Дан Браун
Шестото клеймо (43)

Глава 42

Кардинал Мортати се потеше в черното си расо. Не само че в Сикстинската капела бе станало задушно като в сауна, но и конклавът трябваше да започне след двадесет минути, а все още не се знаеше абсолютно нищо за четиримата изчезнали кардинали. Смутеният шепот сред присъстващите беше прераснал в открита тревога.

Мортати нямаше представа къде може да са липсващите кардинали. „Навярно при шамбелана? — Той знаеше, че по-рано следобед шамбеланът по традиция се е срещнал на чай с четиримата фаворити, но това беше било преди часове. — Да не са болни? Може да са яли нещо?“ Съмняваше се. Фаворитите щяха да са тук дори и в предсмъртни мъки. Кардиналите само веднъж в живота — обикновено никога — получаваха шанс да станат папа и според ватиканския закон по време на гласуването трябваше да са в Сикстинската капела. Иначе не можеха да бъдат избрани.

Макар че имаше четирима фаворити, малцина кардинали се съмняваха кой ще е новият папа. През последните петнадесет дни потенциалните кандидати бяха обсъждани в безброй факсове и телефонни разговори. Според обичая за фаворити бяха избрани четирима, всеки от които изпълняваше няколко неписани изисквания:

Да знае италиански, испански и английски.

Да има безупречно чисто минало.

Да е на възраст между шестдесет и пет и осемдесет години.

Както обикновено, колегията на кардиналите предлагаше един от тях. Кардинал Алдо Баджа от Милано. Неговата безукорна служба, наред с отличното му владеене на езици и способността му да разкрива същината на духовността го издигаха над другите фаворити.

„Тогава къде е, по дяволите?“ — питаше се Мортати.

Отсъствието на кардиналите особено го безпокоеше, защото му се бе паднала задачата да ръководи конклава. Преди седмица колегията на кардиналите единодушно го беше избрала за главен електор — нещо като церемониалмайстор на конклава. Въпреки че Църквата временно се ръководеше от шамбелана, той бе обикновен свещеник и не познаваше сложния изборен процес, затова се определяше кардинал, който ръководеше церемонията в Сикстинската капела.

Кардиналите често се шегуваха, че да те изберат за главен електор е най-жестоката чест в християнския свят. Главният електор автоматично отпадаше от списъка на кандидатите за Светия престол и трябваше подробно да се запознае с „Universi Dominici Gregis“^[1], където се разглеждаха тънкостите на тайните ритуали, за да е в състояние уверено да ръководи избора на папа.

Мортати обаче не съжаляваше. Той знаеше, че е най-подходящ за тази длъжност. Не само че бе най-старият кардинал, но също беше бил довереник на покойния папа, факт, който го издигаше в очите на другите. Въпреки че формално все още бе на възраст, която му позволяваше да стане папа, Мортати беше прекалено стар, за да е сериозен кандидат. На седемдесет и девет години той бе минал неписаната възрастова граница, след която колегията не вярваше, че здравето на човек може да издържи на тежкото разписание на светия отец. Той обикновено работеше по четиринадесет часа седем дни в седмицата и умираше от изтощение средно за шест години и три месеца. Според ватиканската шега да станеш папа беше „най-бързият път до рая“.

Мнозина смятаха, че като по-млад Мортати е можел да стане папа, стига да не е бил толкова свободомислещ. Светата троица на ватиканската кариера се състоеше от консервативност, консервативност и пак консервативност.

Самият той винаги бе смятал за щастлива ирония факта, че след като го бяха избрали, покойният папа се беше оказал изненадващо либерален. Навярно разбирайки, че модерният свят се отдалечава от Църквата, папата бе подготвил почвата, беше смекчил позицията на Ватикана за естествените науки и дори бе дарявал пари за отделни научни каузи. За съжаление, това беше било политическо самоубийство. Консервативните католици го бяха обявили за „изкуфял“, докато научните пуристи го бяха обвинявали в опити да наложи църковното влияние там, където не му е мястото.

— Е, къде са те?

Мортати се обърна.

Един от кардиналите нервно го потупваше по рамото.

— Вие знаете къде са те, нали?

Мортати се опита да не проявява прекалено силна загриженост.

— Може още да са при шамбелана.

— По това време? Това е извънредно необичайно! — недоверчиво се намръщи кардиналът. — Дали шамбеланът не е изгубил представа за времето?

Мортати искрено се съмняваше, ала не отговори. Знаеше, че повечето кардинали нямат особено високо мнение за шамбелана и го смятат за прекалено млад, за да служи толкова доверено на папата. Подозираше, че неодобрението на кардиналите се дължи на тяхната завист, възхищаваше се на младежа и тайно приветстваше избора на покойния папа. Когато се вглеждаше в очите на Карло Вентреска, той виждаше единствено вяра — за разлика от мнозина кардинали, шамбеланът поставяше Църквата и вярата пред дребнавата политика. Той наистина беше Божи човек.

Неговата непоколебима набожност бе легендарна. Мнозина я приписваха на чудотворното събитие в детството му… събитие, което завинаги би оставило отпечатъка си в душата на всекиго. На Мортати често му се искаше и в неговото детство да се е случило подобно нещо, което да подхрани толкова силна вяра.

За нещастие на Църквата, помисли си Мортати, шамбеланът никога нямаше да стане папа. Това изискваше известна политическа амбиция, нещо, каквото младият Вентреска определено не притежаваше — той многократно беше отхвърлял предложенията на папата да му повери по-висок духовен пост и предпочиташе да служи на Църквата като обикновен човек.

— И сега? — Кардиналът, който го бе потупал по рамото, все още чакаше.

Мортати го погледна.

— Моля?

— Те закъсняват! Какво ще правим?

— Какво можем да направим? Ще чакаме. Имайте вяра.

Недоволен от отговора му, кардиналът потъна обратно в сенките.

Мортати заразтрива слепоочията си в опит да проясни мислите си. „Какво ще правим, наистина?“ Вдигна очи към реставрирания стенопис на Микеланджело „Страшният съд“. Фреската с нищо не успокои тревогата му. Ужасяващото петнадесетметрово изображение представяше Иисус Христос, който разделя хората на праведници и грешници и хвърля грешниците в ада. Гърчеха се одрани и горящи тела. Микеланджело дори бе нарисувал един свой съперник с магарешки уши в пъкъла. Ги дьо Мопасан беше писал, че този шедьовър сякаш е предназначен за панаирджийска арена за борба и е дело на невеж въглищар.

Кадринал Мортати трябваше да се съгласи с него.