Линда Хауърд
Почти завинаги (7)

Седма глава

А можеше ли наистина да почака? След като я откара бързо у тях, Макс си бе тръгнал и повече не се обади на Клер. Не се учуди, след като неделята премина, без той да позвъни. Сигурно работата му в Далас бе спешна, след като се налагаше да замине в неделя, но тя очакваше да й позвъни в понеделник. За кратко време бе намерил място и в живота й, и в сърцето й и без него нищо вече не бе същото. В понеделник след работа побърза да се прибере, уплашена да не се разминат, но телефонът й мълчеше и колкото по-дълго ставаше мълчанието, толкова повече се убеждаваше тя, че нещо не е наред. Нямаше представа какво може да е станало, но у нея набъбваше напрежение. За какво ли бе искал да говорят?

Спа лошо, прекалено притеснена, за да си почине, а събуденото й тяло й напомняше за удоволствието, с което я бе дарил той, за нещата, на които я бе научил. Най-невероятното бе, че с Джеф бяха женени години наред, а така и не бе разбрала, че е способна да полудее от желание, че докосването на един мъж може да я превърне в течно желание. Не кой да е мъж. Един единствен мъж. Макс.

Защо не й се обаждаше?

Безсънието остави тъмни кръгове под очите й, и когато на следващия ден се погледна в огледалото, чувството, че ще се случи нещо лошо отново се надигна. Остана загледана в тъмните езера на очите си, докато се опитваше да вникне в жената, която беше, да разбере нещата, които съществуваха, без дори да е подозирала, че ги има. Нима той бе открил някой недостатък? Да не би да се проявила като непохватна? Или просто е останал ужасен, че и тя е като останалите, лесна плячка за леглото, която също толкова лесно може да бъде забравена? Нима бе направил точно това, нима я беше забравил?

Огледалото не й даде отговор.

След обедната почивка имаше обаждане и Сам прекара дълго време в кабинета си. Когато излезе, беше пребледнял.

— Току-що ме уведомиха за опит за поглъщане — съобщи й тихо той.

Клер вдигна поглед в очакване.

— „Спенсър-Найл“ от Далас.

Корпорацията бе огромна и обхващаше различни дейности, а председателят на борда бе известен с умелите си ходове. Сам и Клер се спогледаха, защото знаеха, че настъплението е било само въпрос на време. Ако опитът за поглъщане бе извършен от компания, близка по размер на „Сплави Бронсън“, щяха да имат шансове и да се борят, но „Спенсър-Найл“ щяха да ги погълнат без всякакво усилие. Сам може и да бе спечелил първия рунд, благодарение на цената на недвижимата собственост, но крайната победа щеше да е на „Спенсър-Найл“.

— Не е възможно да разчитат на чуждестранни капитали — отбеляза Клер шокирана и удивена.

— Не. Май заплахата идва от два фронта, но аз така и не я видях. Бях прекалено зает да опазя изследванията си.

— Кога ще направят предложение?

— От тях зависи, но аз предпочитам да използвам времето, което ни остава, за да заздравя позициите си.

— Възможно ли е да спечелим?

— Всичко е възможно. — Най-неочаквано той се усмихна. — Ако се опитаме да се борим и се окаже, че поглъщането ще причини повече разходи, отколкото си струва, те може и да се оттеглят.

— Или пък да намериш някой рицар на бял кон.

— Рицар на бял кон, или вражеско поглъщане, крайният резултат ще бъде все същият: компанията пак ще принадлежи на друг. По-добре да я предам с достойнство, но дяволите да го вземат, винаги съм обичал добрите битки. Нека Ансън Едуардс и палачите му да се потрудят здравата, за нас.

След като моментът бе настъпил, на Сам му бе приятно да мисли за предстоящата битка. Клер се зачуди за начина му на мислене; той обичаше конфликтите. Имаше хора, които черпеха енергия от предизвикателствата. Мартин бе от този тип. Постави планина на пътя й и тя ще я изкачи. Клер предпочиташе да заобиколи; сблъскваше се с предизвикателствата единствено когато всички други пътища бяха блокирани.

