Дан Браун
Шестото клеймо (2)

Глава 1

Високо по стъпалата на пирамидата в Гиза една млада жена се засмя и извика надолу:

— Побързай, Робърт! Знаех си, че трябва да се омъжа за някой по-млад! — Усмивката й беше вълшебна.

Той се мъчеше да не изостава, ала краката му се бяха вкаменили.

— Почакай. Моля те…

Докато се изкачваше, зрението му се замъгли. Ушите му пищяха. „Трябва да я настигна!“ Но когато отново погледна нагоре, жената бе изчезнала. На нейно място стоеше старец с гнили зъби. Старецът се втренчи в него и сви устни в самотна гримаса. После нададе мъчителен вик, който отекна в пустинята.

Робърт Лангдън се събуди от кошмара си. Телефонът до леглото му звънеше. Замаян, той вдигна слушалката.

— Ало?

— Търся Робърт Лангдън — разнесе се мъжки глас.

Лангдън седна и се опита да проясни мислите си.

— Да, аз съм… — Той присви очи, за да види дигиталния си часовник. 05:18.

— Веднага трябва да се срещнем.

— Кой се обажда?

— Казвам се Максимилиан Кьолер. Занимавам се с ядрена физика.

— С какво? — Лангдън едва фокусираше погледа си. — Сигурен ли сте, че разговаряте с когото трябва?

— Вие сте професор по религиозна иконография в Харвардския университет. Написали сте три книги по символика и…

— Знаете ли колко е часът?

— Извинете ме. Трябва да ви покажа нещо. Не мога да го обсъждам по телефона.

От устните на Лангдън се изтръгна стон. Това вече се беше случвало. Един от недостатъците на това да пишеш книги по религиозна символика бяха религиозните маниаци, които искаха от него да потвърди последния им знак от Господа. Предишния месец една стриптийзьорка от Оклахома му бе обещала най-страхотния секс през живота му, ако вземе самолета и отиде при нея, за да удостовери автентичността на разпятието, което магически се появило на чаршафа й. Беше го нарекъл „савана от Тълса^[1]“.

— Откъде взехте номера ми? — Въпреки ранния час Лангдън се опитваше да се държи учтиво.

— От интернет. От сайта на книгата ви.

Лангдън се намръщи. Бе убеден, че в сайта на книгата му не е посочен домашният му телефонен номер. Този Кьолер очевидно лъжеше.

— Трябва да се срещнем — настоя Кьолер. — Ще ви платя добре.

Сега вече Лангдън наистина се ядоса.

— Съжалявам, наистина не…

— Ако тръгнете веднага, ще стигнете тук към…

— Никъде няма да ходя! Сега е пет сутринта! — Той затръшна слушалката и се стовари на леглото. Затвори очи и се опита отново да заспи. Безполезно. Сънят се беше отпечатал в ума му. Лангдън неохотно си облече халата и слезе на долния етаж.

* * *

Робърт Лангдън влезе бос в кухнята на пустия си викториански дом в Масачузетс и си приготви ритуалното си средство против безсъние — чаша димящо нестле куик.

Светлината на априлската луна струеше през еркерните прозорци и играеше по ориенталските килими. Колегите на Лангдън често се шегуваха, че къщата повече прилича на етнографски музей, отколкото на дом. Лавиците бяха отрупани с религиозни предмети от целия свят — екуаба от Гана, златен кръст от Испания, цикладски идол от егейските острови, дори един рядък тъкан бокус от Борнео, воински символ на вечната младост.

Когато седна на индийската пиринчена ракла и с наслада отпи от топлия шоколад, Лангдън зърна отражението си в прозореца. Образът беше изкривен и блед… като призрак. „Остаряващ призрак“ — помисли си той, което жестоко му напомни, че младежкият му дух живее в смъртно тяло.

Макар да не бе особено красив в класическия смисъл, четиридесет и пет годишният Лангдън притежаваше „привлекателността на учения“, както го наричаха неговите колежки — сиви кичури в гъстата кестенява коса, проницателни сини очи, поразително дълбок глас и въздействаща безгрижна усмивка на студент спортист. Навремето член на гимназиалния и колежанския отбор по водна топка, високият метър и осемдесет и два Лангдън все още имаше тяло на плувец, което ежедневно поддържаше с петдесет дължини в университетския басейн.

Приятелите му винаги го бяха смятали за загадка — човек, живеещ извън времето. През почивните дни често го виждаха по дънки на двора да обсъжда компютърна графика или религиозна история със студенти, друг път четеше лекции на откриване на музейни изложби, облечен в официален костюм от туид, и често попадаше на страниците на списанията за изкуство.

Макар и строг преподавател, Лангдън пръв бе прегърнал идеята за „изгубеното изкуство на чистото забавление“, както сам го наричаше. Той се наслаждаваше на игрите със зара̀зен фанатизъм, който му спечели братския прием на неговите студенти. Прякорът му в кампуса — „Делфина“ — идваше и от непринудения му характер, и от легендарната му способност да надиграе целия противников отбор в мач по водна топка.

Докато погледът му разсеяно блуждаеше в мрака, тишината на дома му отново беше нарушена, този път от звъна на факсмашината. Прекалено уморен, за да се ядоса, Лангдън се усмихна криво.

„Божии хора — помисли си той. — От две хиляди години чакат своя месия и все още са адски упорити.“

Отнесе празната чаша в кухнята и бавно се запъти към облицования с дъбова ламперия кабинет. Полученият факс лежеше в гнездото на машината. Лангдън въздъхна, взе листа и го погледна.

И моментално му се догади.

Образът на листа представляваше човешки труп. Тялото беше голо и главата му бе извита на сто и осемдесет градуса. На гърдите на жертвата имаше ужасно изгаряне. Нещастникът беше жигосан… с една-единствена дума.

Лангдън я знаеше. Отлично. Той смаяно се втренчи в сложния готически шрифт.

— И… люминати — заекна ученият. Сърцето му биеше бясно. „Невъзможно…“

Бавно, сякаш се боеше от онова, което щеше да види, Лангдън завъртя факса на сто и осемдесет градуса. И погледна обърнатата наопаки дума.

Дъхът му секна. Все едно го беше блъснал камион. Не вярваше на очите си. Той отново завъртя листа, прочете надписа в правилната посока, после пак наопаки.

— Илюминати — прошепна Лангдън.

Зашеметен, професорът се строполи на един стол. След малко погледът му попадна върху мигащата червена лампичка на факсмашината. Човекът, който му беше пратил този факс, все още бе на линията… и чакаше да разговарят.

Лангдън дълго се взира в мигащата светлина. После с трепереща ръка вдигна слушалката.