Дан Браун
Шестото клеймо (51)

Глава 50

Робърт Лангдън спря пред архивно хранилище 9 и прочете табелките на стелажите.

„Brahe… Clavius… Copernicus… Kepler… Newton…“ Докато препрочиташе имената, внезапно го обзе безпокойство.

„Ето ги учените… само че къде е Галилей?“

Той се обърна към Витория, която проверяваше съдържанието на съседното хранилище.

— Открих нужната тема, обаче Галилей го няма.

— Има го — намръщено посочи тя. — Тук е. Но се надявам, че си носиш очилата за четене, защото цялото хранилище е посветено на него.

Лангдън се втурна към нея. Витория имаше право. Всички индикаторни табелки в хранилище 10 носеха един и същ надпис:

Професорът тихо подсвирна. Сега разбираше защо Галилей е в отделно хранилище.

— Делото „Галилей“. — Той удивено се вторачи през стъклото в тъмните очертания на стелажите. — Най-дългият и скъп съдебен процес в историята на Ватикана. Четиринайсет години и шестстотин милиона лири. Всичко е тук.

— Доста юридически документи.

— Предполагам, че адвокатите не са еволюирали много през вековете.

— Акулите също.

Лангдън се приближи до голям жълт бутон на стената, натисна го и лампите на тавана на хранилището с жужене се включиха. Бяха тъмночервени и превърнаха стъкления куб в светеща кървава килия… лабиринт от високи лавици.

— Боже мой — уплашено промълви Витория. — Ще работим ли, или ще правим тен?

— Пергаментът избелява, затова осветлението в хранилищата винаги е тъмно.

— Човек може да се побърка тук.

„Даже по-лошо“ — помисли си Лангдън и се запъти към единствения вход на хранилището.

— Трябва да те предупредя за нещо. Кислородът е оксидант, затова в херметичните хранилища се поддържа частичен вакуум. Дишането ти ще е затруднено.

— Ей, как ли издържат старите кардинали?

„Вярно — каза си американецът. — Дано имаме късмет.“

Входът на хранилището представляваше електронна въртяща се врата. Лангдън забеляза четирите бутона от вътрешната страна на вратата, по един за всяко нейно крило. С едно натискане вратата се завърташе и правеше половин оборот — обичайна процедура за запазване на вътрешната атмосфера.

— След като вляза, просто натисни бутона и ме последвай — каза той. — Влажността вътре е едва осем процента, затова се приготви устата ти да пресъхне.

Професорът влезе във въртящото се крило и натисна бутона. Вратата високо забръмча и се завъртя. Докато следваше движението й, Лангдън се приготви за физическия шок, който винаги придружаваше първите няколко секунди в херметично хранилище. Влизането в такъв архив беше все едно за миг да се издигнеш от морското равнище на височина шест хиляди метра. Често се наблюдаваше гадене и световъртеж. „Двойни образи, превий се на две“ — спомни си архивистката мантра той. Ушите му изпукаха. Разнесе се изсъскване на въздух и вратата спря.

Беше вътре.

Първата му мисъл бе, че въздухът е още по-рядък, отколкото очакваше. Изглежда, Ватиканът приемаше архива си малко по-сериозно от повечето други. Лангдън сподави пристъпа на гадене и отпусна гърди, докато дробовете му свикнат. Стягането бързо премина. Петдесетте дължини дневно в басейна най-после му вършеха някаква работа. Той се огледа. Въпреки прозрачните стени изпитваше познато безпокойство. „Затворен съм в кутия — помисли си професорът. — Кървавочервена кутия.“

Вратата зад гърба му забръмча и той се обърна. Витория влезе. Очите й веднага започнаха да се навлажняват, тя се задъха.

— Изчакай малко — посъветва я Лангдън. — Ако ти се завие свят, превий се на две.

— Чувствам се… все едно се гмуркам в морето… и някой е сбъркал състава на сместа в кислородните ми бутилки — задавено рече Витория.

Лангдън я изчака да свикне. Знаеше, че ще се справи. Витория Ветра очевидно беше в страхотна форма, за разлика от одъртелите възпитанички на Радклиф, които веднъж бе завел на обиколка в херметичното хранилище на библиотеката „Уайднър“. Накрая се наложи да прави дишане уста в уста на една старица, която за малко да си глътне ченето.

— По-добре ли си? — попита той.

Витория кимна.

— Аз се возих на вашия проклет космически самолет, затова реших, че съм ти длъжник.

Думите му я накараха да се усмихне.

Лангдън бръкна в кутията до вратата и извади бели памучни ръкавици.

— В официално облекло ли трябва да сме? — попита тя.

— Заради киселината, която оставят пръстите. Не можем да докосваме документите без ръкавици. И на теб ще ти трябват.

Витория последва примера му.

— Колко време имаме?

Лангдън погледна часовника си с Мики Маус.

— Минава седем.

— Трябва да приключим тук до един час.

— Всъщност нямаме толкова много време — отвърна той и посочи въздухопровода. — Когато в хранилището има читател, библиотекарят обикновено включва системата за опресняване на кислорода. Но не и днес. След двайсет минути вече ще се задъхваме.

Витория забележимо пребледня на червеникавата светлина.

Лангдън се усмихна и приглади ръкавиците си.

— Публикувайте или умрете, госпожице Ветра. Мики цъка.