Предстоеше й много работа. Трябваше да бъде уведомен бордът на директорите и да се обсъдят начините на действие. Докато не получеха предложение от другата фирма, не можеха да направят почти нищо. Като главен акционер и председател на борда, мнението на Сам имаше огромна тежест, но въпреки всичко той отговаряше пред борда. Телефонът не спираше да звъни. Клер работи до късно и бе доволна, че напрежението не й позволяваше да мисли непрекъснато за Макс. Почти се страхуваше да се прибере, защото знаеше, че той едва ли ще й се обади, а щеше да й е трудно да прекара още една нощ до замлъкналия телефон. Така поне не знаеше дали е звънял.

Все пак трябваше да се прибере, затова остави няколко плочи на уредбата, за да има някакъв шум в апартамента. Странно, тишината не я бе притеснявала никога преди; радваше се, когато е тихо, наслаждаваше се на самотата и спокойствието след напрегнатия работен ден. Макс бе променил това и бе насочил интересите й навън, а сега тишината сякаш стържеше по нервите й. Тихата музика така и не успя да прогони обзелата я самота.

Той нямаше да се обади. Знаеше го, усещаше го.

 

 

Макс седеше намръщен в кабинета си и му се искаше да се обади на Клер, но процесът бе започнал и бе в интерес и на двете страни, ако не се чуваше и виждаше с нея, докато поглъщането не приключеше. Ако се видеха сега, това означаваше, че ще я постави в неудобно положение и ще я подложи на незаслужена враждебност. Дяволите да го вземат Ансън, задето го извика толкова скоро, преди да е имал възможност да поговори с нея и да й обясни как стоят нещата! Не се притесняваше, че няма да успее да я убеди; беше много опитен и познаваше силата на оръжието, с което я държеше, силата на чувствеността. Под фасадата на резервирана дама се криеше жена, която гореше при всеки негов допир, та нали и нейната страст избухна неовладяна, докато се любеха. Можеше да се справи с гнева на Клер. Притесняваха го болката и объркването, които тя изпитваше, защото изглеждаше така, сякаш бе напуснал живота й след невероятната нощ, която споделиха. Не искаше никой и нищо да я нарани, но се страхуваше, че вече го бе сторил и при тази мисъл гърдите му се стегнаха. Дяволите да го вземат това поглъщане! Не си струваше заради него да нарани Клер!

Главният вицепрезидент, Роум Матюс влезе в офиса му. Беше късно, и двамата бяха с навити ръкави и тъй като бяха приятели, Роум не си направи труд да почука на вратата.

— Гледаш тази папка вече цял час — отбеляза Роум. — Да не би да има нещо, свързано с Бронсън, което да те притеснява?

— Не. Няма да имаме никакви проблеми — каза Макс, защото бе сигурен поне в това.

— Напрегнат си откакто се върна от Хюстън.

Макс се облегна назад на стола и подпря ръце зад главата си.

— Сара не те ли чака?

Черните очи на Роум заблестяха така, сякаш се бе заел с трудна задача, а притежаваше решителността на булдог. Разположи се на един от столовете в офиса и погледна Макс с присвити очи.

— Дявол да го вземе — започна бавно той. — Държиш се така, както се държах и аз, когато Сара ме побъркваше. Господи, това е направо чудесно. Има справедливост на този свят. Приятелю, ти май имаш неприятности с някоя жена?

Макс му се намръщи.

— Смешна работа, нали?

— Голяма комедия — съгласи се Роум и вълча усмивка освети строгото му мургаво лице. — Трябваше да се сетя по-рано. По дяволите. Та ти беше в Хюстън цяла седмица и ако не си беше намерил жена, значи нещо не е наред.

— Имаш много извратено чувство за хумор — каза спокойно Макс, но така и не се усмихна.

— Коя е тя?

— Клер Уестбрук.

