Дан Браун
Шестото клеймо (90)

Глава 89

На площад „Св. Петър“ беше избухнала война. На пиацата се бе разразила истинска лудост. Журналистически коли долитаха като десантни машини. Репортери монтираха модерна електроника като войници, въоръжаващи се за битка. Телевизионните мрежи се препираха за най-удобните места и бързаха да издигнат най-новото оръжие в медийните войни — видеостени.

Видеостените представляваха огромни плоски екрани, които можеха да се сглобят върху камион или подвижно скеле. Те играеха ролята на нещо като рекламни билбордове на съответната мрежа и излъчваха нейните репортажи, наред с фирмената емблема. Ако екранът бе разположен добре, например пред мястото на действието, конкурентната мрежа не можеше да заснеме събитието, без да рекламира своя съперник.

Площадът бързо се превръщаше не само в медиен фарс, но и в безумно публично бдение. От всички посоки се изсипваха зяпачи. Свободното пространство на обикновено безкрайната пиаца беше на път да стане ценна стока. Хората, се трупаха край издигнатите видеостени и смаяно слушаха репортажите.

* * *

Зад дебелите стени на базиликата „Св. Петър“ само на стотина метра оттам цареше тишина. Лейтенант Шартран и още трима гвардейци напредваха в мрака. Снабдени с инфрачервени очила, те се бяха разгърнали в наоса и размахваха детекторите пред себе си. До този момент претърсването на ватиканските бели зони не даваше резултат.

— По-добре да свалим очилата — каза старшият гвардеец.

Лейтенантът вече го правеше. Приближаваха се до нишата на палиумите — подземната крипта в средата на базиликата. Тя бе осветена с деветдесет и девет газени лампи и силната инфрачервена светлина щеше да прогори очите им.

Шартран с удоволствие свали очилата си и проточи шия, когато се спуснаха в нишата, за да я претърсят. Беше красиво… всичко бе в злато и сияеше. За пръв път идваше тук.

Струваше му се, че откакто е дошъл във Ватикана, всеки ден научава някоя нова мистерия. Тези газени лампи бяха една от тях. Винаги бяха точно деветдесет и девет. По традиция. Духовниците ги пълнеха с газ, с каквато не гореше никоя друга лампа. Казваше се, че щели да горят до края на времето.

„Или поне до полунощ“ — помисли си Шартран и усети, че устата му отново пресъхва.

Прокара детектора над тях. Нямаше нищо скрито. Това не го изненада — според видеокамерата контейнерът се намираше на тъмно.

Докато прекосяваше нишата, лейтенантът стигна до решетка, покриваща отвор в пода. Отворът водеше към тясно стръмно стълбище, спускащо се право надолу. Беше чувал какво има там. Слава Богу, не се налагаше да слиза под земята. Заповедта на Роше бе ясна. „Претърсете само зоните, открити за обществен достъп.“

— Каква е тази миризма? — попита той и се извърна от решетката. От нишата се носеше опияняващо сладко ухание.

— Изпарения от лампите — отвърна един от гвардейците.

Шартран се изненада.

— По-скоро мирише на парфюм, отколкото на керосин.

— Това не е керосин. Лампите са близо до папския олтар, затова използват специална смес — етанол, захар, бутан и парфюм.

— Бутан ли? — Лейтенантът неспокойно погледна лампите.

Гвардеецът кимна.

— Внимавай да не ги разлееш. Ароматът сякаш идва от рая, обаче гори като ада.

Гвардейците претърсиха нишата с палиумите и продължиха напред. В този момент ги повикаха по радиостанцията.

Обаждаха се, за да им съобщят нова информация. Швейцарците я изслушаха смаяно.

Изглежда, положението се бе променило, за което не можеха да разговарят в ефира, ала шамбеланът беше решил да наруши традицията и да влезе в конклава, за да се обърне към кардиналите. Това не се бе случвало никога. Но пък и Шартран разбираше, че Ватиканът никога не е бил застрашаван от нещо, което се равнява на ядрена бойна глава.

