Дан Браун
Шестото клеймо (87)

Глава 86

Никаква светлина. Нито звук.

В Тайния архив цареше мрак.

Страхът, осъзна Лангдън, беше силен мотиватор. Задъхан от липса на въздух, той опипом запристъпва към въртящата се врата. Намери бутона на стената и го натисна с длан. Нищо. Опита отново. Вратата не помръдваше.

Професорът извика, ала гласът му прозвуча задавено. Опасността, която го заплашваше, внезапно го обгърна. Дробовете му се напрягаха за кислород, в същото време адреналинът удвои сърдечния му ритъм. Все едно току-що го бяха ударили в корема.

Натисна вратата и за миг му се стори, че тя започва да се върти. Отново я натисна и пред очите му се появиха звезди. Разбра, че се върти цялото помещение, а не вратата. Олюля се, отдръпна се назад, спъна се в основата на една стълба на колела, падна и удари коляното си в ръба на съседния стелаж. Изруга, изправи се и заопипва за стълбата.

Намери я. Беше се надявал да е от дърво или желязо, но установи, че е от алуминий. Вдигна я и я понесе като таран. Затича се в мрака към стъклената стена. Оказа се по-близо, отколкото си мислеше. Стълбата се блъсна в стъклото и отскочи. Ако се съдеше по слабия звук, щеше да му трябва нещо много повече от алуминиева стълба, за да го разбие.

За миг се обнадежди, когато си спомни за пистолета, после надеждите му угаснаха. Оръжието го нямаше. Оливети му го беше взел в кабинета на папата, за да не е въоръжен в присъствието на шамбелана. Тогава му се бе сторило логично.

Лангдън отново извика, дори още по-слабо от предишния път.

Сети се за радиостанцията, която гвардеецът беше оставил на масата до хранилището. „Защо не я взех, по дяволите?! — Пред очите му затанцуваха лилави звезди и той се опита да се съсредоточи. — И преди съм попадал в капан — каза си той. — Още по-страшен. Бях малък и въпреки това се измъкнах. — Смазващият мрак го притискаше отвсякъде. — Мисли!“

Отпусна се на пода и легна по гръб. Първо трябваше да се овладее.

„Отпусни се. Пази си силите.“

След като вече не трябваше да се бори с гравитацията, за да изпомпва кръвта му, сърцето му забави ритъма си. Този трик използваха плувците, за да опресняват кислорода в кръвта си между две напрегнати състезания.

„Тук има много въздух — успокои се той. — Много. А сега мисли.“ Почти очакваше осветлението да се включи всеки момент. Не се случи нищо. Докато лежеше, постепенно го обзе зловещо примирение. Обзе го спокойствие. Той го пропъди.

„Измисли нещо, по дяволите! Но какво…“

Мики Маус щастливо фосфоресцираше на китката му, сякаш се радваше на мрака. 21:33. Половин час до огъня. Струваше му се много по-късно. Вместо да се съсредоточи върху спасителния план, умът му ненадейно започна да настоява за обяснение. „Кой е изключил електричеството? Дали Роше разширява обсега на претърсването? Оливети не го ли е предупредил, че съм тук?!“ В момента обаче това нямаше значение.

Той широко отвори уста и задиша колкото може по-дълбоко. Мислите му се проясниха. Насили се да се съсредоточи.

„Стъклени стени — каза си Лангдън. — Обаче от адски дебело стъкло.“

Зачуди се дали в това хранилище няма тежки стоманени огнеупорни шкафове. В други архиви бе виждал такива, ала не и тук. Освен това търсенето в мрака щеше да му отнеме много време. Не че щеше да успее да вдигне стоманен шкаф, особено в сегашното си състояние.

„Ами масата? — Знаеше, че в средата на това хранилище, също като в другите, има маса за четене. — И какво от това?!“ Нямаше да може да я повдигне. Даже да успееше да я помръдне, нямаше да стигне далеч. Стелажите бяха разположени нагъсто и пътеките между тях бяха прекалено тесни.

„Пътеките са прекалено тесни…“

Внезапно се сети нещо.

Обзет от увереност, той прекалено бързо скочи на крака. Зави му се свят и трябваше да се облегне някъде. Ръката му откри съседния стелаж. Лангдън изчака малко и се насили да пази силите си. Щеше да има нужда от тях.

Опря се на стелажа и го натисна. „Само да успея някак си да го съборя.“ Ала той не помръдна. Лангдън зае друго положение и отново опита. Краката му се плъзнаха по пода. Стелажът само проскърца.