Роум бе преглеждал данните за „Сплави Бронсън“ и познаваше името, знаеше каква е връзката й с компанията. Освен това знаеше колко важна информация бе необходима за успеха на поглъщането, и че тя бе дошла от нея. Изви едната си вежда.

— Тя знае ли ти кой си?

— Не — изръмжа Макс и Роум тихо подсвирна.

— Загазил си.

— Знам, по дяволите! — Макс се изправи и започна да крачи из офиса, прокарвайки пръсти през косата си. — Мога да се справя, но се тревожа за нея. Не искам да бъде наранена.

— Тогава й се обади.

Макс поклати глава. Едно обаждане нямаше да свърши работа, знаеше, че е прав. Трябваше да е до нея, за да я прегърне, да я утеши с докосване, да я увери, че всичко между тях е било истинско.

— Връщаш се в Хюстън след два дни. Ансън настоява да побързаме. Дотогава жената трябва да разбере кой си.

— Имам намерение да й кажа, преди другите да разберат. — Намръщи се и се загледа през тъмния прозорец към светлините и източените сгради на Далас. Искаше му се сега да бъде с Клер, да лежи до нея в леглото и да гали опияняващо меката й кожа. Не можеше да спи добре, желаеше я, усещаше непрекъснато напрежение в слабините. Преди му бе трудно да я прогони от ума си, а сега вече му се струваше невъзможно.

 

 

Клер се опита да изяде сандвича, който си бе направила за обяд, но той й се стори безвкусен и след няколко хапки го уви отново в прозрачното фолио и го изхвърли в коша. И без това нямаше апетит. Офисът беше празен. Сам бе на обяд, както и почти всички други. Беше петък, почти седмица след като Макс замина и не се бе обаждал. Една малка вечност. Вече не очакваше обаждане от него, но нещо у нея продължаваше да отмерва времето. Два дни. Три. Четири. Скоро щеше да стане цяла седмица. След това щеше да измине месец и някой ден болката сигурно щеше да намалее. Най-важното нещо бе да запълва времето си и да си намира работа. Опита се да подреди писмата; тази седмица кореспонденцията се бе удвоила заради официалното съобщение на „Спенсър-Найл“, че се интересува от „Сплави Бронсън“. Бяха улучили много подходящ момент, каза си тя. Така поне не й оставаше време да мисли.

Бе удивително колко доволен изглеждаше Сам. Подготвяше се така, както футболен треньор подготвя отбора си за ежегодния шампионат срещу най-силния си съперник, с почти неовладян ентусиазъм. Та той се наслаждаваше на всичко това! Акционерите също бяха доволни, нали цените на акциите бяха скочили щом новината се разпространи.

Сам правеше общи проучвания за „Спенсър-Найл“ и по-конкретно за Ансън Едуърдс и бе събрал внушителна купчина статии за съперника си. Когато Клер му занесе писмата за подпис, списанията бяха пръснати на бюрото. Едно бизнес издание бе отворено на бюрото, страницата прегъната на статия за „Спенсър-Найл“ и Клер го взе от любопитство. На корицата бе снимката на Ансън Едуардс. Не приличаше на корпоративна акула, каза си тя. Бе слаб, незабележим човек, съвсем посредствен на пръв поглед, от хората, на които никой не би обърнал внимание в тълпата, освен ако не забележеше интелигентността в очите му.

Статията се оказа учудващо интересна и доста задълбочена. Тя отнесе списанието на бюрото си, за да я дочете. Когато обърна страницата, лицето на Макс се взря в нея. Тя мигна озадачена и сълзи замъглиха очите й. Стисна очи, за да ги отблъсне. Снимката му бе достатъчна, за да събуди вихрушката от мъка, спомени, и болезнена любов. Поне да знаеше какво се бе случило! Отвори очи и отново погледна снимката. До нея имаше още една, на мургав мъж с пронизващи черни очи, а под тях забеляза заглавие: „Роумън Матюс, ляво, и Максуел Конрой са заместниците на Ансън Едуардс, избрани лично от него, а за корпоративна Америка те са най-добрият екип изпълнителни директори“.

