Дан Браун
Шестото клеймо (26)

Глава 25

Камерата за опасни материали. Петдесет метра под земята.

Витория Ветра се олюля и едва не падна върху скенера. Усети, че американецът се втурва да й помогне и я подхваща. От пода в краката й я гледаше бащиното й око. Дробовете й останаха без въздух. „Извадили са му окото!“ Светът около нея се завъртя. Кьолер се приближи и й каза нещо. Лангдън я поведе. Младата жена като насън погледна в обектива на скенера. Механизмът сигнализира.

Вратата с плъзгане се отвори.

Макар все още да виждаше пред себе си окото на баща си, вътре я очакваше още по-голям ужас. Когато отправи замъгления си поглед към помещението, се потвърди следващата страница от кошмара. Зареждащият стълб беше празен.

Кутията я нямаше. Бяха извадили окото на баща й, за да я откраднат. Смисълът на това откритие я връхлетя прекалено бързо, за да го разбере изцяло. Всичко бе дало обратни резултати. Бяха откраднали образеца, който трябваше да докаже, че антиматерията е безопасен и сигурен източник на енергията. Ала никой не знаеше, че такъв образец изобщо съществува! Истината обаче не можеше да се отрече. Някой бе открил. Витория нямаше представа кой. Дори Кьолер, за когото твърдяха, че знаел всичко в ЦЕРН, очевидно не беше подозирал за проекта.

Баща й бе мъртъв. Убит заради своя гений.

Сърцето й се късаше от мъка, но внезапно я обзе ново чувство. Много по-страшно. Смазващо. Пронизващо. Угризение. Неовладяемо, безмилостно угризение. Витория знаеше, че тъкмо тя бе убедила баща си да създаде образеца. Въпреки възраженията му. И заради това го бяха убили.

„Четвърт грам…“

Като всяка нова технология — огъня, барута, двигателя с вътрешно горене — ако попаднеше в лоши ръце, антиматерията можеше да е смъртоносна. Невероятно смъртоносна. Тя беше гибелно оръжие. Могъщо и непобедимо. Свалена от зареждащата платформа в ЦЕРН, кутията безпощадно щеше да отброява оставащото време. Влак беглец.

И когато времето изтечеше…

Ослепителна светлина. Гръмовен рев. Мигновено изпепеляване. Само проблясък… и празен кратер. Голям празен кратер.

Мисълта, че кроткият гений на баща й може да бъде използван като средство за унищожение, бе като отрова в кръвта й. Антиматерията представляваше идеалното терористично оръжие. Тя нямаше метални части, които да се регистрират с детектори, не можеше да се надуши от кучета, нямаше детонатор, който да се обезвреди, ако властите открият кутията. Броенето беше започнало…

* * *

Лангдън не знаеше какво друго да направи. Извади носната си кърпичка и покри с нея очната ябълка на Леонардо Ветра. Витория стоеше на прага на празната камера за опасни материали и изражението й разкриваше смесица от скръб и паника. Професорът отново инстинктивно се приближи към нея, ала Кьолер се намеси.

— Господин Лангдън? — Лицето на директора беше безизразно. Той му даде знак да се отдръпнат настрани, така че Витория да не ги чува. Лангдън неохотно го последва и я остави сама да се справи с чувствата си. — Вие сте специалистът — напрегнато прошепна сакатият физик. — Искам да знам какво възнамеряват да правят с антиматерията ония проклети илюминати.

Лангдън се опита да се съсредоточи. Въпреки безумието около него първата му реакция бе логична. Научно отхвърляне. Директорът пак правеше предположения. Невероятни предположения.

— Илюминатите не съществуват, господин Кьолер. Продължавам да го твърдя. Това престъпление може да е всякакво — може дори друг служител на ЦЕРН да е узнал за откритието на господин Ветра и да е решил, че проектът е прекалено опасен.

Кьолер се смая.

— Смятате, че е престъпление, извършено от съвест, така ли, господин Лангдън? Абсурд. Убиецът е искал само едно — образеца антиматерия. И несъмнено възнамерява да го използва.

— Искате да кажете, че е терорист?

— Явно.

— Но илюминатите не са били терористи.

— Кажете го на Леонардо Ветра.

В думите на директора имаше истина. Леонардо Ветра наистина бе жигосан със символа на илюминатите. Откъде се беше появил той? Свещеният знак прекалено трудно можеше да се фалшифицира, за да бъдат отклонени подозренията. Трябваше да има друго обяснение.

Лангдън отново се насили да анализира неправдоподобното. „Ако илюминатите още съществуват и са откраднали антиматерията, какви може да са намеренията им? Каква може да е целта им?“ Той веднага си отговори. И също толкова бързо отхвърли отговора. Наистина, братството имаше очевиден враг, но широкомащабната терористична атака срещу този враг не бе възможна. Нямаше да е типично. Да, илюминатите бяха убивали хора, но отделни личности, грижливо избрани цели. Масовото унищожение не беше присъщо за тях. Лангдън се замисли. Но пък в това щеше да има някакво величествено красноречие — антиматерията, най-великото научно откритие, използвано за унищожаването…

Професорът отказа да приеме тази абсурдна идея.

— Има друго логично обяснение освен тероризма — внезапно каза той.

