутринта ще се обадиш, за да провериш какво става с мен. Да, отидох на партито на Вирджиния и не, не бях красавицата на вечерта.

— Отговаряш на въпросите ми, преди да съм ги задала — оплака се Мартин, без да крие обичта в гласа си. — Кажи ми, забавлява ли се?

— Знаеш, че не си падам по такива събирания — започна да се измъква Клер, седна в леглото и премести възглавницата зад гърба си. Не спомена, че се е запознала с Макс Бенедикт, нито пък че ще вечеря с него. Мартин щеше да я засипе с хиляди въпроси и да се развълнува за нещо, което щеше да си остане съвсем маловажно. Клер не очакваше тази вечеря да прерасне в любовни отношения. Макс можеше да има всяка жена, която си избереше, така че едва ли щеше да се задоволи с нещо по-малко от най-доброто. Това бе просто вечеря, нищо повече, вечер, в която щеше да излезе с мъж, наскоро настанил се в града, който не познаваше много хора. Сигурно за него бе истинско удоволствие да се запознае с жена, която не се опитваше да го преследва.

Мартин въздъхна. От опит знаеше, че когато Клер не желае да говори за нещо, нито настояване, нито подпитване можеше да я накара да си промени мнението. За толкова скромен и мил човек, Клер бе непоносим инат. Мартин познаваше сестра си и знаеше колко е уязвима и чувствителна, затова не се опита да настоява, а умело смени темата и й разказа за някаква лудория, сътворена от осем годишния й син тази сутрин.

Побъбриха си още няколко минути, след това си взеха довиждане. Клер затвори и се отпусна назад на възглавницата, тъмните й очи останаха замислено впити в тавана. Мислите й непрекъснато се връщаха към Макс Бенедикт, виждаше лицето му, наситено тюркоазните очи, но този тюркоазен цвят непрекъснато се менеше. Понякога бяха по-скоро зелени, отколкото сини, понякога изглеждаха сини, вместо зелени, а на два пъти забеляза проблясък, който я стресна, но не успя да познае какво означава. Сякаш бе видяла сянка в морето, изчезнала в миг, оставила я да се носи по завихрените тюркоазни вълни, които напомняха на всеки за опасностите, които морето криеше.

Сигурно и той криеше опасности, притаени зад красотата, дадена му от природата. Всички човешки същества имаха скрити дълбини, разбира се, но при някои те бяха по-умело скрити, отколкото при други, докато при трети прозираха, но всеки ги пазеше по свой начин. Дали той не използваше външния си вид като бариера, като огледало, което връща лъчите на слънцето?

Умееше да се контролира невероятно добре. Може би някои хора нямаше да го забележат, но Клер бе по-чувствителна от повечето. Тя усещаше контрола му, защото тя самата се бе научила да се владее. Като дете едва сдържаше напиращите чувства, един див поток от любов и признателност, които само чакаха човека, на когото да бъдат отдадени, стига този човек да я обикнеше заради самата нея. Мислеше си, че Джеф е този човек и бе отприщила страстта си, като се опита да се превърне в съвършената съпруга, но се бе провалила. Сега вече не очакваше този човек да се появи; беше наранена и нямаше да позволи някой отново да я нарани. Бе заключила чувствата и страстта и бе доволна и без тях.

Как ли щяха да изглеждат тюркоазните очи, ако контролът го нямаше и страстта ги стоплеше? Как ли изглеждаше, докато се любеше? Клер седна в леглото и отблъсна притеснителните образи. Беше събота, имаше си достатъчно домакинска работа. Свали нощницата и метна копринената дреха върху леглото и за момент се наслади на розовата коприна, откроила се върху дантелите на покривката. Обичаше красивите неща. Тази нейна черта бе дълбоко скрита и защитена, но личеше в избора й на фино бельо, в хармоничните цветове, които съчетаваше около себе си. Леглото й беше бяло, килимът в мек прасковен цвят и в стаята бяха комбинирани петна в розово и нефрит. Кърпите за баня бяха плътни и много пухкави и тя с удоволствие ги допираше до себе си. Очароваха я толкова много неща: дъждът по лицето й, топлото слънце, лъч светлина, преминал през бурканче желе от сливи, прозрачната прелест на току-що разпукнал се лист през пролетта, мекият килим под босите й крака. Тъй като наблюдаваше хората отстрани, забелязваше повечето от тези, които препускаха през живота.