Бяха объркали името. Той се казваше Максуел Бенедикт, не Максуел Конрой. Ръцете й трепереха, докато държеше списанието и очите й потърсиха текста, посветен на него. Откри го. След това го прочете веднъж, после отново и отново, докато най-сетне разбра каква е истината. Той бе Максуел Конрой, не се казваше Бенедикт, беше я ухажвал с настойчивост, за да изтръгне от нея информация за „Сплави Бронсън“. Може би дори бе планирал да надникне в документите й, но не се наложи. Тя сама му бе дала информацията, от която се нуждаеше, беше му се доверила, дори не бе и предположила, че е възможно да се окаже шпионин от друга корпорация! Беше получил каквото искаше и си бе заминал. Всичко бе толкова просто и същевременно отвратително.

Бавно и много мъчително Клер препрочете цялата статия и се надяваше, колкото и да бе безнадеждно, да се окаже, че не е разбрала, но при второто прочитане нещата й се сториха още по-черни, защото подробностите, които бе изпуснала при първото прочитане, само подкрепиха фактите. Максуел Конрой бе англичанин, емигрирал първо в Канада, където работил за клон на „Спенсър-Найл“ и бързо се бе изкачил по стълбата на успеха в корпорацията. Прехвърлен е в централата в Далас преди четири години, получил американско гражданство и добил слава с умението си да осъществява бързо и безболезнени сливания и поглъщания, настъпвал и поемал контрол над набелязаната компания преди още ръководството й да се усети и да измисли как може да се защити.

Изтръпна цялата, имаше чувството, че е парализирана, дори лицето й не трепваше, струваше й усилие да мигне, да преглътне. Светкавични поглъщания. Настъпвал, поемал контрол, а после си тръгвал. Да, и с нея бе направил точно това. Тя не бе имала никакъв шанс. Той я бе изиграл като истински виртуоз, какъвто беше, подхванал я бе толкова умело, че тя дори не бе разбрала, че се е закачила на въдицата му. Помисли си колко наивна е била, за да повярва на лъжите му, колко му било омръзнало да го преследват като сексуален обект, как му се искало да си има просто приятел. Тя бе повярвала на всичко това! Как се бе удържал да не й се изсмее в лицето?

Едва ли е била кой знае какво предизвикателство за него, мислеше си тя и сърцето й се свиваше заради собствената й глупост. Беше се влюбила в него почти от пръв поглед, а легна с него още първия път, когато той направи някакво усилие. Не бе длъжен да я люби, каза си мъчително тя. И без това му бе разказала за оценката на земята. Това сигурно е било кремът на тортата, да види колко лесно ще я вкара в леглото си.

Очите й вече бяха сухи, горяха, а гърлото я болеше. Тя разбра, че си поема дъх забързано, с усилие, а в следващия миг я разтърси ледена тръпка. Предателството я изгаряше като киселина. Списанието се изплъзна от студените й изтръпнали пръсти и тя остана да седи смълчана и безчувствена. Така я намери Сам, когато се върна от обяд. Лицето й беше пребледняло и безизразно, тя изглежда не го виждаше, въпреки че гледаше право в него, когато той влезе. Сам се намръщи и тръгна към нея.

— Клер?

Тя не му отговори и той се намръщи, повдигна ръката й в своята и стисна ледените пръсти.

— Клер, какво има? Случило ли се е нещо?

Устните й едва мърдаха, а тъмните й очи бяха черни, докато го наблюдаваше.

— Сам, аз те предадох.

Много бавно, като стар немощен човек, тя се наведе и взе списанието. С огромно внимание го прелисти, докато стигна до статията за „Спенсър-Найл“ и прегъна на страницата, където бе снимката на Макс.

— Срещах се с него — прошепна тя и го посочи. — Само че той ми каза, че името му е Макс Бенедикт, не е споменал Макс Конрой и… Той знае за собствеността.

Сам пое списанието от нея, много сериозен и Клер се зачуди дали я мрази. Сигурно, щеше да я уволни още сега, но истината бе, че тя заслужаваше тъкмо това. Заради нейната глупост, заради невероятната й глупост той щеше да загуби компанията си.

