Дан Браун
Шестото клеймо (38)

Глава 37

Витория гневно се взираше в швейцарския гвардеец пред заключената врата. Той й отвръщаше със същото. Пъстрият му костюм подчертаваше зловещото му излъчване.

„Che fiasco^[1] — помисли си младата жена. — Да те охранява въоръжен мъж по пижама.“

Лангдън мълчеше и тя се надяваше, че напряга харвардския си мозък, за да измисли как да се измъкнат. Изражението му обаче показваше, че по-скоро е смаян, отколкото потънал в размисъл. Витория съжали, че го е забъркала в тази история.

Първата й реакция бе да извади мобилния си телефон и да се обади на Кьолер, ала знаеше, че е глупаво. Гвардеецът сигурно щеше да влезе и да й вземе телефона, а и ако пристъпът на директора следваше обичайния си курс, той все още не беше на себе си. Не че имаше значение… В момента Оливети едва ли щеше да послуша когото и да било.

„Спомни си! — каза си Витория. — Спомни си изхода от това изпитание!“

Това беше стар будистки философски трик. Вместо да търси решение на потенциално непреодолимо предизвикателство, тя караше ума си просто да си го спомни. Презумпцията, че някога е знаела отговора, създаваше нагласата, че той съществува… и отхвърляше обременителното усещане за безпомощност. Младата жена често прилагаше този метод, за да решава научни загадки… които според повечето хора нямаха решение.

В момента обаче този номер не даваше резултат. Затова Витория обмисли възможностите… и приоритетите. Трябваше да предупреди някого. Някой във Ватикана трябваше да я приеме на сериозно. Но кой? Шамбеланът ли? Как? Намираше се в стъклена кутия само с един изход.

„Средствата — помисли си тя. — Винаги има средства. Преоцени обстановката.“

Инстинктивно отпусна рамене, затвори клепачи и три пъти дълбоко напълни дробовете си с въздух. Усети, че сърдечният й ритъм се забавя, мускулите й се отпуснаха. Хаотичната паника в главата й се изпари. „Добре, освободи мислите си. Какви са преимуществата на това положение? С какво разполагаш?“

Възвърнал спокойствието си, аналитичният ум на Витория Ветра представляваше мощно оръжие. След няколко секунди тя осъзна, че затворът всъщност е техният ключ към свободата им.

— Ще се обадя по телефона — внезапно каза Витория.

Лангдън вдигна поглед.

— Мислех да ти предложа да позвъниш на Кьолер, само че…

— Не на Кьолер.

— А на кого?

— На шамбелана.

Професорът съвсем се обърка.

— Искаш да се обадиш на шамбелана ли? Но как?

— Оливети каза, че шамбеланът е в папския кабинет.

— Добре. Знаеш ли личния номер на папата?

— Не. Но няма да се обадя от своя телефон. — Тя кимна към модерната телефонна система на бюрото на Оливети. Устройството разполагаше с множество бутони за автоматично набиране. — Шефът на охраната трябва да има пряка връзка с кабинета на папата.

— Обаче на няма и два метра от нас има тежкоатлет с пистолет.

— И ние сме заключени вътре.

— И какво от това?

— Гвардеецът е заключен отвън. Това е личният кабинет на Оливети. Съмнявам се, че някой друг има ключ.

Лангдън погледна швейцареца.

— Стъклото е доста тънко, а пистолетът е доста голям.

— Какво ще ми направи? Да не би да ме застреля, задето съм се обадила по телефона?

— Кой го знае, по дяволите! Това място е адски странно и както е тръгнало…

— Другата възможност е да прекараме следващите пет часа и четирийсет и осем минути във ватиканския затвор — прекъсна го Витория. — Поне ще гледаме от първия ред, когато избухне антиматерията.

Професорът пребледня.

— Но гвардеецът на мига ще повика Оливети. Освен това там има двайсет бутона. И не виждам да са обозначени. Да не мислиш да ги проверяваш един по един, докато извадиш късмет?

— Не — отвърна тя и се приближи до телефона. — Само първия. — Вдигна слушалката и натисна най-горния бутон. — Залагам един от ония долари с илюминатския символ в джоба ти, че това е папският кабинет. Какво друго може да има първостепенно значение за командира на швейцарската гвардия?

Лангдън нямаше време да отговори. Гвардеецът пред вратата започна да чука по стъклото с дръжката на пистолета си и да маха на Витория да остави слушалката.

Тя му намигна. Швейцарецът се разяри.

— Дано си права, щото тоя приятел хич не изглежда доволен! — каза Лангдън.

— По дяволите! — изруга Витория. — Телефонен секретар.

— Какво? — ахна Лангдън. — Папата има телефонен секретар?!

— Не беше кабинетът на папата. — Тя затвори. — А седмичното меню на ватиканската столова.

Лангдън мрачно се усмихна на гвардееца, който гневно се взираше през стъклото и викаше Оливети по радиостанцията си.