Беше спала до късно, затова трябваше да побърза с обичайните за всяка събота чистене и подреждане, за да може след това да си нагласи косата и да се лакира. Беше нервна и напрегната и то заради мъж с очи в цвят на море и слънце в косата, а подобна реакция бе толкова необичайна, че всичките й защитни сили се надигнаха. Трябваше да бъде непрекъснато нащрек и да внимава със себе си, не толкова с Макс. Тя бе тази, която проявяваше слабост и вярваше, че Джеф я обича колкото и тя него, защото така бе искала да вярва. Джеф никога не я бе подвеждал; тя се бе подвела сама. Това нямаше да се случи никога повече.

Дори и така, гордостта нямаше да й позволи да не изглежда в най-добрия си вид, когато излезеше с Макс, затова отдели много време за грима си. Чертите й бяха нежни, с високи скули и широка мека уста; малко руж й придаваше свежест, а с червило устните й изглеждаха още по-пухкави. Загатната очна линия и сиви сенки превръщаха тъмните й очи в тайнствени езера. След като вдигна медно русата си коса и остави няколко кичура да се къдрят небрежно около слепоочията, тя си сложи перлени обеци във формата на капки и се погледна в огледалото. Старомодната прическа й отиваше и разкриваше правилните черти на скулите и брадичката, слабият дълъг врат, но изглеждаше така, сякаш зад очите бяха скити неразгадани тайни.

Бе готова, когато точно в осем на вратата се звънна. Отдавна вече бе обзета от нервност и звънецът я стресна. Бързо, преди нервите да са я покорили, тя отвори вратата.

— Здравей. Заповядай. Искаш ли нещо за пиене преди да тръгнем? — Гласът й бе спокоен и любезен, глас на домакиня, която изпълнява задълженията си без особен ентусиазъм. Клер инстинктивно се отдръпна от него, бе забравила колко е висок и се почувства дребна пред него.

Приятното му изражение не трепна, когато й подаде ръка с дланта нагоре.

— Благодаря ти, но нямаме време. За толкова кратко време, се наложи да направя резервация за по-ранен час, отколкото ми се искаше. Тръгваме ли? — Протегнатата му ръка бе стегната и спокойна, но жестът бе като команда. На Клер й се стори, че той е забелязал отдръпването й и иска да я върне. Искаше тя да е близо до ръката му, дори да положи длан в неговата, което да му покаже, че му се доверява и е готова да му се подчини.

Тя не можа да го направи. Сблъсъкът бе само миг и тя сложи край като отстъпи, за да си вземе чантата и късото копринено сако, което отиваше с бледо розовата копринена права рокля. Едва когато се обърна и погледът й попадна на гърдите му, тя разбра, че той не бе подминал момента. Замръзна на място.

Той пое сакото от ръцете й и го задържа, за да го облече.

— Може ли — каза той с хладния си добре премерен глас, в който не личаха никакви чувства, дотолкова, че Клер се зачуди дали не си е въобразила, че протегнатата ръка е била просто типичен мъжки жест, а не завоалирана команда. Може би, ако бе излизала повече, нямаше да се притеснява толкова и да е така непохватна. Мартин изглежда беше права като настояваше да се вижда с повече хора.

Остави го да й помогне със сакото, след това той приглади яката с небрежно леко докосване.

— Изглеждаш прекрасно, Клер, като викторианска камея.

— Благодаря ти — прошепна тя, обезоръжена от милия неангажиращ комплимент. Изведнъж разбра, че той бе усетил притеснението й и се опитваше да я накара да се отпусне като използваше най-изисканото си държание, за да й вдъхне увереност, а странното бе, че се получи. Той се контролираше както обикновено, не издаваше чувствата си и на нея това й допадна. На хората, които действаха импулсивно, не можеше да се разчита.