— Как се случи? — прошепна той.

Тя му разказа, без да спестява нищо, без да жали гордостта си. Макс я бе направил на глупачка, а тя бе повярвала на всяка дума, която той бе изрекъл. По бледите й бузи се стичаха сълзи, но тя така и не ги забеляза. Сам протегна ръка и хвана дланта й, а когато тя му разказа всичко, той направи нещо невероятно. Нежно я привлече до себе си и притисна главата й към рамото си. Проявената нежност в момент, когато би трябвало да я мрази, когато би трябвало да й се разкрещи, заличиха и последните следи от самообладание, които й бяха останали и тя се разрида. Плака дълго, залюляна в прегръдката на Сам, докато той я галеше по косата и шептеше думи, с които да я успокои, докато най-сетне тя престана да трепери и вдигна мокрите си, подпухнали от сълзите очи към лицето му.

— Веднага си събирам нещата и напускам — прошепна тя и избърса лице с опакото на ръката си.

— Защо? — попита спокойно Сам.

— Как защо? — едва събра сили да отвърне тя. — Сам, заради мен ти загуби компанията си! Не е възможно да искаш да остана. Та аз сама доказах, че на мен не може да се вярва.

— Струва ми се, че грешиш — поправи я той, извади от джоба си кърпичка и й я подаде. — Истина е, че собствеността беше моят коз, но също така е истина, че ако „Спенсър-Найл“ наистина искат да ни лапнат, нямаме никакви шансове. Те просто са прекалено голяма и мощна компания. Най-доброто, което бих могъл да направя, е да ги накарам да платят повече, отколкото възнамеряват. Що се отнася до доверието ми към теб… — той сви рамене, — аз бих казал, че ти си служителката, на която мога да имам най-много доверие. Направила си грешка и ми се струва, че ще минеш боса през жарта, за да не направиш втори път подобна грешка.

— Не разбирам как е възможно да ми простиш, след като аз самата никога няма да си простя. — Тя избърса очи със смачканата в юмрука й кърпичка.

— Ти си просто човек. Всички допускаме грешки, някои са по-големи от други. Погледни на твоята грешка от моя гледна точка. Някой ще изгуби ли работата си заради вас с Конрой? Едва ли. „Спенсър-Найл“ ще се нуждаят от опита ни. Няма да тръгнат да наемат нови служители. Грешката ти оказала ли е влияние на изхода от поглъщането? Едва ли. Мисля, че по един, или друг начин щяха да ни погълнат, а честно да ти призная, чувствам почти облекчение. Единственото, което се промени е времето на действие. — Нещо като усмивка плъзна по устните му, а очите му гледаха някак отнесено. — Иска ми се грешките, които аз съм допуснал да не бяха по-сериозни от твоята.

— Той ме използва — прошепна тя.

— Той губи — отвърна Сам. — Ще се върне, Клер, това е негово творение. Ще дойде тук, за да преговаря и да следи всяка крачка от сливането. Ще се налага да се виждаш с него, да работиш с него. Ще можеш ли да се справиш?

Част от нея казваше не и се свиваше при мисълта, че отново ще го види. Как да го погледне, след като знаеше, че я е използвал, че я е лъгал, че я бе предал, а същевременно не можеше да не признае, че още го обича, защото любовта й не умираше лесно? Само че ако избягаше, къде можеше да отиде? Трябваше да работи нещо, а ако хукнеше нанякъде, нещата нямаше да се променят. Пак трябваше да се поглежда в огледалото, при това всяка сутрин, пак щеше да знае, че всичко е било лъжа.

Трябваше да се сети. Как бе възможно да е била толкова сляпа, че да си въобрази, че мъж като Макс би се заинтересувал от нея? Той би предпочел някоя изтънчена красавица, опитна жена, богата и глезена. Единственото, с което тя го бе привлякла, бе възможността да му даде вътрешна информация за „Сплави Бронсън“.