Лейтенантът с радост научи, че шамбеланът най-после поема нещата в свои ръце. Във Ватикана нямаше друг, към когото да изпитва по-голямо уважение. Някои гвардейци го смятаха за beato^[1] — фанатично набожен човек, чиято любов към Бог граничи с лудост — ала дори те бяха съгласни, че… когато трябва да се води борба с Божиите врагове, единствено шамбеланът е в състояние да се изправи срещу тях.

През последната седмица швейцарските гвардейци често го бяха виждали във връзка с приготовленията за конклава и всички бяха единодушни, че изглежда малко нервен, че зелените му очи са по-напрегнати от обикновено. Нищо чудно, бяха решили те — шамбеланът не само отговаряше за организирането на свещения конклав, но и трябваше да го направи непосредствено след загубата на своя наставник, покойния папа.

Още щом пристигна във Ватикана, Шартран научи историята за бомбата, убила майката на Карло Вентреска пред очите на детето. „Бомба в черква… и сега всичко това се повтаря.“ За съжаление, властите така и не бяха заловили отрепките, поставили бомбата… сигурно някаква антихристиянска групировка, бяха казали те, и бяха прекратили следствието. Нищо чудно, че шамбеланът презираше апатията.

През един спокоен следобед преди два месеца Шартран случайно се натъкна на шамбелана. Свещеникът очевидно разбра, че лейтенантът е новият гвардеец, и го покани да се поразходят заедно. Не разговаряха за нищо конкретно.

— Отче, може ли да ви задам един странен въпрос? — попита по едно време Шартран.

Карло Вентреска се усмихна.

— Само ако мога да ви дам странен отговор.

Лейтенантът се засмя.

— Питал съм всеки свещеник, когото познавам, и все още не разбирам.

— Какво ви тревожи? — Шамбеланът водеше с къси, бързи крачки и подритваше расото си, докато вървеше. Черните му каучукови подметки бяха като отражения на същността на този човек… модерни, но скромни и проявяващи признаци на износване.

Младият швейцарец дълбоко си пое дъх.

— Не разбирам това нещо с всемогъществото и милостта.

Шамбеланът се усмихна.

— Четете Светото писание.

— Опитвам се.

— Смутен сте, защото Библията описва Господ като всемогъщо и милостиво божество.

— Точно така.

— Това означава просто, че Бог е всесилен и добронамерен.

— Концепцията ми е ясна. Просто… струва ми се, че има противоречие.

— Да. Противоречието е болката. Гладът, войните, болестите…

— Точно така! — Обзе го увереност, че шамбеланът ще го разбере. — На този свят се случват ужасни неща. Човешката трагедия като че ли доказва, че Бог не може едновременно да е всесилен и милостив. Ако ни обичаше и притежаваше способността да ни спаси, Той щеше да ни избави от болката, нали?

Шамбеланът се намръщи.

— Дали?

Шартран се смути. Дали беше престъпил границите? Може би това бе един от онези религиозни въпроси, които просто не бива да се задават?

— Ами… ако Той ни обичаше и можеше да ни защити, щеше да Му се наложи да го направи. Струва ми се, че или е всемогъщ и ние не Го интересуваме, или е милостив и безсилен да ни помогне.

— Имате ли деца, лейтенант?

Шартран се изчерви.

— Не, синьоре.

— Ако имахте осемгодишен син, щяхте ли да го обичате?

— Разбира се.

— Щяхте ли да направите всичко по силите си, за да го избавите от болките в живота му?

— Разбира се.

— Щяхте ли да му позволите да кара скейтборд?

Шартран се замисли. Шамбеланът винаги изглеждаше странно „в крак“ за духовник.

— Да, предполагам. Естествено, щях да му позволя да кара скейтборд, но щях да го предупредя да внимава.

— Значи като всеки баща, щяхте да го научите на някои основни неща, да му дадете добър съвет и да го пуснете да се учи от грешките си, нали?

— Нямаше да тичам по петите му и да го глезя, ако това искате да кажете.

— Ами ако паднеше и си ожулеше коляното?

— Щеше да се научи да е по-внимателен.

Шамбеланът се усмихна.

— Значи въпреки че сте в състояние да се намесите и да избавите детето от болката, предпочитате да му покажете обичта си, като го оставите само да се учи от грешките си, така ли?

— Разбира се. Болката е част от растежа. Тя ни помага да се учим.

Карло Вентреска кимна.

— Точно така.