Бе поставил ръка над талията й, тя усети топлия натиск, но той не я притесни. Чувстваше се спокойно и откри, че очаква с нетърпение вечерта.

Колата, която караше, я успокои още повече. Щеше да го заподозре, ако се бе появил с някой лъскав спортен модел, но консервативният черен мерцедес-бенц не бе кола за човек, свикнал да бъде на показ. Освен това бе облечен консервативно, отбеляза тя, докато оглеждаше сивия му раиран костюм. Кройката бе безупречна, а елегантното стегнато тяло придаваше на костюма моден вид, който нямаше да се забележи при друг, а в същото време не можеше да се нарече облекло на плейбой.

Всичко, което правеше, й вдъхваше увереност. Той поведе лек, неангажиращ разговор и не настояваше за отговори и уточнения, не използваше нито намеци, нито двусмислия, нито пък й задаваше лични въпроси. Бе избрал тих ресторант, в който човек имаше чувството, че са насаме, но не и в интимна обстановка. Не целеше да я впечатли, просто вечеряше с жена, без да очаква някакво продължение на вечерта, а това бе наистина успокояващо.

— Каква е работата ти? — попита небрежно той и топна огромна кралска скарида в коктейлния сос, преди да отхапе половината с огромна наслада.

Клер наблюдаваше как белите му зъби се впиват в розовото месо и пулсът й се ускори. Той бе невъзможно красив и младата жена не успяваше да спре да го гледа.

— Секретарка съм.

— За някоя голяма компания ли?

— Не. „Сплави Бронсън“ е малка компания, но се разраства бързо и имаме дългосрочен план за бъдещето. Акционерно дружество е, но аз работя за главния акционер и основател, Сам Бронсън.

— Харесва ли ти? Много хора вече не откриват никакво удоволствие да вършат подобна работа; всички искат да са на ръководна длъжност и да си имат своя секретарка.

— Все някой трябва да върши и тази работа — усмихна се Клер. — Аз нямам нито талант, нито амбиция да съм ръководен кадър. Ти в коя компания работиш? Ще останеш ли в Хюстън за постоянно?

— Не за постоянно, но поне няколко месеца. Търся терени, в които да инвестирам.

— Недвижими имоти ли? — попита Клер. — Предприемач ли си?

— Нищо чак толкова впечатляващо. Занимавам се с проучвания.

— А как стана така, че те прехвърлиха от Англия в Тексас?

Той сви незаинтересован рамене.

— Тук възможностите за бизнес са много повече. — Макс огледа нежното гладко лице и се зачуди как ли ще изглежда, ако истинска топлота сгрее тъмните й очи. Сега бе по-спокойна, но все още не откриваше у нея отклика, който го предизвикваше и интригуваше. Засега разговорът не бе свързан с лични въпроси и не си бе позволил да каже и направи нищо, което да го представи като натрапчив мъжкар, а ето че тя бе станала малко по-уверена, но се отдръпваше също като костенурка в черупката си при най-малкия намек за агресивност, или сексуалност. Сякаш не искаше нито някой да я привлича, нито да флиртува с нея. Колкото по-малко се държеше като мъж, толкова повече й допадаше държанието му и този факт го разгневи. Какво ли не бе готов да направи, за да я изведе от леденостудените стени на метоха, в който се бе заключила, да го приема като мъж, да я накара да почувства страст!

Клер извърна поглед, леко стресната от студеното непроницаемо изражение в очите му. За миг лицето му бе загубило приятното излъчване и той й бе заприличал на неумолим и неотстъпчив викинг боец. Може тъкмо скандинавските предци му бяха дали златната коса и морско сините очи, едва ли бе намесата на англосаксонските деди.

Какво ли каза, за да предизвика това студено изражение? Зададе най-обикновен любезен въпрос; толкова много внимаваше да не прекрачи границата, която сама бе наложила и не смееше да каже нищо, което би заприличало на личен интерес.

