Дан Браун
Шестото клеймо (64)

Глава 63

Гънтър Глик беше заел мястото на Чинита Макри пред компютъра. Операторката объркано надничаше над рамото му.

— Нали ти казах — като продължаваше да пише на клавиатурата, възкликна репортерът. — Таблоидът, в който работех, не е единственият вестник, публикувал материали за тия хора.

Макри напрегнато се вторачи в екрана. Глик имаше право. База данните на Би Би Си показваше, че през последните десет години тяхната прочута мрежа е излъчила шест репортажа за братството на илюминатите.

„Мътните ме взели“ — помисли си тя.

— Кой е работил по тези материали? — попита операторката.

— Няма значение, в Би Би Си не взимат слаби журналисти.

— Да, ама теб те взеха.

Глик се намръщи.

— Не знам защо толкова се съмняваш. За илюминатите има много исторически документи.

— A също за вещиците, НЛО и чудовището от Лох Нес.

Репортерът прочете списъка от предавания.

— Случайно да си чувала за някой си Уинстън Чърчил?

— Звучи ми познато.

— Преди известно време Би Би Си направили документален филм за живота на Чърчил. Между другото той бил непоколебим католик. Знаеш ли, че през хиляда деветстотин и двайсета Чърчил публикувал изявление, в което заклеймява илюминатите и предупреждава британците за световен заговор срещу морала?

Макри продължаваше да се съмнява.

— Кой го е публикувал? Твоят таблоид ли?

Глик се усмихна.

— „Лъндън Хералд“. На осми февруари хиляда деветстотин и двайсета година.

— Как ли пък не.

— Убеди се сама.

Операторката се втренчи в екрана, после каза:

— Е, Чърчил си е бил параноик.

— Не е само той — продължи да чете Глик. — Изглежда, че през двайсет и първа година Удроу Уилсън дал три радиоинтервюта за засилващия се контрол на илюминатите над банковата система на Съединените щати. Искаш ли да ти цитирам интервюто?

— Няма нужда.

Репортерът не й обърна внимание.

— „Съществува сила, толкова добре организирана, толкова тайна, толкова цялостна и всепроникваща, че никой не смее публично да я заклейми.“

— Никога не съм чувала подобно нещо.

— Сигурно защото през двайсет и първа още си била малка.

— Много смешно. — Макри не се обиди. Знаеше, че годинките й личат. На четиридесет и три годишна възраст буйните й черни къдрици вече бяха прошарени. Беше прекалено горда, за да се боядисва. Майка й, южна баптистка, я бе научила на скромност и самоуважение. „Когато си чернокожа, не мож скри каква си. Опиташ ли се, пиши се мъртва. На никой не се кланяй, винаги се усмихвай, а другите нека се чудят каква тайна те разсмива.“

— Чувала ли си за Сесил Роудс? — попита Глик.

Макри го погледна.

— Британският финансист ли?

— Да. Основателят на фондацията „Роудс“.

— Само не ми казвай…

— Илюминат.

— Глупости.

— Би Би Си, шестнайсети ноември хиляда деветстотин осемдесет и четвърта.

— Ние ли сме написали, че Сесил Роудс е бил илюминат?

— Да. И според нашата мрежа средствата за стипендиите на фондацията „Роудс“ са били събрани още преди векове за привличано на най-великите млади умове на света в братството.

— Това е смешно! Чичо ми беше стипендиант на фондацията „Роудс“!

Глик й намигна.

— Бил Клинтън също.

Макри започваше да се ядосва. Никога не бе понасяла елементарните сензационни репортажи. И все пак знаеше достатъчно за Би Би Си, за да е наясно, че всеки материал внимателно се проучва и проверява.

— Виж, това сигурно го помниш — каза Глик. — От пети март деветдесет и осма. Председателят на парламентарна комисия Крис Мълин настоял всички британски депутати, които са масони, да обявят къде членуват.

Макри наистина си спомняше случая. Впоследствие в постановлението бяха включили и полицаите и съдиите.

— Какъв точно беше поводът?

Глик прочете материала:

— „… загриженост, че тайни масонски фракции упражняват значително влияние върху политическите и финансовите системи.“

— Точно така.

— Вдигна се бая пушилка. Масоните в парламента бяха бесни. И то с право. Повечето се оказаха невинни хора, постъпили в ложите, за да се занимават с благотворителност. Нямаха си представа за историята на братството.

— Предполагаемата история.

— Няма значение. — Глик продължи да преглежда статиите. — Я виж това. Проучвания, свързващи илюминатите с Галилей, френските „guerenets“ и испанските „alumbrados“. Даже с Карл Маркс и руската революция.

— Всеки може да пренапише историята.

— Добре де, искаш ли нещо по-ново? Виж това. За илюминатите се споменава в един от последните броеве на „Уолстрийт Джърнъл“.

Това вече привлече вниманието на операторката.

— В „Уолстрийт Джърнъл“ ли?

— Познай коя е най-популярната интернетска игра в Америка.

— „Тури го на Памела Андерсън“.

— Почти. Казва се „Илюминатите: новият световен ред“.

Макри погледна над рамото му към резюмето. „Стив Джаксън Геймс направи страхотен удар… квазиисторическа приключенска игра, в която древно сатанистко братство от Бавария се опитва да завладее света. Ще я откриете онлайн на адрес…“ Операторката вдигна очи. Призля й.

— Защо са срещу християнството тия илюминати?

— Не само срещу християнството — поправи я Глик. — Изобщо срещу религията. — Той вирна глава и се ухили. — Макар че, ако се съди по онова телефонно обаждане, наистина са запазили специално място в сърцата си за Ватикана.

— О, я стига. Нали не вярваш, че оня тип, дето ти се обади, е такъв, какъвто твърди?

— Представител на илюминатите ли? И че се кани да убие четирима кардинали? — Репортерът се усмихна. — Естествено, че се надявам да не ме е излъгал.