Дан Браун
Шестото клеймо (36)

Глава 35

Заради шума и от съображения за безопасност, хеликоптерната площадка на Ватикана се намира в северозападния край на комплекса, колкото може по-далеч от базиликата „Св. Петър“.

— Кацнахме — съобщи пилотът, слезе и отвори плъзгащата се врата.

Лангдън се измъкна от кабината и се обърна да помогне на Витория, но тя с лекота скочи на земята. Всички мускули в тялото й сякаш имаха една-единствена цел — да открият антиматерията преди да се е стигнало до непоправимото.

След като постави светлоотразяващ сенник на предното стъкло на вертолета, швейцарецът ги поведе към голям електромобил, който ги очакваше до площадката. Безшумното превозно средство потегли по западната граница на държавата — бетонна стена, висока петнадесет метра и достатъчно дебела, за да спре дори танкова атака. На разстояние петдесет метра един от друг стояха на пост швейцарски гвардейци. Колата рязко зави надясно по Биа дела Осерваторио. На всички страни сочеха знаци:

ПАЛАЦО ГОВЕРНАТОРИО

КОЛЕДЖО ЕТИОПИАНА

БАЗИЛИКА САН ПИЕТРО

КАПЕЛА СИСТИНА

Продължиха по отлично поддържания път покрай ниска правоъгълна сграда с надпис „РАДИО ВАТИКАНА“. За удивление на Лангдън, това бе центърът на най-слушаната радиопрограма на света — „Радио Ватикана“, — който разпространяваше словото Божие до милиони слушатели по земното кълбо.

— Attenzione^[1] — каза пилотът и рязко зави по еднопосочна отбивка.

Професорът едва повярва на очите си. Точно пред тях се издигаше задната страна на базиликата „Св. Петър“, гледка, осъзна той, която почти никой не беше виждал. Надясно се извисяваше Дворецът на трибунала, пищната папска резиденция, на чиито барокови орнаменти можеше да съперничи единствено Версай. Строгата наглед сграда на Палацо Говернаторио, която в момента оставаше зад тях, помещаваше градската администрация на Ватикана. А вляво се намираше масивната правоъгълна постройка на Ватиканския музей. Лангдън знаеше, че този път няма да има време да разгледа музея.

— Защо няма никой? — като се озърташе към пустите морави и алеи, попита Витория.

Швейцарецът погледна черния си военен часовник — странен анахронизъм под широкия му ръкав.

— Кардиналите са се събрали в Сикстинската капела. Конклавът започва след по-малко от час.

Лангдън кимна. Смътно си спомняше, че преди конклава кардиналите прекарват в Сикстинската капела два часа в тих размисъл и обсъждания с колеги от целия свят. Това време бе предназначено за подновяване на дружбата сред кардиналите и улесняване на избирателния процес.

— Ами останалите обитатели и служители на Ватикана?

— До края на конклава нямат право да влизат в града поради съображения за сигурност и секретност.

— Кога свършва конклавът?

Швейцарецът сви рамене.

— Бог знае.

Тези думи прозвучаха странно буквално.

* * *

След като паркира електромобила на широката морава точно зад базиликата „Св. Петър“, гвардеецът поведе Лангдън и Витория по каменната рампа към мраморния площад зад черквата. Тримата го прекосиха, минаха през триъгълен двор, пресякоха Виа Белведере и се озоваха сред група сгради, разположени плътно една до друга. Лангдън знаеше достатъчно италиански от заниманията си с история на изкуството, за да разбере надписите на Ватиканската печатница, лабораторията за реставрация на гоблени, ръководството на пощата и черквата „Св. Ана“. Прекосиха втори площад и стигнаха до целта си.

Сградата на швейцарската гвардия се намира на североизток от базиликата „Св. Петър“ в съседство с II согро di vigilanza. Каменната постройка е ниска и правоъгълна. От двете страни на входа като мраморни статуи стояха гвардейци.

Лангдън трябваше да признае, че не изглеждат чак толкова смехотворни. Макар че също носеха синьо-златни униформи, тези швейцарци държаха в ръце традиционните „ватикански алебарди“ — два и половина метрови пики с наточено като бръснач острие, за които се твърдеше, че обезглавили безчет мюсюлмани в защита на кръстоносците християни през XV век.

Когато Лангдън и Витория се приближиха, двамата гвардейци пристъпиха напред и препречиха входа с кръстосани алебарди. Единият смутено погледна пилота и каза:

— I pantaloni. — И посочи късите панталони на младата жена.

Пилотът махна с ръка.

— II comandante vuole vederli subito^[2].

Гвардейците се намръщиха и неохотно се отдръпнаха настрани.

* * *

Вътре беше прохладно и изобщо не приличаше на административните охранителни офиси, които си представяше Лангдън. В орнаментираните и безупречно мебелирани коридори имаше картини, които всеки музей по света със сигурност би се радвал да постави в главната си галерия.

Пилотът посочи едно стръмно стълбище.

— Надолу, моля.

Лангдън и Витория се заспускаха по белите мраморни стъпала между скулптури на голи мъжки тела. Всички статуи бяха със смокинови листа, по-светли от цвета на самите творби.

„Голямата кастрация“ — помисли си професорът.

Това бе една от най-страшните трагедии в ренесансовото изкуство. През 1857 г. папа Пий IX решил, че точното изображение на мъжкото тяло може да събуди похот във Ватикана. Затова взел длето и чук и отсякъл гениталиите на всички мъжки статуи в града, обезобразявайки творби на Микеланджело, Браманте и Бернини. Гипсовите смокинови листа бяха предназначени да скрият щетите. Бяха кастрирани стотици скулптури. Лангдън често се питаше дали някъде не се съхранява грамаден сандък с каменни пениси.

— Насам — каза гвардеецът.

Бяха стигнали до тежка стоманена врата. Швейцарецът набра електронен код и вратата с плъзгане се отвори. Лангдън и Витория влязоха.

Вътре цареше пълен хаос.