Линда Хауърд
Почти завинаги (10)

Десета глава

За своя изненада, през следващите две седмици Клер бе толкова заета, че не й остана време да се тревожи от преместването в Далас. Не беше лесно да намери апартамента; посвети часове на обикаляне и огледи, губеше се непрекъснато в непознатия град, но интересното бе, че й се стори забавно. Алма, след като преживя шока, че една от дъщерите й се мести далече от зоркото й око, се впусна в търсенето на апартамент с типичния за нея устрем и прекара дни наред в обиколки на Далас заедно с Клер и оглеждаше всяко жилище с критично око, за да е сигурна, че няма да изникне някой проблем. Клер остави майка си да прави каквото иска, развеселена от бликащата й енергия. Странното бе, че колкото повече остаряваше, толкова повече Клер се сближаваше със семейството си. Имаше моменти, когато красотата и самоувереността им я плашеха. Въпреки това ги обичаше и бе горда с постиженията им.

Дори Мартин бе въвлечена в търсенето и заедно направиха списък на най-подходящите места, а след това ограничиха избора. Клер не държеше на супер модерните апартаменти, въпреки че те имаха предимства, и макар и да не бе обмисляла възможността за къща, накрая се спря на малка приятна къща, която надделя над апартаментите. Наемът бе много разумен за размера на имота. Цялото семейство се включи, за да я приготвят за Клер. Клер пребоядиса стаите заедно с баща си. Избраха бяла боя, за да изглеждат по-големи, а Алма и Мартин купиха плат и ушиха пердета за нестандартните прозорци. Стив монтира нови ключалки на вратите и прозорците, след това изцикли и полира стария паркет. Брад и Каси тичаха из миниатюрния двор и от време на време се показваха, за да поискат сандвич, или бонбони.

В деня, когато се нанесе, в къщата цареше истински хаос, защото носачите пренасяха мебели и кашони, докато тя с Алма и Мартин се опитваха да въведат някакъв ред. Хармън и Стив не се месеха в решенията им, просто предлагаха мъжката си сила, когато се налагаше. Клер се бе заровила в кашон с книги, когато един хладен глас се обади от вратата.

— Още един чифт ръце ще ви бъде ли от помощ?

Тя рязко се изправи, лицето й бе спокойно, докато се опитваше да не покаже колко силно я е развълнувал гласът. През изминалите две седмици Макс бе любезен като непознат, а тя усети как я измъчва някакво чувство на загуба. Напрежението около преместването с веселите моменти и разочарования, физическото изтощение след натрупалата се работа не й позволяваха да мисли, но оставаха доста моменти, в които й се искаше да не бе разбрала истината за него, в които копнееше болката и гневът да си отидат. Разстоянието помежду им я нараняваше, въпреки че се опитваше да не му обръща внимание. Защо се бе появил сега, защо бе влязъл в този безпорядък по онзи негов неповторим начин?

Хармън изпъшка и се изправи.

— Още един як гръб добре ще ни дойде! Хващай другия край на тази маса, че тежи цял тон.

Макс мина сред пръснатите по пода вещи, за да помогне на Хармън да вдигне масата и да я поставят където Клер бе посочила. Алма излезе от кухнята и веднага щом видя Макс, разцъфна в усмивка.

— Здрасти! Сам ли дойде да помагаш, или те отвлякоха? — попита тя и се приближи да го прегърне.

— Сам дойдох. Нали си чувала какво казват за бесните кучета и англичаните? — попита усмихнат той и също прегърна Алма.

Той се разбираше прекрасно със семейството й, шегуваше се, говореше си с тях толкова приятелски, колкото и преди. Те нямаха представа, че това е само привидно, начин, по който да скрие истинската си същност. Наблюдаваше го, но не говореше с него, освен когато трябваше да му отговори и усети, че той също я наблюдава. Мислеше си, че се е отказал, но си спомни, че бе казала на Мартин, че той не познава това понятие. Изобщо не се бе отказал; просто бе изчаквал подходящ момент. Съвършено спокойно преписа необявения в телефонни справки номер от апарата, а когато вдигна поглед и забеляза, че тя го наблюдава, изви едната си вежда и зачака тя да повдигне въпроса. Клер просто му обърна гръб и продължи да си върши работата. Ако го нападнеше сега заради телефонния номер, щеше да изглежда като неблагодарница, след като той се бе трудил неуморно почти целия ден, за да й помогне да се настани.