Имаше нужда от опора.

Пак намери стената и по нея стигна до отсрещния край на хранилището. Изведнъж се блъсна в стъклото и силно удари рамото си. Изруга, заобиколи стелажа и го хвана приблизително на равнището на очите. После опря единия си крак в стъклото зад себе си, а другия на долните лавици и започна да се катери. Наоколо му падаха книги и трополяха в мрака. Не им обръщаше внимание. Инстинктът му за самосъхранение отдавна бе взел връх над всичко останало. Усети, че абсолютната тъмнина пречи на равновесието му, и затвори очи. Това му позволи да се движи по-бързо. Колкото по-високо се изкачваше толкова по-рядък му се струваше въздухът. Като алпинист, стигнал до върха, професорът се хвана за последната лавица. Изпъна крака зад себе си, опря ги в стъклената стена и застана в почти хоризонтално положение.

„Сега или никога, Робърт.“

С усилие, от което му се зави свят, натисна стелажа. Не се случи нищо.

Задъхан, той промени позата и отново опита. Стелажът съвсем леко помръдна. Американецът продължи да натиска и стелажът се залюля няколко сантиметра напред, после се върна обратно. Лангдън се възползва от движението, дълбоко си пое дъх и за пореден път натисна. Стелажът се залюля по-силно.

„Като люлка — каза си той. — Не спирай. Още малко.“

Клатеше стелажа и с всяко натискане изпъваше крака. Мускулите му пламтяха от болка, но той не й обръщаше внимание. Махалото беше в движение. „Още три натискания.“

Всъщност трябваха още две.

Настъпи миг на безтегловна несигурност. После Лангдън и стелажът полетяха напред с грохот на свличащи се от лавиците книги.

По пътя към пода стелажът се блъсна в съседния. Професорът успя да се задържи и прехвърли тежестта си напред, за да събори и другия стелаж. След няколко секунди на неподвижна паника вторият стелаж заскърца под тежестта и започна да се накланя. Лангдън отново падаше.

Стелажите се катурваха като някакво гигантско домино. Метал се блъскаше в метал, навсякъде хвърчаха книги. Вкопчен в своя стелаж, Лангдън се зачуди колко са общо. Колко ли можеха да тежат? Стъклото беше дебело… Неговият стелаж вече бе почти в хоризонтално положение, когато американецът чу онова, което чакаше. Далече. В края на помещението. Силен удар на метал в стъкло. Хранилището се разтърси и той разбра, че последният стелаж е паднал върху стената. Последвалият звук беше най-неприятният, който бе чувал някога.

Тишина.

Нямаше трясък на стъкло, само глухо вибриране — стената беше поела тежестта на стелажите, които сега се бяха опрели на нея. Лангдън смаяно лежеше върху купчините книги. Някъде в далечината се разнесе изскърцване. Ако имаше достатъчно кислород, щеше да затаи дъх.

Една секунда. Втора…

Докато се олюляваше на ръба на съзнанието, той долови далечно пращене… паяжина от пукнатини, обхващаща стъкло. После внезапно стъклото избухна като топ. Стелажът под Лангдън се сгромоляса на пода. В мрака се посипаха парченца стъкло и в хранилището с могъщо свистене нахлу въздух.

* * *

След тридесет секунди електронно изпищяване на радиостанция наруши тишината във ватиканските катакомби. Гласът, който се разнесе от нея, звучеше задъхано.

— Обажда се Робърт Лангдън! Чува ли ме някой?

Застаналата пред трупа на папата Витория вдигна поглед. „Робърт!“ Изведнъж страшно й се прииска американецът да е до нея.

Гвардейците се спогледаха озадачено. Един от тях свали радиостанцията от колана си.

— Господин Лангдън? Вие сте на трети канал. Командирът чака да му се обадите на първи.

— Знам, че е на първи канал, по дяволите! Не искам да говоря с него. Трябва ми шамбеланът. Бързо! Някой да го потърси!

* * *

Лангдън стоеше сред парчетата стъкло в мрака на Тайния архив и се опитваше да си поеме дъх. Усещаше, че по лявата му ръка се стича кръв. Гласът на шамбелана го стресна.

— Карло Вентреска слуша. Какво става?

С все още бясно туптящо сърце, професорът натисна бутона.

— Мисля, че някой току-що се опита да ме убие!

Отговори му мълчание. Лангдън се насили да се успокои.

— Освен това знам къде ще е следващото убийство.

Гласът, който му отговори, не беше на шамбелана. А на командир Оливети.

— Нито дума повече, господин Лангдън.