— Снощи — започна рязко той. — Беше проява на злоба, нали? Защо?

Клер изви глава настрани и това бе единственият знак, че се е стреснала от промяната на разговора. Тъмните й очи не изразяваха нищо.

— Да, нарочно беше, но усилията й бяха напразни. Не е важно.

— Не съм съгласен. — Думите му прозвучаха остро, макар и изречени с мек акцент. — Беше разстроена, въпреки че се държа безупречно. Защо бе нужна тази постановка?

Тя го гледаше втренчено, очите й бяха все още безизразни, сякаш бе издигнала мислена стена. След миг той разбра, че тя няма да му отговори и усети как го обхваща силен гняв, който го накара да стисне безсилно зъби. Защо бе толкова противно резервирана? С тази скорост нямаше начин скоро да се доближи до нея, за да получи необходимите отговори! Искаше цялата тази работа да приключи, а след като сделката се осъществеше, можеше да се съсредоточи над Клер и дразнещото привличане, което изпитваше към нея. Нямаше съмнение, че ако успее да й се посвети напълно, щеше да премине отвъд бариерите, издигнати пред нея. Никога не бе имал проблем да спечели желаната жена; нямаше причина Клер да бъде първият неуспех. Може би тя щеше да се окаже най-голямото предизвикателство в живота му. Тази мисъл веднага засили интереса му.

Как да спечели доверието й, след като при всяка негова настъпателна крачка, тя се отдръпваше? Лека бръчка проряза челото му, когато се намръщи, докато я оглеждаше напълно открито и се опитваше да разгадае мислите й. След като се бе отдръпнала, значи се чувстваше застрашена от него, а пък той не бе направил абсолютно нищо, за да предизвика подобна реакция. Повечето жени бяха привлечени от него още щом го видеха и не спираха да обикалят, докато Клер се стараеше да го държи на разстояние. В момент на прозрение Макс се сети, че сигурно външният му вид я кара да е толкова подозрителна и се намръщи още повече. Сблъсквала се е с плейбой и се страхуваше от тях; очевидно бе решила, че няма да стане още една от жените му. По дяволите! Щеше да избяга като подплашен заек, ако разбереше, че реакцията й го привлича много повече, отколкото един открит флирт. Макс бе свикнал жените да го преследват; а дамите, които се отдръпваха от него, извикваха първичното желание да последва отдалечаващата се плячка.

Тя бе крехка и сочна плячка, каза си той, докато наблюдаваше едва забележимата руменина по бузите й. Беше започнала да се притеснява от втренчения му поглед. Имаше мило интелигентно лице и той не можеше да се откъсне от огромните тъмни очи, кадифени като разтопен шоколад. Тенът й бе невероятен, също като на костен порцелан; тя изобщо имаше ли представа колко привлекателни са очите й? Едва ли. Съпругата на бившия й мъж бе истинска красавица, но ако можеше да избира между двете жени, Макс без колебание щеше да се спре на Клер. Бе удивен от смелостта и достойнството, с които се справи с положението на партито снощи. Колко други жени биха запазили самообладание при подобни обстоятелства? Докато я наблюдаваше хладно и преценяваше, той разбра, че я желае.

Щеше да е негова, но първо трябваше да премине отвъд проклетите бариери.

— Говори с мен — подтикна я тихо той. — Не се отнасяй с мен като с другите.

Клер го погледна стресната и очите й се разшириха. Какво ли искаше да каже? Как се отнасяха другите към него?

— Не те разбирам? — призна най-сетне тя.

Очите му бяха късчета зелен лед, без следа от синьо.

— Казали са го и поетите, мила. Лицето ми ме превръща в мишена, в сексуален трофей, който да бъде закачен на стената над леглото, в преносен смисъл, разбира се. Повечето жени не се интересуват от мен в друго отношение, освен като жребец; като човек ме смятат за безмозъчен глупак. Обичам секса, аз съм нормален мъж. Освен това обичам разговорите, музика, книги и предпочитам да ме приемат като човек, не само като топло тяло.