Беше станало късно, когато най-сетне нещата бяха подредени и всички се прозяваха. Вместо да карат чак до Хюстън, семейството й бяха отседнали в един мотел и щяха да се приберат на следващата сутрин. Клер им помаха за довиждане от верандата, а Макс бе застанал до нея, сякаш това бе мястото му.

— Защо дойде? — попита тихо тя, докато наблюдаваше фаровете да се стопяват в далечината. Нощта бе топла, жужаха насекоми, листата по дърветата шумоляха и наоколо цареше тишина, въпреки че допреди малко тук се носеше глъчка и смях, викове „Чао! Пази се. Ще ти се обадим утре!“

— За да ти помогна — отвърна той и задържа мрежестата врата, за да влезе първо тя.

— Благодаря ти за помощта.

— Пак заповядай. В тази кана останало ли е кафе?

— Май да, но вече не става за пиене. А и ти пиеш прекалено много кафе — отбеляза тя, без да се замисля, след това влезе в кухнята и пресипа в чаша от студеното кафе. Спря я, когато започне да прави ново.

— Права си. Не ми трябва повече кафе — съгласи се той, взе кафеварката от ръката й и я постави в мивката. Сграбчи я за лакътя и я обърна към себе си. — Имам нужда от това.

С другата ръка я прегърна през кръста и я привлече към себе си, а след това наведе глава. Устните му покриха нейните и познатият му мирис я обгърна; целуваше я дълбоко, жадно, докато желанието й не започна да се надига. Ядосана и уплашена от страстта, която той събуждаше у нея без всякакво усилие, тя откъсна устни от неговите и подпря раменете му, усещайки стегнатите мускули под дланите си.

За нейна изненада той я пусна веднага и отстъпи. В очите му личеше задоволство, сякаш току-що бе доказал нещо на себе си. Сигурно бе почувствал отклика й. За момент тя не бе успяла да се сдържи и се бе разтопила в ръцете му, а тялото й издайнически се бе притиснало в неговото.

— Иска ми се да не беше идвал — прошепна тя и тъмните й очи потърсиха неговите. — Защо подлъгваш семейството ми? Как да им кажа, че не си Макс Бенедикт?

— Не е нужно да им казваш каквото и да е. Вече обясних на майка ти.

Клер го погледна стресната.

— Какво? — заекна тя. — Защо? Кога си й казал? Какво си й казал?

Той веднага отговори.

— Разказах й, че поглъщането на „Сплави Бронсън“ е усложнило връзката ни, но съм те прехвърлил в Далас, за да сме заедно и за да изгладим недоразуменията.

Той представяше нещата толкова простичко, сякаш не я бе изоставил щом научи нужната информация! Истина бе, че той не очакваше онова телефонно обаждане, което го принуди да се върне в Далас, но също така бе истина, че не бе направил никакъв опит да се свърже с нея, докато уточняването на подробностите преди подписването на договорите не го принуди да се върне в Хюстън. И ето че сега, с онази негова самоувереност, той вярваше, че бе напълно достатъчно тя да се премести в Далас и „недоразуменията“ щяха да изчезнат.

Иронията бе, че желаеше Клер, единствената жена, която не разбираше с обичайната лекота, желаеше я толкова силно, колкото не предполагаше, че е възможно. Клер умееше да се скрие толкова добре, а и бе сложна личност. Всичко, което разбираше за нея усилваше желанието му и ставаше невъзможно да я изхвърли от мислите си. Сега, докато я наблюдаваше, дрехите й зацапани след целодневното подреждане, кичури коса, измъкнали се от хлабавия кок, без всякакъв грим, кадифените й очи пълни с болка и несигурност, Макс усети как нещо трепва в гърдите му.

Беше влюбен в нея.

Тази мисъл го удиви, въпреки че след като знаеше какво е това чувство, можеше да каже, че то не е нещо ново. Беше предполагал, че това е привличане, желание, дори предизвикателство, всички тези неща си оставаха, дори повече. От всички жени на света, той не се бе влюбил в някоя послушна красавица, готова да му угажда за всичко. Беше се увлякъл по трудната, резервирана и невероятно уязвима жена, която го караше да се чувства така, сякаш ще се пръсне от радост, ако го дари с усмивка.

Клер се отдръпна от него и разтри задната част на врата си уморено, затова не забеляза изражението му.

— А как обясни промяната на името?