А го бе обичала и му се бе доверила. Последните пет години бяха минали бавно и мъчително, докато се опитваше да преустрои живота си, да промени усета си към стойностните неща и да си създаде самоуважение. Ако избягаше точно сега, всичко щеше да се окаже напразно; щеше да е като заек, който се крие от себе си. Нямаше да го направи отново. Никога повече. Нямаше да позволи на Макс Бенедикт — не, на Макс Конрой — да я унищожи.

— Да, ще успея да се справя — каза тя на Сам.

— Добро момиче — одобри той и я погали по рамото.

 

 

Успя да издържи до края на деня… и да преживее нощта. Нощта бе истински кошмар. Поне през деня се разсейваше като ходеше на работа, но нощем оставаше сама със себе си. Лежеше будна, както ставаше всяка нощ, откакто Макс си замина и се опитваше да събере сили за също толкова мъчителния ден, който я очакваше. Опита се да планира бъдещето, защото знаеше, че независимо от опитите на Сам да я развесели, в „Сплави Бронсън“ сигурно щяха да настъпят промени. По всяка вероятност Сам щеше да се оттегли от ръководството и да се посвети на проучванията си. Това за него бе много удобен вариант. Той се чувстваше най-щастлив в лабораторията си. А с нея какво щеше да стане? Щяха ли от „Спенсър-Найл“ да я допуснат да работи на място, където щеше да има достъп до поверителна информация? Все пак тя бе доказала, че на нея не може да се вярва! Достатъчно бе някой мъж да й обърне малко внимание и тя бе готова да му разкаже всичко, което знаеше! С горчивина си каза, че ще имат право, ако преценят нещата по този начин.

Алма й се обади през уикенда и покани и Клер, и Макс на вечеря. Клер прие и спокойно заяви на Алма, че напоследък не е виждала Макс. Следваше неизбежното обаждане от Мартин, за да се опита да разбере какво става.

— Опитах се да ви кажа и на двете с майка, че между нас няма нищо сериозно — изтъкна Клер. Това бе самата истина! Гласът й звучеше спокоен, почти небрежен и тя остана горда от себе си.

— Но той… Държеше се така, все едно че е луд по теб. Почти не откъсваше очи от теб. Да не би да сте се скарали?

— Не, не сме се карали. Просто между нас нямаше нищо. — Поне от негова страна. Типично бе за Мартин да улови същността на нещата: Макс се бе държал все едно че… Бе толкова добър, че бе успял да заблуди всички.

В неделя късно вечерта, тъкмо когато се унасяше, телефонът звънна. Тя сънено се подпря на лакът и посегна към слушалката, решила, че някой е сбъркал номера. Никой от семейството й не звънеше толкова късно, а Клер не бе от хората, които си мислят, че всяко обаждане посред нощ е за нещо лошо.

— Ало — въздъхна тя и отметна коса от лицето си.

— Клер, скъпа, събудих ли те?

Тя застина ужасена, когато познатият дълбок глас с английски акцент, разпрати тръпки по гърба й. Дори не помисли. Мигновено върна слушалката върху вилката толкова леко, че дори не се чу прищракване. Тихо ридание забълбука в гърлото й. Как смее да й звъни след всичко, което й бе причинил? Дали не се бе върнал в Хюстън? Сам я бе предупредил, че Макс ще се върне, но тя не бе мислила, че ще има наглостта да й се обади.

Звъненето отново започна и тя се пресегна, за да запали лампата, загледана в телефона с болка и нерешителност. Все някога трябваше да се справи с него и май бе по-добре да го направи по телефона, вместо лично. Това бе страхлива постъпка, но той й бе причинил толкова много болка и не бе сигурна дали може да понесе още, а пък гордостта не й позволяваше той да разбере колко дълбоко я е наранил. Ако се пречупеше пред него, той щеше веднага да види колко глупава е била.

— Ало — обади се отново тя и гласът й прозвуча остро.

— Нещо прекъсна — каза той. — Знам, че е късно, скъпа, но трябва да те видя. Може ли да дойда? Трябва да поговорим.