Клер бе потресена, дотолкова слисана, че забрави предупредителната тръпка, плъзнала по гърба й, докато той я наблюдаваше с онова студено ожесточение.

— Само че аз не съм… Искам да кажа, не те преследвам — заекна тя.

— Не, при теб е тъкмо обратното. Ти ме погледна един-единствен път и реши, че с това лице не е възможно да съм нещо повече от плейбой, живо украшение за леглото на някоя жена.

Започна да я обхваща паника. Нали точно това си бе помислила отначало, затова сега се срамуваше. Клер бе невероятно чувствителна и тъй като хората лесно я нараняваха, тя внимаваше да не наранява никого по пътя си. Мисълта, че бе причислила този мъж към ненужните красавци, я ужаси. Имаше други причини, поради които го държеше на разстояние, но не искаше той да ги разбира; сигурно му се струваше, че тя го е зачеркнала като повърхностен и неморален, без дори да си е направила труда да го опознае. Бе ядосан, и то с право.

— Извинявай — започна тя с тих и напълно искрен глас. — Истина е, че те помислих за плейбой, но също така е истина, че разбрах, че не съм от твоя калибър.

Той се приведе напред с присвити очи.

— Това пък какво трябва да означава? Какъв е моят „калибър“?

Клер сведе очи, защото не смееше да се вгледа в този пронизващ ясен поглед и заоглежда ръцете му. Бяха слаби, фини ръце на аристократ, красиво оформени, но също така силни. Дали и мъжът бе като ръцете си?

— Клер — настоя той.

Най-сетне тя вдигна поглед, лицето й бе спокойно, както обикновено, но очите разкриха уязвимостта й.

— Ти си много по-изтънчен от мен, разбира се, и много по-красив. Сигурна съм, че жените непрекъснато те преследват, но от друга страна, ти можеш да имаш която жена поискаш. Просто не искам да съм следващата ти мишена.

Отговорът й никак не му хареса; по лицето му не трепна нито един мускул, но неудоволствието му бе толкова осезаемо, че тя усети хладна тръпка по кожата си.

— Защо тогава се съгласи да излезеш с мен? Истина е, че бях доста настоятелен, но и ти се остави да бъдеш убедена.

— Бях самотна — изрече тя и отново погледна настрани.

В този момент сервитьорът донесе вечерята им и прекъсването даде на Макс възможност да овладее обзелия го гняв. Триста дяволи да я вземат дано! Приела била поканата му, защото била самотна! Очевидно бе класиран на по-високо място от телевизора, но едва бе успял да спечели надпреварата! Зачуди се дали егото му ще издържи на още един подобен удар.

Когато останаха отново сами, той се пресегна през масата, хвана я за ръката и стисна нежните й пръсти, които тя се опита да отдръпне.

— Ти не си мишена — изрече натъртено той. — Ти си жена, с която се запознах, която ми хареса, и която ме погледна, без да се чуди дали съм достатъчно добре надарен и изобретателен в леглото. Да не би да си мислиш, че понякога не се чувствам самотен? Искаше ми се да поговоря с теб; имам нужда от приятел. Сексът е нещо, което мога да си осигуря, когато ми се прииска.

Тя отново поруменя, сякаш се бе почувствала неловко, но в очите й се бяха появили пламъчета. Беше ги забелязал за кратко предишната вечер, а сега му направиха отново впечатление и той осъзна, че тя е наистина прелестна, когато в тъмните й очи затанцува светлина.

— Наистина ли? — прошепна стресната тя.

В първия момент той се почувства объркан, сякаш някой го бе ударил по главата. Само преди миг бе побеснял, но сега бе като омагьосан от лекия й хумор. Измести леко ръка и прокара палеца си по опакото на пръстите й. Направи го небрежно, докато се наслаждаваше на меката й кожа.

— Дамите са станали невероятно дръзки. Много е обезсърчаващо да се запознаеш с една жена и само след пет минути ръката й вече да е в панталоните ти.