Трябваше му цяла минута, за да се овладее и да разбере какво го пита тя.

— Казах й истината, че ми е трябвала информация и не съм искал Бронсън да научи истинската ми самоличност.

Клер си помисли, че Алма е била така очарована от Макс, че е повярвала на всяка негова дума.

— А тя каква каза?

По устните на Макс трепна усмивка, когато си спомни точните думи на Алма. Госпожата никак не се церемонеше, а той не можеше да каже на Клер какво точно е казала майка й. „Ако нараниш дъщеря ми, Макс Бенедикт, или Конрой, или който и да си, ще ти вържа червата на тиранти!“ Клер изглежда не разбираше колко много я обичат всички от семейството, че са готови да я защитават за всичко.

— Тя ме разбра — отвърна той на въпроса на Клер, когато тя се отдръпна още повече от него. Беше толкова предпазлива.

— Сигурно — въздъхна Клер.

Макс нетърпеливо пристъпи към нея. Клер вдигна поглед, стресната от внезапното му движение и извика тихо, когато ръцете му се озоваха на кръста й, за да я повдигне, така че очите й да са на едно ниво с неговите. В ума й прописка тъничък гласец. Как да се контролира, след като той не спираше да я целува? А и целувките му бяха дълбоки и жадни, сякаш не можеше да й се насити. Устните му се откъснаха от нея и се плъзнаха надолу по гърлото, докосвайки всеки сантиметър кожа. Държеше я толкова здраво, че ръцете му й причиняваха болка, но това не я интересуваше. Стисна очи и усети как сълзите напират.

— Защо непрекъснато ми причиняваш това? — извика тъжно тя. — Или просто преследваш всяка, която ти бяга? Да не би гордостта ти да е наранена, защото ти казах да ме оставиш намира?

— Мислиш ли, че егото ми е толкова голямо, че не мога да понеса, ако някоя жена ми откаже?

— Да, точно това си мисля! За теб аз съм само едно предизвикателство, нищо повече!

— Между нас пламна огън в леглото, жено, а ти си мислиш, че се интересувам единствено от егото си! — Пусна я да стъпи, вбесен, че тя мислеше само най-лошото за всичко, което правеше.

— Ти ми кажи дали е така! Аз не знам нищо! Мислех си, че си джентълмен, но ти не си нищо повече от един дивак във фрак, нали? Инстинктите ти те тласкат да побеждаваш, независимо колко жестоко е това, което искаш!

— Познаваш ме доста добре — сопна се той. — Преследвам това, което искам, а сега искам теб.

Клер се сви, стресната от непреклонността по лицето му. Той изруга тихо и отново я прегърна, задържа главата й до гърдите си и прокара пръсти през косата си.

— Не се страхувай от мен, любима. Ще ми се довериш отново, обещавам ти. — Шепнеше думите до косата й, а ръцете му се плъзнаха, за да погалят гърба й. Клер стисна ризата му и се притисна към него, вместо да го отблъсне. — Ще те накарам да ми се довериш, любима. Ще се опознаем. Ще имаме време. Няма да допусна повече грешки помежду ни.

Той наведе глава и отново я целуна, и този път самоконтролът на Клер не бе достатъчен, за да я възпре да откликне. Надигна се на пръсти, на свой ред се притисна към него и отвори уста под настъпателния му език. Където бе замесен Макс, тя все правеше глупави грешки, а последната бе, че не успяваше да го държи на разстояние. Тръпнеща от любов и болка, които се смесваха, тя се остави на обзелото я удоволствие, защото не можеше да го спре. Ръката му бе върху копчетата на ризата й, а тя не намираше начин да го спре, трепереше и очакваше нетърпеливо докосването му, а тялото й копнееше за топлината и силата му.

— Знам, че си изморена, но аз не съм благороден джентълмен, склонен да прави жертви — обясни с рязък глас той, вдигна глава и я погледна. — Ако не ме спреш сега, тази нощ изобщо няма да си тръгна.

Не можеше да го отрече дори пред себе си. Той й даваше последен шанс да размисли. В първия момент едва не привлече главата му към себе си, но след това здравият разум настъпи и тя отблъсна ръцете му. Пръстите й трепереха и тя не можеше да го погледне, докато закопчаваше копчетата на ризата в опит да се скрие от него.

— Благодаря ти — каза тя сериозно. Чувстваше се гола и уязвима, защото само удивителният му самоконтрол й бе дал възможност да премисли; тя не успяваше да се владее и той го знаеше.

