Дан Браун
Шестото клеймо (84)

Глава 83

Фенерчетата не бяха достатъчни, за да осветят мрака на огромната базилика „Св. Петър“. Пространството под купола тежеше отгоре им като беззвездна нощ и Витория усещаше празнотата около себе си като безкраен океан. Тя колкото може по-отблизо следваше швейцарските гвардейци и шамбелана. Високо над тях изгука и изпърха гълъб.

Сякаш доловил безпокойството й, Карло Вентреска изостана и постави ръка на рамото й. Докосването я изпълни с нови сили, сякаш свещеникът й бе влял хладнокръвието, от което младата жена се нуждаеше, за да направи онова, което се готвеха да сторят.

„Какво се готвим да сторим? — помисли си тя. — Това е лудост!“

И все пак знаеше, че въпреки цялото й неблагочестие и неизбежен ужас, тази задача е неизбежна. Важните решения, които стояха пред шамбелана, изискваха информация… информация, затворена в саркофаг, който се намираше във ватиканските катакомби. Витория се зачуди какво ще открият. „Дали илюминатите наистина са убили папата? Могъществото им действително ли стига толкова далеч? Нима на мен се пада да извърша първата аутопсия на папа?“

В тази неосветена черква я бе страх повече, отколкото ако плуваше нощем сред баракуди. Природата беше нейното убежище. Разбираше я. Докато проблемите на човека и духа я озадачаваха. Събиращите се в мрака риби убийци бяха като репортерите навън. Телевизионният репортаж за жигосаните трупове й напомни за трупа на баща й… и за дрезгавия смях на убиеца. Гневът прогони страха й.

Заобиколиха една дебела колона и Витория зърна някъде напред оранжева светлина. Сиянието сякаш се излъчваше изпод пода. Когато се приближиха, разбра какво е това. Прочутото подземно светилище под олтара — просторната крипта с най-светите ватикански реликви. Вниманието й първо привлече златното ковчеже, заобиколено с десетки светещи газени лампи.

— Това костите на свети Петър ли са? — попита тя, въпреки че знаеше отговора. Всички, които бяха идвали в базиликата, знаеха какво има в златното ковчеже.

— Всъщност не — отвърна шамбеланът. — Масова заблуда. Това не е реликварий. В това ковчеже има палиуми — тъкани ленти, които папата дава на новоизбраните кардинали.

— Но аз си мислех…

— Като всички останали. В справочниците пише, че това е гробницата на свети Петър, но истинският му гроб е дълбоко под нас. Ватиканът го разкопа през четирийсетте години. Никой няма право да слиза долу.

Витория се смая. Когато се отдалечиха от осветеното пространство и отново навлязоха в мрака, тя се замисли за историите, които бе чувала от поклонници, пропътували хиляди километри, за да видят това златно ковчеже, мислейки си, че вътре са костите на свети Петър.

— Ватиканът не трябва ли да каже на хората?

— Всички имаме полза от чувството за докосване до божественото… дори да е въображаемо.

Като учен, Витория не можеше да се съгласи с тази логика. Беше чела безброй проучвания на плацебо ефекта — аспирин, изцеряващ рак при хора, които вярват, че им се дава чудотворно лекарство. В края на краищата какво представляваше вярата?

— Ние във Ватикана не се справяме добре с промяната — каза шамбеланът. — Признаването на някогашните ни грешки и модернизацията са неща, които винаги сме избягвали. Негово светейшество се опитваше да сложи край на това. — Той замълча за миг. — Да настигнем модерния свят. Да потърсим нови пътища към Господ.

Витория кимна в мрака.

— Например науката?

— Честно казано, науката ми се струва маловажна.

— Маловажна ли? — Сещаше се за много начини да характеризира науката, но в съвременния свят думата „маловажна“ не беше сред тях.

— Науката може да лекува, може и да убива. Зависи от душата, която носи човекът, използващ тази наука. Затова ме интересува душата.

— Кога открихте призванието си?

— Преди да се родя.

Витория го погледна.

— Съжалявам, този въпрос винаги е странен. Винаги съм знаел, че ще служа на Бог. От мига, в който можех да разсъждавам. Едва като младеж обаче, в армията, наистина осъзнах призванието си.

Тя се изненада.

— Били сте в армията, така ли?

— Две години. Отказах да нося оръжие, затова ме пратиха да пилотирам медицински хеликоптери. Всъщност все още летя от време на време.

Витория се опита да си представи как младият свещеник пилотира вертолет. Кой знае защо, това изобщо не й се виждаше странно. Карло Вентреска притежаваше решителност, която сякаш подчертаваше вярата му.

— Някога возили ли сте папата?

— Господи, не. Оставяхме този скъпоценен товар на професионалистите. Негово светейшество ми позволяваше да взимам хеликоптера, когато ходехме в Гандолфо. — Той замълча и я погледна. — Госпожице Ветра, благодаря ви за помощта. Много съжалявам за баща ви.

— Благодаря.

— Не познавам баща си. Той е починал преди да се родя. Когато бях десетгодишен, изгубих и майка си.

Витория го погледна.

— Кръгъл сирак? — Тя изпита внезапна близост с него.

— Да. Аз се спасих, но майка ми загина.

— Кой се грижи за вас?

— Господ — отвърна шамбеланът. — Той съвсем буквално ми прати нов баща. Един епископ от Палермо се появи до болничното ми легло и ме взе при себе си. Навремето не се изненадах. Още от малък бях усетил грижовната ръка на Бог. Появата на епископа просто потвърди нещо, което вече предполагах — че Господ някак си ме е избрал да му служа.

— Вярвате, че Бог ви е избрал, така ли?

— Да. — В гласа му нямаше нито следа от надменност, само признателност. — Дълги години работих под напътствието на епископа. Впоследствие той стана кардинал. И въпреки това никога не ме забрави. Беше ми като баща. — На лицето на Карло Вентреска попадна лъч от фенерче и Витория видя самотата в очите му.

Стигнаха до една колона и фенерчетата им осветиха широк отвор в пода. Когато зърна спускащото се надолу стълбище, на младата жена внезапно й се прииска да се върне обратно. Гвардейците вече помагаха на шамбелана да се спусне през дупката. После дойде нейният ред.

— Какво стана с него? — като се опитваше да говори спокойно, попита тя. — С кардинала, който ви е отгледал?

— Напусна колегията на кардиналите, за да заеме друг пост.

Витория се изненада.

— И после за съжаление почина.

— Моите съболезнования. Скоро ли се случи?

Свещеникът се обърна. Сенките подчертаваха изписалата се на лицето му мъка.

— Точно преди петнайсет дни. След малко ще го видим.