Тя се разсмя и той усети как го залива топлина. Най-сетне бе успял да спечели малък напредък! Точно това беше начинът; тя бе самотна и имаше огромна нужда от приятел, а всичките й защитни сили бяха съсредоточени да отблъсне романтиката и прелъстяването. Търсеше приятел, не любовник. Макс не бе съгласен с избора й, но щеше да се примири за момента поне, иначе рискуваше да я отблъсне.

— Може ли да бъдем приятели? — попита мило той, решен да действа предпазливо. Клер просто не бе като жените, които преследваше целеустремено; бе по-мила, по-чувствителна, а в очите й се таяха скрити мечти.

По устните на Клер все още трептеше усмивка. Приятели? Възможно ли бе да станат приятели с този греховно красив мъж? И защо ли иска да се сприятели с нея? Тя бе съвсем обикновена, докато той бе всичко друго, но не и обикновен. Може пък наистина да се чувства самотен. Клер разбираше самотата и я познаваше. Бе я избрала като най-безопасния път в живота, но въпреки това имаше моменти, когато копнееше за човек, с когото да поговори, без да таи всичко дълбоко в себе си. Не че й се искаше да излее пред някого сърцето си; имаше нужда от простичките ежедневни разговори с приятели. Никога не се бе радвала на подобна близост, дори с Мартин, въпреки че я обичаше много. Сестра й бе смела и общителна и трудно проумяваше болката и страховете на човек, който не притежава нейната смелост. Клер не можеше да си позволи да се довери и на майка си, защото се страхуваше, че тя отново ще започне да я сравнява с Мартин. Дори когато нямаше място за сравнение, тя си мълчеше, отново от страх.

— Утре можеш да ми помогнеш да си намеря апартамент — предложи той и прекъсна мислите й. — Цяла седмица на хотел ми опъна нервите.

Беше раздразнен и Клер се усмихна на акцента му.

— С удоволствие ще потърся заедно с теб. Имаш ли нещо конкретно предвид?

— Мила, та аз не знам нищо за Хюстън. Оставям се в твоите ръце.

— Купи си утре вестник и отбележи апартаментите, които одобряваш, ще пообиколим и ще ги видим. По кое време искаш да тръгнем?

— Когато на теб ти е удобно. Все пак завися изцяло от теб.

Тя се съмняваше, че той би се оставил да зависи от някого, но в нея се надигаше чувство на щастие. Очите му бяха топли, ярко тюркоазни, а усмивката му би накарала и статуя да се обърне след него. Тя не бе имунизирана срещу чара му, но това вече не я караше да се страхува.

Храната им изстиваше пред тях, и двамата го усетиха едновременно. Докато се хранеха, Клер започна да го наблюдава с нарастваща почуда. Как е възможно толкова слаб човек да поглъща толкова много храна? Маниерите му бяха безупречни, но количеството, което изяде, щеше да накара и докер да му завиди. Сигурно метаболизмът му бе отличен, защото движенията му бяха бавни и спокойни, той не гореше калории с нервна енергия.

Каза му го и той се усмихна.

— Знам. Майка ми все ми се караше, че ям прекалено много, когато съм в компания. Казваше, че отстрани погледнато, хората сигурно ще решат, че вкъщи ме държат на гладна диета.

— Голямо ли е семейството ти?

— Имам чувството, че сме стотици — отвърна весело той. — И лелите, и чичовците, с лопата да ги ринеш. Най-близките са брат ми и трите ми сестри, плюс осем племенници и племеннички. Баща ми почина, но майка ми все още ни върти на пръста си.

— Ти ли си най-големият? — попита Клер, очарована от голямото му семейство.

— Не, брат ми е най-големият. Аз съм втори. А твоето семейство голямо ли е?

— Не бих казала. Само родителите ми и сестра ми Мартин с нейното семейство. Имаме роднини в Мичиган и леля във Ванкувър, но не сме близки.