Предложението бе негово, но това не му помогна да се почувства по-добре, докато в тялото вилнееше желание. Погледна я гневно.

— Не мисли, че съм някой смотан глупак — каза той, гласът му бе наситен с гняв. — Трябва да се махна, преди да съм премислил. Да си готова утре вечер в шест и половина. Ще те заведа на вечеря.

— Не мисля че…

— Точно така — прекъсна я той и стисна брадичката й с ръка. — Не мисли, а най-вече, недей да спориш с мен точно сега. Толкова силно те желая, че изпитвам болка. Утре в шест и половина ще съм тук, ако искаш да излезем, да си готова. Ако не си, оставаме тук. Ти избираш.

Тя затвори уста. Макс бе в опасно настроение, а очите му блестяха. Целуна я отново, настойчиво, след това си тръгна. Когато остана сама, къщата ехтеше странно. Заключи вратите и провери всички прозорци, за да се увери, че всичко е наред, взе душ и се приготви да си ляга. Мебелите й бяха познати, в това легло спеше вече пет години и въпреки това лежеше будна и се вглеждаше в тъмнината. Не защото обстановката не й беше позната, мислите й пречеха да заспи. Защо й даде възможност да спре? Нали сам каза, че не бил благороден мъж, склонен към жертви, а ето че бе направил такъв жест. Можеше да я отведе в леглото, и двамата го знаеха. Желаеше я, това не бе тайна, усети възбудата му, докато се притискаше в него. Защо тогава й даде тази последна възможност да спре?

Болка стисна гърдите й. Кой бе по-голям глупак? Той ли, защото й бе дал възможност да спре, или тя, че се бе възползвала от тази възможност? Макс я бе наранил и я бе ядосал толкова, че едва удържаше желанието си да го замери с каквото й попадне, а ето че нито едно от тези неща не й попречи да го обича. Искаше й се да задържи гнева, да го използва и като оръжие, и като средство за отбрана срещу него, но вече не успяваше да го поддържа и ставаше уязвима за истината. Обичаше го. Каквото и да се случеше, дори да я искаше само за кратко след това, тя продължаваше да го обича. След това признание всичките й защитни стени се стопиха.

 

 

Клер бе толкова нервна, че непрекъснато изпускаше фибите, с които се опитваше да задържи вдигната коса. Бе първият ден на новата й работа, а след това Макс щеше да я заведе на вечеря. Трябваше да се съсредоточи над работата, а все не успяваше да спре да мисли за Макс. Той просто отказваше да излезе от главата й. Една от фибите отново се изплъзна от разтрепераните й пръсти, тя измърмори нервно „По дяволите!“ и се наведе, за да я вземе. Налагаше се да се успокои, иначе денят щеше да бъде кошмарен.

Най-сетне приключи с косата си, погледна отчаяно часовника, сложи си сако, което отиваше на сивата пола, грабна си чантата и изтича от къщата. Не бе сигурна колко време ще й отнеме, за да отиде до сградата на „Спенсър-Найл“ в натовареното движение сутрин, затова си остави резервни петнайсет минути, но ги пропиля в събиране на фибите. Какво ли впечатление щеше да направи, ако закъснееше още в първия си работен ден?

Успя навреме, дори бе пет минути по-рано и усмихнатата рецепционистка я насочи към кабинета на Тио Колфийлд на петия етаж. Висок мургав мъж с лице като от гранит забави крачка, спрял тъмните си очи върху Клер. Тя усети вниманието му, погледна го и бързо извърна очи. Стори и се познат, въпреки че бе сигурна, че не го бе срещала никога. От него струеше сила, а рецепционистката определено стана нервна, когато разбра, че мъжът слуша.

— Вие ли сте Клер Уестбрук? — попита рязко той и застана до нея.

Как ли бе познал, освен ако това не бе Тио Колфийлд? Усети се малка до този едър човек, въпреки високите токове. Надяваше се това да не е шефът й. С него едва ли щеше да се работи спокойно. И тя, също като рецепционистката се почувства нервна, но както обикновено наложи безизразната си маска.

— Да, аз съм.

— Казвам се Роум Матюз. Ще ви заведа до офиса и ще ви представя на Колфийлд. Добро утро, Анджи — обърна се той към другата жена и поведе Клер.

