Дан Браун
Шестото клеймо (89)

Глава 88

Въпреки виещата сирена алфата на Оливети сякаш остана незабелязана, докато летеше по моста към сърцето на стария град. Целият трафик се движеше в обратната посока, към Ватикана, сякаш Светият престол изведнъж се беше превърнал в най-модерното развлечение в Рим.

Лангдън седеше на задната седалка и в главата му се рояха безброй въпроси. Чудеше се дали този път ще хванат убиеца, дали той ще им каже каквото искат, дали вече не са закъснели. Кога шамбеланът щеше да съобщи на тълпите, събрали се на площад „Св. Петър“, че са в опасност? Случаят в хранилището продължаваше да го гложди. Грешка.

Докато шофираше към черквата „Санта Мария дела Витория“, Оливети нито веднъж не натисна спирачки. Всеки друг ден, знаеше Лангдън, кокалчетата на ръцете му щяха да са побелели. Точно сега обаче се чувстваше като вцепенен. Само пулсирането в дланта му напомняше къде се намира.

Сирената виеше пронизително. „Не бива да му съобщаваме, че идваме“ — помисли си професорът. Затова пък се движеха адски бързо. Предполагаше, че когато наближат мястото, Оливети ще я изключи.

Сега, когато имаше малко време да поразсъждава на спокойствие, Лангдън най-после с удивление се замисли за убийството на папата. Това бе невъобразимо, ала някак си му се струваше съвсем логично. Илюминатите винаги бяха разчитали на внедряването в чуждите редици — превземане на властта отвътре. Пък и убийството на папа не беше нещо ново. Слуховете за коварства изобилстваха, макар че без аутопсия не можеха да се потвърдят. Неотдавна учени бяха получили разрешение да направят рентгенова снимка на гробницата на папа Целестин V, за когото се предполагаше, че е бил убит от нетърпеливия си наследник Бонифаций VІІI. Изследователите се бяха надявали, че рентгенът ще открие свидетелства за насилствена смърт, например счупена кост. Колкото и да бе невероятно, на снимката бяха видели двадесет и пет сантиметрова игла, забита в черепа на папата.

Лангдън си спомни изрезките от вестници, които преди години му бяха пратили други любители на темата за илюминатите. Навремето си бе помислил, че това е някаква шега, затова отиде в микрофилмовия отдел на харвардската библиотека. Колкото и да беше невероятно, оказа се, че изрезките са автентични. Сега ги държеше забодени на корковото си табло като примери за това, че дори уважавани информационни агенции понякога се поддават на илюминатската параноя. Внезапно журналистическите подозрения престанаха да му се струват параноични. Лангдън ясно си спомняше статиите…

Бритиш Броудкастинг Корпорейшън

14 юни 1998 г.

Папа Йоан Павел I, който почина през 1978 г., е станал жертва на заговор, организиран от масонската ложа П2… Тайното братство П2 решило да убие Йоан Павел I, когато видяло, че папата се готви да свали американския архиепископ Пол Марчинкъс от поста президент на Банка Ватикана. Банката е била замесена в тъмни финансови сделки с масонската ложа…

Ню Йорк Таймс

24 август 1998 г.

Защо покойният Йоан Павел I е лежал по риза на леглото си? Защо ризата му е била разкъсана? Въпросите не спират дотук. Не са правени медицински изследвания. Кардинал Вило забранил аутопсията въз основа на ватиканските закони. Лекарствата на Йоан Павел тайнствено изчезнали от нощното му шкафче, както и очилата, пантофите и завещанието му.

Лъндън Дейли Нюз

27 август 1998 г.

… заговор на могъща, безпощадна и незаконна масонска ложа с пипала, проникващи във Ватикана.

Мобилният телефон в джоба на Витория иззвъня и милостиво прогони спомените от мислите на Лангдън. Тя отговори, въпреки че се чудеше кой може да я търси.

Макар и от разстояние, Лангдън позна острия като лазер глас по телефона.

— Витория? Тук е Максимилиан Кьолер. Открихте ли антиматерията?

— Макс? Добре ли си?

— Гледах новините. Не се споменава нито за ЦЕРН, нито за антиматерията. Това е добре. Какво става?

— Още не сме намерили контейнера. Положението е сложно. Робърт Лангдън страшно много ни помага. Има вероятност да заловим човека, който убива кардиналите. В момента пътуваме за…

— Госпожице Ветра — прекъсна я Оливети. — Казахте достатъчно.

