Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Писмо
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead(2011)

Издание:

Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3

Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк

Редактор: Татяна Пекунова

Художествено оформление: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Елена Куртева

Издателство „Български писател“, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, 1981

История

  1. —Добавяне

Казанлък, 26 март 1960 г.

 

Драги Коста,

Бележките, които съм ти правил, са били от обич към писателя и човека. Критик не съм и избягвам задълбочаването, защото, ако почна така, трябва най-напред да направя на пух и прах себе си.

* * *

Че в силно потурчената ни долина казват „асма“ вместо лоза, това е естествено, но дали добрите четци от Врачанско не ще се понамръщят, както ний от Стоян Даскаловите провинциализми? Дали същото не ще, направят и тези от Добруджа и Малкотърновско например?

* * *

Всички ний заедно с „колегата“ Толстой грешим, но на едни греховете по̀ не се виждат и се прощават, а на други се виждат.

Такива бележки направих на Дамян Дамянов, който в трите си стихосбирки е повторил повече от тридесет пъти един и същ образ. Той изненадан много ми благодари и ми каза, че досега никой не му е бил обърнал внимание на това.

Това сторих пак от обич към писателя и човека и моля те да не се съмняваш в думите ми.

Сърдечно твой — Чудомир

 

 

Казанлък, 22 март 1966 г.

 

По повод бележката на Д. Каролева в сп. „Пламък“, кн. 2, 1966 г., където пише, че най-хубавият ти разказ от „Лирични размисли“ е „Клонче от асма“ (?).

Тази некрасива дума си я повторил и потретил само… (не се чете) пъти, а в същото време пак там си употребил хубавите нашенски: „лозар“, „лозница“, „лозова“.

Поради тази причина само аз не съм съгласен с нейната оценка и оставам на особено мнение по въпроса.

Чудомир

 

 

Казанлък, 19 август 1966

 

Драги Коста, такива малки дописки ще получаваш по-често за селата от моята енория. Моля те да ги поместваш подписани само с двете Че-та.

Научих, че си щял да се местиш в София, но лично аз не ти препоръчвам, защото виждаш как там ги уволняват и разместват на едро. Освен това тук си винаги в по-добър контакт с твоите сюжети.

Не те поканих от разсеяност у дома, когато беше в К-к, та ще прощаваш. Пък и нямаше нужда от покана, струва ми се.

Сърдечно много здраве на дъщерята и съпругата.

Чудомир

 

 

с. Александрово

 

Село Александрово има към 3000 жители и след Мъглиж е най-голямото село в Казанлъшката долина. То още няма зъболекар, няма баня, но най-крещящите му нужди са две: да се открие проектираният дървообработвателен промкомбинат или цех, които да приберат безработните му жители, принудени да търсят работа из карловските и казанлъшките фабрики, и детски ясли. Обратно на другите наши селища тук раждаемостта е много голяма и в момента има към 205 деца до 3-годишна възраст, оставени без никакви грижи. Крайно време е да се назначи комисия, която да прегледа сградите на бившата участъкова болница, както и на стария селсъвет, които чрез съответна пристройка се приспособят за тази цел и ако се окажат непригодни, да се запланува и построи специална постройка за това.

Ч. Ч.

 

 

София, 19 април 1967

Правителствена болница — Хирургия

 

Коста, от началото на месеца аз съм в София да доуреждам документите си за „оня свят“. Клаха ме пак, драха ме — не ти е работа. Че закачили долната част на езика ми, та си изгубих и дикцията и буквата „р“ я изговарям с френски акцент. Хранят ме само с течности, и то безалкохолни, за съжаление.

Поради операцията не мога да се обръсна, та е набола една бяла четина — същински Хемингуей. Това донякъде ми възвърна самочувствието, но да имах и неговата пушка!

Гледах на филм и Иван Хаджихристов, но ми се стори, че и той скоро ще престане да кашли и се задушава.

Така се шегува животът — дорде разбереш, че „мястото ти е сторено“, веднага се убеждаваш, че „време ти е минало“.

От април м.г. до април т.г. съм все по болници и докога, не знам.

Едно време се чудех какво ли ще правя, като ме налегне старост, а то щял съм да стана фермер и да развъждам раци. Кога върви на човека, върви му и толкоз.

— Бре звание, бре ордени, бре снимане на филм, бре окръжен съветник, депутат… и на края като капак един рак стокрак.

Моля те изпрати ми последните няколко броя „Септември“, че без него и „Искра“ губя всякаква връзка с окръга. Те се получават в К-к, но и жената е тука и няма кой да ги препрати.

Сърдечно много здраве на всички ви

Чудомир

 

 

Берлин, 23 юни 1967 г.