Кьолер се вторачи в него и зачака.

Лангдън се опита да развие мисълта си. Илюминатите винаги бяха оказвали огромно влияние с финансови средства. Те контролираха банките. Притежаваха милиарди в злато. Говореше се, че дори притежавали най-скъпия диамант на света.

— Пари — каза Лангдън. — Антиматерията може да е била открадната заради пари.

На лицето на директора се изписа скептично изражение.

— Заради пари ли? Къде можете да продадете капка антиматерия?

— Не образеца — настоя професорът. — Технологията. Тя трябва да струва луди пари. Някой може да е откраднал образеца, за да го анализира.

— Промишлен шпионаж? Но батерията на кутията ще се изтощи след едно денонощие. Изследователите ще се самовзривят преди изобщо да научат нещо.

— Може да я заредят преди да избухне. Може да направят зареждащ подиум като тези тук в ЦЕРН.

— За двайсет и четири часа ли? — възрази Кьолер. — Даже да са откраднали плановете, за построяването на такова устройство са нужни месеци, а не часове!

— Той е прав — разнесе се тихият глас на Витория.

Двамата мъже се обърнаха. Тя се приближаваше към тях с неуверени крачки.

— Той е прав. Никой не може да построи зареждащо устройство навреме. Само интерфейсът ще отнеме седмици. Филтри за енергиен поток, сервобобини, специални сплави за насочване на енергията, всичко калибрирано спрямо специфичните локални условия.

Лангдън се намръщи. Аргументът бе основателен. Капанът за антиматерия не можеше просто да се включи в обикновен контакт. Напускайки ЦЕРН, кутията се беше отправила на еднопосочно, двадесет и четири часово пътуване към небитието.

Което водеше до едно-единствено, извънредно смущаващо заключение.

* * *

— Трябва да се обадим в Интерпол — каза Витория. Дори самата тя усещаше, че гласът й звучи далечно. — Трябва да се свържем със съответните власти. Веднага.

Кьолер поклати глава.

— Категорично не.

Думите му я слисаха.

— He ли? Какво искаш да кажеш?

— Двамата с баща ти сте ме поставили в изключително трудно положение.

— Имаме нужда от помощ, Макс. Трябва да намерим капана и да го върнем тук преди някой да пострада. Длъжни сме!

— Длъжни сме да разсъждаваме — с леден глас възрази Кьолер. — Ситуацията може да има страшно сериозни последици за ЦЕРН.

— Страх те е за репутацията на ЦЕРН, така ли? Знаеш ли какви щети може да нанесе този контейнер в градски район? Радиусът на взрива му е осемстотин метра!

— Струва ми се, че с баща си трябваше да помислите за това преди да създадете образеца.

Витория се почувства като пронизана с нож.

— Но… ние взехме всички предпазни мерки.

— Явно не са били достатъчни.

— Но никой не знаеше за антиматерията. — Естествено, тя разбираше, че аргументът й е абсурден. Някой бе знаел. Някой беше научил.

Младата жена не бе казвала на никого. Оставаха само две възможности. Или баща й се беше доверил на някого, без да й каже, което бе глупаво, тъй като тъкмо баща й беше държал да се закълнат, че ще запазят проучванията си в тайна, или ги бяха следили. Може би бяха подслушвали клетъчнъте им телефони? Докато Витория пътуваше, няколко пъти бяха разговаряли. Дали прекалено много се бяха разприказвали? Навярно. После идваха имейлите им. Но те бяха били дискретни, нали? Охраната на ЦЕРН? Дали някак си ги бяха следили без тяхно знание? Това вече нямаше значение. Стореното — сторено. „Баща ми е мъртъв.“

Тази мисъл я подтикна към действие. Тя извади клетъчния си телефон от джоба на късия си панталон.

Кьолер силно се закашля и се насочи към нея с блеснали от гняв очи.

— На кого… се обаждаш?

— В телефонната централа на ЦЕРН. Те ще ни свържат с Интерпол.

— Помисли! — Кьолер се давеше в кашлица. Той рязко спря пред нея. — Наистина ли си толкова наивна? Кутията вече може да е във всяка точка на света. Никое разузнаване на земята няма да може да я открие навреме.

— Тогава със скръстени ръце ли да стоим? — Витория изпита угризение, че спори с човек в толкова лошо здравословно състояние, но директорът се държеше съвсем различно и й се струваше, че сякаш вече не го познава.

— Ще постъпим разумно — отвърна Кьолер. — Няма да рискуваме репутацията на ЦЕРН, като се обръщаме към власти, които и без това не могат да помогнат. Засега. Не и без да обмислим нещата.

Витория знаеше, че в думите му има известна логика, ала също й беше ясно, че логиката по дефиниция е лишена от морална отговорност. Баща й бе държал на моралната отговорност — предпазливи проучвания, отчетност, вяра в изконната доброта на човека. Младата жена също вярваше в тези неща, но ги възприемаше от гледна точка на кармата. Тя се извърна от Кьолер и отвори телефона си.

— Не можеш да го направиш — заяви директорът.

— Само се опитай да ми попречиш.

Той не помръдна.

След миг Витория разбра защо. На такава дълбочина под земята клетъчният й телефон не получаваше сигнал.

Бясна, тя се запъти към асансьора.