— Голямото семейство си има своите предимства, но в много случаи прилича на истински зоопарк. По празниците настъпва хаос.

— За всички празници ли се прибираш?

Той сви рамене.

— Понякога нямам възможност, но отскачам през седмица.

Говореше така, сякаш трябваше просто да се качи в колата и след половин час щеше да си пристигне у дома, а не се налагаше да „отскочи“ с презокеански полет. Все още се чудеше над това, когато разговорът се прехвърли на нейната работа; проявяваше интерес към работата й в „Сплави Бронсън“, питаше за пазара на сплавите и за какво се използват. Това бе доста сложна материя и когато започна работа като секретарка на Сам Бронсън, Клер проучи задълбочено въпроса, за да разбере по-добре създаването и приложението на гениалните изобретения на Сам; знаеше много, но трябваше да полага усилия, за да бъде в крак с новите открития. Лекотата и бързината, с която Макс схващаше, бяха удивителни; можеше да разговаря с него с такава лекота, сякаш той също бе работил в тази област, без да се налага непрекъснато да прекъсва разговора, за да му разяснява.

След това се заговориха за пазара на недвижима собственост и по начина, по който Макс представи нещата, всичко й се стори вълнуващо.

— Значи ти самият не купуваш имоти?

— Не. Аз съм консултант, проучвам обекти, които биха заинтересували купувачите. Не всички имоти са подходящи за инвестиране, или разширение. Първо трябва да се направи геоложко проучване; някои терени просто не са достатъчно устойчиви, за да се издигне на тях масивна конструкция. Има и други неща, разбира се: на каква дълбочина има вода, дали няма да се натъкнат на скали, все неща, които ще окажат влияние върху цената, ако сградата се разположи на определено петно.

— Ти да не си и геолог?

— Аз събирам факти. Все едно че сглобявам пъзел, с тази разлика, че нямам никаква представа какво ще излезе накрая.

Изпиха кафето бавно, продължиха да си говорят и постепенно Клер разбираше какво огромно желание е имала за един най-обикновен разговор, в който да споделят идеи и мнения. Той бе невероятно интелигентен, но не изтъкваше способностите си пред всеки; тази интелигентност беше вродена, част от него. От своя страна Клер винаги бе изключително прилежна и се потапяше в света на различни книги, сетне остана изумена и очарована, защото разбра, че и на него един от любимите му автори е Камерън Грегър, див шотландец, чиито книги трудно се откриваха.

Мина почти час, докато спориха ожесточено коя от книгите на Грегър е най-добрата. Клер почти забрави да се държи резервирано, приведе се към него с блеснали очи, лицето й бе озарено от удоволствие. След известно време Макс разбра, че спори единствено заради удоволствието да я наблюдава, не защото бяха на различно мнение. Докато лицето й блестеше от страст и тя бе толкова пламенна, в него се разгоря ревност, че този огън е заради книги, а не за него.

Най-сетне той вдигна на смях и двете си длани.

— Няма смисъл всеки от нас да се опитва да промени мнението на другия. Защо не потанцуваме. Съвсем забравихме за музиката.

До този момент Клер дори не бе усетила, че свири оркестър, че дансингът е пълен с хора, които се поклащат бавно в такт с нежната музика. От саксофона се разнасяха вопли, които почти я накараха да се просълзи; това бе любимата й музика. Той я поведе към дансинга и я прегърна.

Да танцуват заедно бе приятно. Той бе висок, но тя бе с токчета и главата й попадаше точно под брадичката му. Макс отлично знаеше как да прегърне една жена, не прекалено силно, за да може тя да се движи спокойно, но и не прекалено далече от тялото му, за да следва ритъма му. Клер въздъхна тихо от облекчение; не си спомняше някоя вечер да й е била по-приятна. Пръстите му, леко притиснати до неговите й подсказваха, че е в умели ръце, и това й вдъхваше увереност. Без дори да си дава сметка, тя пое лекия аромат на одеколон, толкова дискретен, че едва се усещаше, вече смесил се с мириса на кожата му.