— Така ли? Няма за какво, господин Конрой.

— По дяволите, Клер… — Той спря, осъзнал как го бе нарекла тя. — Значи знаеш — продължи той и гласът му се промени заради нахлулото напрежение.

— Да, знам. Между другото, връзката не беше лоша. Аз затворих телефона, господин Конрой. — Затвори отново, тихо както и преди. Да блъсне слушалката съвсем нямаше да изрази чувствата й, затова тя не губи повече усилия. Угаси лампата и се нагласи удобно на възглавниците и остана будна, с широко отворени очи. Звукът на гласа му отекваше в главата й, дълбок и приятен, помнеше го така добре, че дори не се бе наложило той да се представи. Знаеше кой се обажда още след първата казана дума. Наистина ли си бе въобразявал, че може да продължи, откъдето бе зарязал нещата?

Защо продължаваше да го обича? Щеше да е толкова по-лесно, ако го мразеше, но ето че не можеше. Бе наранена, гневна и се чувстваше предадена; беше му имала доверие, а той бе запратил същото това доверие в лицето й. Не го мразеше. Не бе минала нито една нощ, в която да не плаче за него, в която тялото й да не тръпне от празнотата, която отказваше да се отиде. След като не го мразеше, можеше поне да се защити като никога, абсолютно никога не го допускаше достатъчно близо, за да я нарани.

В своя апартамент Макс ругаеше ожесточено и запокити телефона към другия край на стаята в един от много редките си пристъпи на бяс. Апаратът издрънча и се килна на една страна, а слушалката падна до него. По дяволите! Много пъти по дяволите! Кой знае как тя бе разбрала кой е той и сигурно си бе въобразила най-лоши неща. Той бе имал намерение да й каже тази нощ, вместо да стане така, че да влезе в сградата на „Сплави Бронсън“ на следващия ден и да я порази с новината. Сега можеше да е с нея, да я прегръща и да я люби, за да стопи гнева й. Щеше да е истински ад да проникне отвъд защитните й стени, а и тя едва ли щеше да го допусне.

Телефонът започна да пищи, за да сигнализира, че слушалката не е затворена и той изруга отново, наведе се да я вдигне и я блъсна върху апарата. Тази проклета работа му създаваше само неприятности. Тя бе довела Клер в живота му, но бе застанала помежду им още от самото начало, а сега трябваше да приключи с преговорите по сливането, преди да се заеме отново с нея. Седна и се намръщи, забол поглед в килима. Тя му липсваше повече, отколкото когото и да било досега.

 

 

Тя вдигна поглед от компютъра, когато вратата на офиса се отвори и сърцето й спря. Макс бе пред нея, от двете му страни стояха други двама мъже с издути чанти. Лицето му бе безизразно, тюркоазните очи гледаха предпазливо. Нямаше смисъл от игри, затова той започна с равен глас.

— Искам да видя Сам Бронсън.

Клер не издаде чувствата си по никакъв начин.

— Да, господин Конрой — отвърна с равен глас тя, сякаш в присъствието му нямаше нищо необичайно, сякаш никога не бе лежала гола и тръпнеща от страст в ръцете му. Изправи се, без да го поглежда повече, почука на вратата на Сам, след това влезе и затвори след себе си, а Макс и сътрудниците му останаха да чакат. Излезе след малко.

— Заповядайте. — Задържа вратата отворена.

Погледът му се задържа върху лицето й за миг, след това мина покрай нея и тя усети нещо непоколебимо и застрашително, нещо, което я уплаши. Лицето й си остана безизразно, все едно че бе напълно непознат за нея. Когато вратата се затвори зад новодошлите, тя се отпусна отново зад бюрото и стисна треперещите си ръце, за да ги успокои. Когато го видя, все едно че нож се заби в гърдите й, а острата болка едва не я накара да се превие на две. Странно, бе забравила колко е красив, или може би просто този спомен се бе изтрил от паметта й. Тясното му лице отново я озадачи и тя си спомни как бе изглеждал обзет от страст, косата му влажна от пот, очите горящи на изопнатото, лице. Той се бе надвесил над нея, а мускулите му тръпнеха от сила…