— Добро утро, господин Матюз — изрече немощно рецепционистката.

Името му й се стори познато. Клер отново погледна строгото, почти грубо издялано лице и си спомни. Снимката му бе до тази на Макс в статията, която прочете, онази, от който разбра истинската самоличност на Макс. Той бе изпълнителен вицепрезидент, дясната ръка на Ансън Едуардс, наследникът му. Откъде знаеше името й, защо я водеше лично до кабинета й? Каквито и да бяха причините, той нямаше никакво намерение да й дава обяснения. Задаваше любезни въпроси, дали Далас й харесва, настанила ли се е вече, но тя усети, че я наблюдава. Ръката му бе стиснала лакътя й и тя се учуди колко внимателни са пръстите му.

— Ето го — каза той и спря пред една отворена врата. — Ще имате доста работа, да знаете. Предшественичката ви трябва да започне нова работа днес, така че ще се обучавате сама.

На Клер й мина през ума, че сега е моментът да избяга и повече да не се връща, но от вътрешния кабинет излезе някакъв мъж и тя нямаше накъде да мърда. За нейно облекчение Тио Колфийлд се оказа обикновен човек, слаб, на средна възраст, който не излъчваше застрашителната сила на Роум Матюз. И той й се стори нервен в присъствието на шефа, а след като Клер бе представена и изпълнителният вицепрезидент тръгна към собствения си кабинет, той бе видимо облекчен.

Младата жена се успокои, защото задълженията й бяха напълно обикновени и тя бързо се ориентира. Тио Колфийлд бе тих и взискателен, но много спокоен. Сам й липсваше, но той щеше да бъде по-щастлив в лабораторията, отколкото в някой офис; може би поглъщането бе добро както за него, така и за компанията.

 

 

Макс й се обади точно преди края на работния ден — единственият път, когато го чу — за да й каже да се облече неангажиращо за вечеря. Клер побърза да се прибере в малката си къща и да се приготви, да не би той да реши, че тя предпочита да останат. Спря се на семпла пола и ниски обувки и чакаше до вратата, когато той почука.

— Къде ще ходим? — попита тя и погледна спортния му панталон и разкопчаната на врата копринена риза.

— Ще вечеряме с мои приятели — отвърна той и я привлече за бърза целувка. — Как мина днес? Някакви проблеми?

— Не, не беше трудно. Оказа се най-обикновена секретарска работа.

Макс я попита още няколко неща за работния ден, в опит да я разсее. Тя все още не познаваше града, затова не попита къде отиват, докато не забеляза, че са в някакъв жилищен квартал.

— Къде сме? — полюбопитства тя.

— Почти стигнахме.

— Къде?

— Дома на Роум. Ще вечеряме с него и жена му Сара.

— Какво? — попита прималяла Клер. — Макс, не можеш да ме заведеш на гости просто така без хората да са ме поканили! — При това в дома на Роум Матюз, ни повече, ни по-малко! — Не се чувстваше спокойна, когато този човек бе до нея, та той бе най-властният мъж, когато познаваше.

Макс й се стори развеселен.

— Поканили са те. Сара ми каза, че ако не те доведа тази вечер, да не идвам и аз. — В гласа му се прокрадна неприкрита нотка на обич. Влезе по алеята към просторна къща в испански стил и Клер се напрегна. Той постави ръка на гърба й, докато вървяха към вратата и ако не бе лекият натиск, Клер бе готова да се обърне и да избяга. Той натисна звънеца и след миг Роум Матюз отвори сам.

Клер остана загледана в него, за малко да не познае изпълнителният вицепрезидент в този толкова различен мъж, обут в тесни дънки, които подчертаваха яките му бедра и червена тениска. Лицето му бе спокойно, а по тъмните очи личеше, че се забавлява. Най-интересното бе, че в едната си силна ръка държеше бузест малчуган, а в другата малко нежно момиченце. Клер не можеше да си го представи като семеен човек, особено с малки деца. Когато погледна децата не се сдържа да възкликне:

— Колко са красиви. — Автоматично протегна ръце. И двете деца имаха тъмната коса на баща си, маслинов тен, великолепните розови бузки, които имат само малките. Два чифта любопитни очи я наблюдаваха, докато най-сетне бебето се изкиска и подскочи в ръцете на баща си, протегнал напред топчестите си ръце.

