Дан Браун
Шестото клеймо (137)

Глава 136

Късното утринно небе все още беше покрито с облаци, когато от комина на Сикстинската капела се издигнаха първите бледи валма бял дим. Те се понесоха нагоре към небесната твърд и бавно се разпръснаха.

Репортерът Гънтър Глик ги наблюдаваше от площад „Св. Петър“. Последната глава…

Чинита Макри се приближи, нарами камерата си и каза:

— Време е.

Глик печално кимна, обърна се към нея, приглади косата си и дълбоко си пое дъх. „Последният ми репортаж“ — помисли си репортерът. Наоколо се бе събрала малка тълпа.

— На живо след шейсет секунди — обяви Макри.

Глик се озърна през рамо към покрива на Сикстинската капела.

— Хващаш ли дима?

Операторката търпеливо кимна.

— Знам какво да снимам, Гънтър.

Той се чувстваше като вцепенен. Естествено, че знаеше. Нейното представяне зад камерата предишната нощ сигурно й беше спечелило „Пулицър“. Неговото представяне, от друга страна… не му се мислеше за това. Бе сигурен, че Би Би Си ще го уволни — несъмнено щяха да имат юридически проблеми с множество влиятелни организации и личности… сред които ЦЕРН и Джордж Буш.

— Добре изглеждаш — покровителствено рече Макри и загрижено го погледна иззад камерата. — Чудя се дали не мога да ти дам… — Тя се поколеба.

— Съвет ли?

Операторката въздъхна.

— Само исках да кажа, че няма нужда да си отиваш с гръм и трясък.

— Знам — отвърна той. — Искаш обикновен репортаж.

— Най-обикновения в историята. Имам ти доверие.

Глик се усмихна. „Обикновен репортаж ли? Да не се е побъркала?“ История като тази от предишната нощ заслужаваше много повече. Последната бомба. Непредвидено разкриване на шокираща истина.

За щастие, Глик имаше тъкмо каквото му трябва…

* * *

— В ефир си след… пет… четири… три…

Докато гледаше през обектива, Чинита Макри забеляза в очите на Глик лукав блясък. „Луда съм, че му позволявам да го направи“ — помисли си тя.

Но времето за колебание бе минало. Бяха в ефир.

— На живо от Ватикана — обяви Глик. — Тук е Гънтър Глик. — Той тържествено гледаше към камерата, докато от Сикстинската капела зад него се издигаше бял дим. — Госпожи и господа, вече е официално. Прогресивният седемдесет и девет годишен кардинал Саверио Мортати току-що беше избран за папа. Макар и малко вероятен кандидат, Мортати беше избран с безпрецедентно единодушно гласуване от колегията на кардиналите.

Докато го наблюдаваше, Макри започна да диша по-леко. Днес Глик изглеждаше изненадващо професионален. Дори строг. За пръв път в живота си приличаше на журналист и говореше като журналист.

— Както вече съобщихме, Ватиканът още не е направил никакво изявление за чудотворните събития от снощи — напрегнато прибави той.

„Чудесно. — Чинита се отпусна още повече. — Дотук добре.“

Изражението на Глик стана мрачно.

— И макар че миналата нощ беше нощ на чудеса, това бе и нощ на трагедия. При вчерашния конфликт загинаха четирима кардинали, наред с командир Оливети и капитан Роше от швейцарската гвардия, и двамата при изпълнение на служебния си дълг. Сред другите жертви са Леонардо Ветра, известният физик от ЦЕРН и автор на технологията за създаване на антиматерия, както и Максимилиан Кьолер, директорът на ЦЕРН, който очевидно е дошъл във Ватикана, за да помогне. Няма официално съобщение за смъртта на господин Кьолер, но се предполага, че е починал от усложнения, свързани със старо заболяване.

Макри кимна. Репортерът се справяше идеално. Точно както се бяха уговорили.

— След снощната експлозия в небето над Ватикана технологията за създаване на антиматерия стана гореща тема сред учените. Тази сутрин секретарката на господин Кьолер в Женева, Силви Баделок, прочете изявление, според което, макар и ентусиазиран за потенциала на антиматерията, директорският борд на ЦЕРН замразява всякакви проучвания и издаване на лицензи, докато не се осигури нужната безопасност.