Беше чудесно да е в ръцете му, толкова приятно, че дори не забеляза как сърцето й е ускорило ритъма си. Беше й приятно топло, въпреки че ресторантът бе хладен, а раменете й бяха голи. Смееха се и си говореха, танцуваха заедно, а на нея не й бе никак приятно, че вечерта е към края си.

Когато най-сетне си тръгнаха, той я изпрати до вратата на апартамента й, отключи вместо нея и й подаде ключа.

— Лека нощ — каза той неестествено тихо.

Тя вдигна ръка и му се усмихна.

— Лека нощ. Прекарах много приятно. Благодаря ти.

По устните му се мярна вече познатата очарователна усмивка.

— Аз трябва да ти благодаря, мила. Нямам търпение да се видим утре. Отново ти пожелавам лека нощ. Да се наспиш добре. — Той се наведе и я целуна леко по бузата, устните му бяха топли и твърди. След това напрежението се стопи. В тази целувка нямаше страст, тя бе като целувка на брат, не изискваше нищо от нея, никакъв отклик. Усмихна й се, обърна се и си тръгна.

Клер затвори вратата и заключи, все още усмихната. Харесваше го; наистина го харесваше! Той бе интелигентен, забавен и с него се чувстваше чудесно. С нея се държа като съвършен джентълмен; нали сам й каза, че може да си осигури секс, когато пожелае, значи тя бе една приятна промяна. Бе жена, която не се опитваше да го прелъсти. Нямаше напрежение, нито пък усещаше някакво притеснение заради физическата му красота.

Докато танцуваха, Клер забеляза как другите жени го проследяваха с очи, понякога без дори да искат. Истина бе, че някои го заглеждаха напълно открито, с любопитство, дори неприкрито желание, а тези, които не биха изоставали кавалерите си за нищо на света, така и не се сдържаха да го поглеждат от време на време. Прекрасният му вид привличаше очите като естествен магнит.

Привличаше по същия начин и нея. Докато лежеше в леглото си, приятно уморена, отпуснала се на копринените чаршафи, лицето му бе пред очите й. Сякаш спомените й бяха качени на лента и тя непрекъснато превърташе всяко негово изражение, и гневът, и хуморът и останалите нюанси. Очите му ставаха зелени, когато се ядосаше, а щом се засмееше, или се шегуваше, добиваха закачливия тюркоазен цвят.

Бузата й тръпнеше на мястото, където той я бе целунал и тя го притисна пръсти. Прониза я любопитство и чувство на съжаление. Какво ли щеше да бъде, ако я бе целунал по устата, ако в докосването му имаше страст, а не онова приятно чувство, с което приключи съвместната им вечер? Сърцето й подскочи при тази мисъл, а устните й се разтвориха. Искаше да опознае вкуса му.

Обърна се неспокойно на една страна. Страстта бе от нещата, които навремето изхвърли от живота си. Страстта бе опасна; тя принуждаваше иначе разумни хора да се превръщат необяснимо как в маниаци. Страстта означаваше липса на контрол, а липсата на контрол водеше до уязвимост. Понякога се чувстваше самотна, признаваше го пред себе си, но самотата бе по-добра, отколкото да се остави на раздиращата болка, която едва преживя преди. Освен това се страхуваше, още нещо, което й бе трудно да признае, докато лежеше в тъмнината. Липсваше й самоувереността, с която Мартин се будеше всяка сутрин. Страхуваше се да допусне когото и да е близо до себе си, защото можеше да се окаже различна от очакванията им, а нямаше да може да преглътне да бъде отхвърлена.

Бе много по-добре да бъде приятелка с някого, отколкото негова любовница. Приятелите не изискваха много; в приятелството нямаше интимност, което даваше на любовниците ключа към болката, когато връзката приключеше.

А и Макс искаше само приятелство. Ако се хвърлеше на врата му, той сигурно щеше да й обърне гръб, изпълнен с отвращение. Той не търсеше страст, а тя се страхуваше от страстта. Мечтите и сънищата за него бяха просто загуба на време.