— Благодаря — заговори Роум и веселият му поглед заискри, а Клер се изчерви. Гушна момченцето, очарована от здравото набито телце. Миришеше на бебешка пудра и на нея й се прииска да зарови лице в дебелото вратле.

— Ела, миличка — каза Макс и протегна ръка към момиченцето, което също се изкиска и изостави баща си. Тя прегърна Макс през врата и го целуна по бузата. Той я нагласи на ръката си и я отнесе в къщата, без да отделя другата си ръка от гърба на Клер.

— Малкият танк, който държиш, е Джед. — Роум се протегна, за да погъделичка сина си. — Флиртаджийката, дето се е усукала на врата на Макс е Миси. Тя е на три, а Джед е почти на една.

Клер нежно галеше бебето по гърба и то се сгуши до нея, сякаш я бе познавал цял живот. Бе невероятно тежък, но на нея й бе приятно да го държи.

— Кажи, миличък — гукаше тя и го целуваше по черната коса.

Макс вдигна поглед от играта с Миси и очите му проблеснаха, когато видя как Клер се занимава с бебето. До тях достигна смях и Клер се обърна тъкмо когато слаба фина жена с бяло руса коса влезе в стаята.

— Аз съм Сара Матюз — поздрави топло жената и Клер се вгледа в най-спокойното лице, което някога бе виждала. Сара Матюз бе прекрасна и много нежна, а когато съпругът й я погледна, в тъмните му очи имаше такова изражение, че на Клер й се прииска да се обърне, сякаш бе видяла нещо прекалено интимно.

— Сара, това е Клер Уестбрук — представи я Макс и постави топлата си ръка върху нейната.

— Имате красиви деца — призна искрено Клер и Сара грейна от гордост.

— Благодаря. Доста са трудни. Добре че дойдохте, за да може Роум да си почине — отвърна Сара и погледна закачливо съпруга си. — Те винаги полудяват, когато той се прибере, особено Джед.

В този момент Джед се бе отпуснал в прегръдката на Клер, изпълнен с обожание и Роум се разсмя.

— Не може да устои на хубава жена. Той е най-големият флиртаджия на света, след Миси.

Миси бе доволна в ръцете на Макс и Клер забеляза нежността и спокойствието, с които той я държеше. И преди бе забелязала, че умее да се справя с децата, това бе скоро след като се запознаха. Тогава си играеше с децата на Мартин на вечерята у майка й, когато се влюби в него. Бе станало съвсем просто и лесно и не можеше да се промени.

— Радвайте се на спокойствието — предупреди ги Сара и прекъсна мислите на Клер, Джед използва момента, за да надигне глава от рамото на Клер и да съзре разпилените си играчки по пода. Изпъшка и започна да се измъква от ръцете й. Клер извика уплашена и се опита да го задържи, Роум също посегна и улови сина си, преди да е паднал. Въздъхна и постави бебето на пода. Вниманието му се насочи веднага към играчките и той пролази до червения камион, който си бе избрал.

— Не признава гравитацията и не се страхува от височини — отбеляза недоволно Роум. — Освен това е як като муле, няма начин да го задържиш, ако прецени, че иска да слезе.

— Уплаши ме до смърт — възкликна Клер.

— И мен ме плаши, откакто се научи да пълзи — изкиска се Сара. — На осем месеца проходи и стана още по-лошо. Единственото, което можеш да направиш, е да ходиш непрекъснато след него.

Бе невъзможно да повярва, че тази нежна жена е родила това пухкаво момченце, което сигурно щеше да порасне колкото баща си. Децата почти не приличаха на Сара, освен нежността на Миси и нещо във формата на устата.

Къщата им бе спокойна, изпълнена със смеховете на щастливи деца и Клер забрави страха си към Роум. Тук той бе съпруг и баща, не изпълнителен директор. Бе очевидно, че Макс е близък приятел и се отбива често, защото децата с радост се катереха и по него, и по баща им и двамата не само ги търпяха, но им бе безкрайно приятно. Децата бяха нахранени и ги сложиха да си легнат. Чак тогава възрастните седнаха да вечерят. Клер не може да си спомни кога някоя вечер й е харесвала повече. Дори не трепна, докато Роум се шегуваше с нея.

— Тази сутрин трябваше да те проверя лично — каза той и твърдите му устни се извика весело. — Сара умираше от любопитство.

— Не е вярно! Макс вече ми бе разказал всичко за теб — обърна се Сара към Клер. — Роум е проявил чисто мъжко любопитство.

