Дан Браун
Шестото клеймо (71)

Глава 70

Гънтър Глик и Чинита Макри седяха в буса на Би Би Си, паркиран в сенките в отсрещния край на Пиаца дел Пополо. Бяха пристигнали малко след четирите автомобила алфа ромео, тъкмо навреме, за да станат свидетели на непонятна върволица събития. Операторката все още нямаше представа какво означава всичко това, ала се бе погрижила камерата й да работи.

Още щом стигнаха, Чинита и Глик видяха от колите да се изсипва цяла армия млади мъже, които обсадиха черквата. Някои бяха извадили оръжията си. Един от тях, скован по-възрастен мъж, поведе неколцина други нагоре по стълбището. Войниците извадиха пистолетите си и простреляха ключалките на вратите. Макри не чу нищо и заключи, че използват заглушители. После войниците влязоха вътре.

Чинита препоръча да останат на мястото си и да снимат от сенките. В края на краищата оръжието си беше оръжие, а от буса спокойно можеха да наблюдават действията. Глик не възрази. Сега в храма в отсрещния край на площада влизаха и излизаха войници. Викаха си нещо. Операторката проследи с камерата си една група, която претърси околността. Макар и облечени в цивилни дрехи, всички се движеха с военна точност.

— Според теб какви са тези хора?

— Дяволите да ме вземат, ако знам. — Глик се взираше в тях като хипнотизиран. — Снимаш ли всичко?

— Да.

— Още ли мислиш, че трябва да се върнем на папското бдение? — самодоволно попита той.

Чинита не знаеше какво да му отговори. Тук явно ставаше нещо, ала тя работеше в този бранш достатъчно отдавна, за да е наясно, че интересните събития често имат глупави обяснения.

— Може да не е нищо особено — отвърна тя. — Тези войници може просто да проверяват случайна информация. Може да е фалшива тревога.

Глик я дръпна за ръката.

— Ей там! Снимай! — Той посочи към катедралата.

Чинита насочи камерата към мъжа, който излизаше от вратата.

— Кое пък е това конте?

Тя го снима в близък план.

— Не съм го виждала. — Операторката се вторачи в лицето му и се усмихна. — Обаче нямам нищо против да го видя пак.

* * *

Робърт Лангдън тичешком се спусна по стълбището пред черквата и спря насред площада. Пролетното слънце залязваше.

— Добре, Бернини — измърмори той. — Накъде сочи твоят ангел, по дяволите?

Професорът се обърна и проучи ориентацията на катедралата. Представи си параклиса „Чиги“ и скулптурата на ангела. После без колебание се обърна на запад към багрите на залеза. Времето летеше.

— Югозапад. — Погледа му препречваха магазини и жилищни сгради и той се намръщи. — Следващият знак е някъде там.

Като тършуваше из спомените си, Лангдън запрехвърля страница след страница от историята на италианското изкуство. Макар добре да познаваше творчеството на Бернини, той бе наясно, че скулпторът е бил прекалено плодовит. И все пак, с оглед на относителната известност на първия знак, Авакум и ангела, Лангдън се надяваше, че и вторият ще е нещо подобно.

„Земя, въздух, огън, вода“ — помисли си той. Бяха открили земята… в параклиса на Земята… Авакум, пророкът, който беше предсказал земната гибел.

„После идва въздухът. — Лангдън се насили да се съсредоточи. — Скулптура на Бернини, свързана с въздуха! — Нищо не му идваше наум. И все пак се чувстваше изпълнен с енергия. — Следвам Пътя на просвещението! Още е непокътнат!“

Професорът погледна на югозапад и потърси връх на кула или катедрала. Не видя нищо. Трябваше му карта. Ако имаше как да разберат кои черкви са на югозапад от „Санта Мария дел Пополо“, някоя от тях можеше да разбуди спомена му. „Въздух — упорстваше той. — Въздух. Бернини. Скулптура. Въздух. Мисли!“

Американецът се обърна и тръгна към стълбището. Под скелето го пресрещнаха Витория и Оливети.

— На югозапад — задъхано каза Лангдън. — Следващата черква е на югозапад оттук.

— Този път сигурен ли сте? — студено попита командирът.

Професорът не му отговори.

— Трябва ни карта, на която да ca показани черквите в Рим.

Командирът впери очи в тях. Лицето му беше безизразно.

Лангдън си погледна часовника.

— Остава ни само половин час.

Оливети мина покрай него и се запъти към колата си, паркирана точно пред катедралата. Професорът се надяваше, че отива за карта.

Витория се развълнува.

— Значи ангелът сочи на югозапад, така ли? Нямаш ли представа кои черкви са в тази посока?

— Проклетите сгради ми пречат да видя. — Лангдън пак се обърна към площада. — А и не познавам достатъчно добре черквите в… — Той замълча.

Витория се сепна.

— Какво?

Лангдън отново погледна пиацата. От стълбището на катедралата виждаше по-добре. Все още не забелязваше нищо, но това го наведе на правилната идея. Той вдигна глава към паянтовото скеле, което се издигаше почти до купола на черквата, много по-високо от околните сгради.

* * *

В отсрещния край на площада Чинита Макри и Гънтър Глик наблюдаваха като приковани от буса на Би Би Си.

— Снимаш ли? — попита репортерът.

Макри насочваше камерата към мъжа, който се катереше по скелето.

— Малко е прекалено хубаво облечен, за да се прави на Човека-паяк, ако питаш мен.

— А коя е другарката му?

Чинита погледна привлекателната жена под скелето.

— Басирам се, че ти се ще да се запознаеш с нея.

— Мислиш ли, че трябва да осведомя редакцията?

— Не още. Да погледаме. По-добре да имаме нещо готово преди да признаем, че сме зарязали конклава.

— Смяташ ли, че някой наистина е убил един от ония дъртофелници?

— Няма начин да не идеш в ада.

— Да, ама ще си нося „Пулицър“.