Престани, нареди си тя и прехапа устни толкова силно, че ги разкървави. Намръщи се, грабна книжна салфетка и попи кръвта. Не можеше да спре да мисли за него. Нямаше смисъл да се измъчва със спомените за онази единствена нощ. Предстоеше й работа и ако се съсредоточеше, може би щеше да успее да преживее деня. Само че денят се превърна в кошмар. Извикаха я да стенографира, а това бе повече отколкото можеш да издържи, докато Макс седеше близо до нея, очите му не се отделяха от нея, докато тя изписваше страница след страница. Със Сам се преговаряше трудно, защото бе решил да спечели всичко, което му бе по силите. Свикано бе спешно заседание на борда на директорите и офисът забръмча от оживление.

Най-сетне излязоха на обяд. Щом остана сама, Клер се строполи на стола си и затвори облекчена очи. Той не й бе казал нито една лична дума, и въпреки това тя усещаше присъствието му във всеки един момент.

Чу, че вратата се отваря и бързо погледна. Макс бе застанал пред нея, стиснал дръжката.

— Вземи си чантата и ела с нас — нареди той. — Ти също трябва да обядваш.

— Донесла съм си обяд, господин Конрой, но въпреки това ви благодаря за поканата. — Стараеше се гласът й да е съвсем безизразен, но лицето й бе като бяла стена, която прикриваше мислите й.

Той стисна устни и тя веднага разбра, че отговорът й го е вбесил. Без да каже друга дума, той се обърна и излезе от офиса.

Излъга, че си е донесла обяд, сложи нова кафеварка и извади от едно чекмедже пакетче солени бисквити. В най-скоро време трябва да започне да се храни по-добре. Нямаше да се остави да тъжи като викторианска девица. Все някак щеше да преживее. Първият й инстинкт бе да напусне работа и да се махне колкото е възможно по-далеч от Макс. Искаше чувствата й да се успокоят и да го забрави, стига това да бе възможно. Дори написа молба за напускане, но щом я препрочете, разбра, че не може да го направи, затова я накъса на малки парченца. Нямаше да позволи това положение да управлява живота й. Щеше да продължи както винаги досега. Да продължи да живее ден за ден, но нямаше намерение да бяга. Бягството и желанието да се скрие, бе детска реакция. Нямаше да е лесно да се сблъсква с Макс и да си върши работата, без да му показва как я е наранил, но нямаше избор, защото искаше да се поглежда спокойно в огледалото всеки ден. Беше се променила много през последните няколко години, промени, в които вложи много труд и усилия. Сега вече бе по-самоуверена. Никога нямаше да бъде дръзка като Мартин и да жадува за нови приключения, но бе открила вътрешна сила, на която се доверяваше. Каквото и да й струваше, колкото и да бе болезнено, тя щеше да си върши работата, без да обръща внимание на Макс Конрой.

Върнаха се от обяд и преговорите продължиха. Макс така нагласи нещата, че да седне до нея, докато тя водеше бележки, затова й се наложи да се съсредоточи максимално, за да успее да записва и не му позволи да разбере колко силно й влияе близостта му. Когато и да го погледнеше, очите му бяха приковани в нея, присвити, напрегнати и тя разбра, че той няма намерение да премълчи въпроса за връзката им. Престана да гледа към него, дори когато той говореше. Само така можеше да запази самообладание, като се преструва, че той не съществува.

Макс я наблюдаваше и се опитваше да разгадае изражението й, но тихото й лице бе напълно безизразно. И преди бе резервирана, но сега бе станала недосегаема и разстоянието, на което го държеше, го вбесяваше. Тя не му обръщаше внимание и това бе едно от нещата, които нямаше да позволи. Сега бе зает с работата си, но скоро щеше да приключи. Когато бе готов, щеше да срути стените, зад които тя се криеше и нямаше да й позволи да ги издигне отново.