Роум сви лениво рамене и се обърна с усмивка към съпругата си. Клер се зачуди какво ли бе казал Макс за нея. И защо изобщо е говорил за нея. Тя го погледна и се изчерви, щом забеляза, че я наблюдава напрегнато.

Бе късно, когато Макс я откара у тях и Клер се бе свила сънена на седалката.

— Те много ми харесаха — прошепна тя. — Не мога да повярвам, че това е същият мъж, който така ме ужаси днес сутринта!

— Сара го опитоми. Тя е невероятно спокойна.

— Щастливи са заедно, нали?

Гласът на Макс стана по-груб.

— Да. Имаха доста трудности. Ако не се обичаха толкова много, едва ли щяха да се справят. Роум бе женен преди и имаше две деца, но съпругата му и синовете загинаха в автомобилна катастрофа. Той остана ужасно наранен.

— Сигурно — отвърна Клер и усети как я завладява болка. Тя дори не бе държала в ръце детето си, то си бе отишло, преди още да има възможност да помечтае за него. Какво ли бе да ти отнемат две деца по такъв трагичен начин? Замисли се как Джед се бе сгушил до нея и очите й се напълниха със сълзи. — Направих спонтанен аборт. Точно преди да се разведа — прошепна тя. — Загубата на бебето едва не ме уби. Толкова силно го исках!

Макс рязко се извърна към нея и се опита да види изражението й на смътната светлина на уличните лампи. Изпълни го изгаряща ревност, че тя е била бременна, ала не с неговото дете. Искаше му се да роди неговото дете, неговите деца да са и нейни деца. Тя бе родена за майка, толкова обичаше децата, че те инстинктивно се насочваха към нея.

Стигнаха къщата й, той влезе с нея и тихо затвори вратата след тях. Клер го наблюдаваше, а тъмните й очи станаха огромни, когато той се приближи и стисна ръцете й.

— Макс? — прошепна тя с разтреперан глас. Лицето му бе и нежно, и диво, а очите му блестяха.

Повдигна ръцете й около врата си, след това я привлече до себе си.

— Ще те отведа в леглото, любима — прошепна нежно той и в тялото й се плъзна вълна от удоволствие при тези думи. Тя си пое дълбоко дъх, затвори очи и разбра, че всичко е загубено. Обичаше го и сега разбра какво означава това — няма да успее да поддържа разстоянието между тях.

Той я пренесе в леглото и този път я люби бавно и нежно, целува я и я милва цялата, докато я възбуди до трескави висини, докато той самият едва се сдържаше. Когато навлезе в нея, Клер извика. Ноктите й се забиха в гърба му, бедрата й се извиха нагоре. Контролът на Макс се пречупи, той извика дрезгаво, сграбчи бедрата й и навлезе в нея с всички сили. Между тях пламна вече познатото необуздано желание, както и първия път. Не можеха да се наситят един на друг; единението им бе първично като бурите и също толкова диво.

В тишината по-късно, Макс я притискаше до себе си, отпуснал ръка на стомаха й. Тази жена беше негова, никога нямаше да я остави да си отиде. Бе нежна, изпълнена с обич, чувствителна и уязвима, лесно ранима. С удоволствие бе готов да прекара остатъка от живота си като я защитава, стига само тя да останеше с него.

— Тази вечер може да си забременяла — каза той и плъзна пръсти по корема й. Клер си пое въздух и очите й се разшириха. Ръката му се спусна надолу, за да я докосне интимно по начин, от който тя цялата пламна и се изви към пръстите му. Той се наведе още по-близо и устните му намериха нейните. — Искам да забременееш — прошепна той и мисълта му се стори толкова еротична, че той отново усети надигащата се възбуда. — Клер, ще родиш ли моето бебе?

Сълзите й оставиха сребърни следи по бузите.

— Да — прошепна тя и го притисна с две ръце, когато той се отпусна върху нея. Навлезе дълбоко и те останаха загледани в очите си, докато се любиха, движеха се заедно, откриха невероятна магия. Ако можеше да роди неговото дете, нямаше да иска нищо повече от живота. Размърда се под него. Чувстваше, обичаше, опитваше, плачеше. Той бе върху нея, все още дълбоко в нея и целуна сълзите. Обзе го невероятно задоволство.

— Клер — той и задържа лицето й между дланите си, — едва ли нещо различно от брак ще ни бъде достатъчно.