 

Усетиха, види се, че ще почна да изстивам, и ме пратиха тук да ме нагряват, а е студено, дъжделиво. Не тук трябваше, а при арабите напр., та да ме нагреят евреите и да разбера нещо.

Много е трудно, Коста, дето не можах да науча поне български свястно — знаеш ли, че Zahnfleisch значи венци, а? Ха запомни го де!

Много здраве и ми прати два-три броя. Аз ще съм тук месец и нещо. — ЧУД.

 

 

Берлин, 20 юли 1967 г.

 

Коста, аз тук съм като чактисан пищов, само чакам някой да ми се обади отнякъде и веднага му отговарям, защото такива случаи все повече намаляват. Досега съм получил само две писма от жената и твоето. Дойдоха и 2–3 броя „Септември“.

Тя се разбра, че ще летувам в килия 308 на клиниката и едва към средата на август ще си дойда, ако не се случи нещо непредвидено.

Отгде да знам, че за паспорта към оня свят трябва и немска виза?…

Няма плод, няма зарзават, няма нашата кухня, не знам и език, та да ги напсувам поне. Лимонадата им кисела, оранжадата — кисела, компотите — също. Купища картофи из чиниите само и каша от зеле. А ядат швабите му с шваби, плюскат като разпрани.

Да са живи и здрави от нашата легация, но никой досега не ме е посетил, сам ходих веднъж-дваж в „културния център“, който е на около 30–40 км далече от легацията и там научавам кое-що за родината.

В софийската болница минавах за „мълчаливеца“, но тук ще се пукна от мълчание. С найн, гут и я приказвай си, колкото щеш, ако можеш.

Веднъж да се върна, че да се карам поне три дена с жената, та да ми се раздвижи ченето.

По вестниците личи, че е лято и музите се изтеглят голи по разнокачествените пясъци, а пегасите мятат опашки под сенките, за да гонят мухите. Всичко се е спотаило и чака да дойде септември…

Ех, Коста, Коста, дали ще дойде време да има магазини, в които да се продават запасни човешки части? Ако имаше такъв, щях да си сменя всичките заедно с главата.

Бъдете здрави, обичайте се и се радвайте на живота.

Чудомир

 

 

Берлин, 4.VIII.1967 г.

 

Коста,

Младите журналисти нагазят ли на историческа тема, обикновено се излагат. В „Септември“ и „Искра“ съм срещал често куриозни исторически нелепици даже от близкото минало.

В статийката „Един забравен герой“ от П. Шейтанов първата половина е направо глупава измишльотина… Джабил, турчин от съседното село, решил да става паша в Казанлък и потърсил неговата помощ. И този „комита“ Момчоолу убива пашата в конака. Първо, в К-к не е имало никакви паши, а само един окол. управител и, второ, Джабил по този начин не може да го замести и т.н.

Също неприемливи са и подвизите на внука му с ранения руски войник и изоставеното дете.

В „Оживяване на миналото“ от В. Китанова също се срещат съвсем неверни неща, като наприм. Димо като войник получава по пощата „Работнически вестник“ и след това броевете се увеличили… нещо абсолютно невъзможно. След като споменава Битоля, Черна, Серес, което се отнася до Първата европейска война, по-късно пише, че Димо се сражавал и при Одрин, което е през Балканската война… Още по-нататък, гдето му предлагали 50 000 лева безвъзмездно, за да станел масовик в блока… и пр.

Как може една журналистка да вярва на такива глупави лъжи и да ги пише. Не знае ли, че в голямата си част тия склерозиращи старци лъжат. Цялата статия е неприемлива за обикновения здрав разум и нека тия млади хора се запретнат и проучат поне най-близкото ни минало, за да се не излагат повече.

В К-к из папките си имам събрани подобни „исторически“ статии и ако има малко животец още, ще напиша един фейлетон за тия производители на съченени съчинения. Тленните ми останки тръгват за София на 9 т.м.

Чуд.

 

 

София, 16 август 1967 г.

 

Коста, тленните ми останки пристигнаха в София и, разбира се, в Правителствената болница пак.

Понеже в самолета не вземат много багаж, оставих 7 кг от живото си тегло в Берлин, да го ползват, както намерят за добре, немците. Колко ще остана тук, ще покаже възстановяването, понеже тия облъчвания или нагревки са много изтощителни. Много мъчно се храня (само течна). Лесно се простудявам и трябват грижи, каквито у дома не може да има. Тук съм от 10 т.м. и ако обичаш, прати ми излезлите от тогава броеве. Те ми са като писма от нашия край и ги препрочитам по няколко пъти.

Ако ти падне път насам, може всеки ден да се видим в парка, щом се обадиш по телефона. Аз съм в II вътрешно отделение, стая 12.

Много здраве на литературна Ст. Загора, на тебе и семейството ти.

Сърдечно твой Чудомир

Край