Очевидно раздразнена, Витория затисна слушалката с длан.

— Това е директорът на ЦЕРН, господин командир. Той определено има право да…

— Има право да е тук и да ни помага — отсече Оливети. — Разговаряте по открита клетъчна линия. Казахте достатъчно.

Витория дълбоко си пое дъх.

— Макс?

— Може би имам нещо за теб — отвърна той. — За баща ти… Може би знам на кого е казал за антиматерията.

Лицето на младата жена помръкна.

— Баща ми не е казвал на никого, Макс.

— Боя се, Витория, че все пак е казал на някого. Трябва да проверя някои данни на охраната. Скоро пак ще ти се обадя. — Връзката прекъсна.

Тя прибра телефона в джоба си. Лицето й беше восъчнобледо.

— Добре ли си? — попита Лангдън.

Тя кимна, но треперещите й пръсти показваха истината.

* * *

— Черквата е на Пиаца Барберини — каза Оливети, изключи сирената и си погледна часовника. — Имаме девет минути.

Когато Лангдън беше открил местонахождението на третия знак, адресът на храма му бе прозвучал далечно познат. „Пиаца Барберини.“ Сега обаче си спомни. Преди двадесет години строежът на спирка на метрото беше предизвикал раздвижване сред историците на изкуството, които се бяха опасявали, че изкопните работи под Пиаца Барберини може да доведат до събарянето на многотонния обелиск, издигащ се в центъра на площада. Градските архитекти бяха преместили обелиска и един малък фонтан, наречен Тритон.

„По времето на Бернини на Пиаца Барберини е имало обелиск!“ — помисли Лангдън и окончателно забрави всичките си съмнения за местонахождението на третия знак. На една пряка от пиацата Оливети зави в странична уличка и спря. Съблече си сакото, нави ръкавите си и извади оръжието си.

— Не можем да рискуваме да ви познаят — каза той. — Показаха ви по телевизията. Искам да стоите в края на площада и скришом да наблюдавате предния вход. Аз ще заобиколя отзад. — Командирът извади познатия пистолет и го подаде на Лангдън. — За всеки случай.

Професорът се намръщи. Днес за втори път му даваше това оръжие. Той го прибра в джоба на гърдите си и в същото време си спомни, че все още носи листа от „Diagrama“. Не можеше да повярва, че е забравил да го остави. Представи си как ватиканският библиотекар изпада в яростни гърчове при мисълта, че този безценен документ е бил разнасян из Рим като някаква туристическа карта. После пред очите му се появи хаосът от натрошено стъкло и пръснати книги, който бе оставил след себе си в архива. Библиотекарят си имаше други проблеми. „Ако архивът изобщо оцелее до утре…“

Оливети слезе от колата и посочи с ръка.

— Пиацата е натам. Дръжте си очите отворени и не позволявайте да ви видят. — Той потупа мобилния телефон на колана си. — Да проверим връзката, госпожице Ветра.

Витория извади телефона си и натисна бутона за автоматично избиране, който двамата с командира бяха програмирали в Пантеона. Апаратът на Оливети завибрира в безшумен режим на колана му.

Той кимна.

— Добре. Обадете ми се, ако забележите нещо. — Командирът зареди оръжието си. — Аз ще чакам вътре. Този езичник е мой.

* * *

Точно в този момент съвсем наблизо звънеше друг мобилен телефон.

— Говорете — каза хашишинът.

— Аз съм — отвърна гласът. — Янус.

Мъжът се усмихна.

— Здравейте, господарю.

— Възможно е да знаят къде се намирате. Някой идва, за да ви спре.

— Закъснели са. Вече направих каквото трябваше.

— Чудесно. Погрижете се да избягате жив. Имате още работа.

— Който се изпречи на пътя ми, ще умре.

— Който се изпречи на пътя ви, ще е умен.

— Американския учен ли имате предвид?

— Знаете ли за него?

Хашишинът се подсмихва.

— Хладнокръвен, но наивен. Разговаряхме по телефона. Той е с една жена, която изглежда негова противоположност. — Убиецът си спомни огнения темперамент на дъщерята на Леонардо Ветра и се възбуди.

Отсреща за миг настъпи мълчание, първото колебание, което хашишинът усещаше у своя илюминатски господар.

— Ако се наложи, очистете ги — каза Янус накрая.

Убиецът отново се усмихна.

— Смятайте го за изпълнено. — В тялото му се разля топла вълна на очакване. „Макар че може да задържа жената за награда.“