„Отлично — помисли си Чинита. — А сега финалът.“

— От екраните ни отсъства лицето на Робърт Лангдън, харвардския професор, който вчера пристигна във Ватикана, за да помогне за разрешаването на кризата с илюминатите. Макар отначало да се смяташе, че е загинал при взрива, имаме съобщения, че Лангдън е бил забелязан на площад „Свети Петър“ след експлозията. Все още само се гадае как е стигнал дотам, но от болницата „Тиберина“ твърдят, че малко след полунощ господин Лангдън паднал от небето в река Тибър и след като се погрижили за него, напуснал клиниката. — Глик повдигна вежди. — И ако това е вярно… наистина сме преживели нощ на чудесата.

„Идеален финал! — Макри се усмихна широко. — Безупречен репортаж! Сега завършвай!“

Ала Глик не завърши. Вместо това помълча и пристъпи към камерата. На устните му бе плъзнала загадъчна усмивка.

— Но преди да завършим…

„Не!“

— … бих искал да поканя пред камерата един гост.

Ръцете на Чинита замръзнаха. „Гост ли? Какво прави той, по дяволите? Какъв гост?! Завършвай!“ Но знаеше, че е късно. Глик вече го беше казал.

— Човекът, когото ще ви представя — продължи репортерът, — е американец… известен учен.

Макри се поколеба и затаи дъх. Глик се обърна към малката тълпа, която се бе събрала около тях, и даде знак на госта си да се приближи. Операторката започна да се моли. „Моля Те, кажи ми, че някак си е открил Робърт Лангдън… а не някой побъркан на тема илюминати.“

Но когато гостът на Глик излезе напред, сърцето на Макри се сви. Това изобщо не беше Робърт Лангдън. А плешив мъж по дънки и тениска. Носеше бастун и дебели очила. Обзе я ужас. „Побъркан!“

— Позволете да ви представя известния специалист по въпросите на Ватикана от университета „Де Пол“ в Чикаго доктор Джоузеф Ванек.

Макри се колебаеше. Този човек не бе маниак — тя дори беше чувала за него.

— Доктор Ванек — каза Глик. — Вие разполагате с поразителни сведения за снощния конклав. Бихте ли ги споделили с нас?

— С удоволствие — отвърна Ванек. — След такава нощ на изненади трудно можем да си представим, че са останали още… и все пак… — Той замълча.

Глик се усмихна.

— И все пак в цялата тази история има нещо странно.

Ванек кимна.

— Да. Колкото и озадачаващо да звучи, според мен колегията на кардиналите неволно е избрала двама папи.

Макри за малко да изпусне камерата. Глик лукаво се усмихна.

— Двама папи, казвате?

Ученият отново кимна.

— Да. Първо трябва да подчертая, че цял живот изучавам законите за избор на папа. Правилата за провеждане на конклав са изключително сложни и много от тях днес са забравени или не се спазват, тъй като са остарели. Дори главният електор сигурно не знае онова, което ще ви разкрия. Въпреки това… според забравените древни закони, изложени в Romano Pontifici Eligendo^[1] номер шейсет и три… гласуването не е единственият начин, о който може да се избере папа. Има и друг, по-божествен. Нарича се „акламация чрез адорация“. — Професорът аправи драматична пауза. — И снощи се случи точно това.

Глик унесено наблюдаваше госта си.

— Продължавайте, моля.

— Както си спомняте, когато шамбеланът Карло Вентреска стоеше на покрива на базиликата, всички кардинали долу едновременно започнаха да скандират името му.

— Да, спомням си.

— Като имаме предвид това, позволете ми да цитирам дословно древните закони за избора. — Американецът извади някакви листове от джоба си, прокашля се и започна да чете. — „Изборът чрез адорация става, когато… всички кардинали, сякаш вдъхновени от Светия Дух, свободно и спонтанно, единодушно и гласно, извикат името на избраника.“

Глик се усмихна.

— Значи искате да кажете, че когато снощи заедно са скандирали името на Карло Вентреска, кардиналите всъщност са го избрали за папа?

— Точно така. Нещо повече, законът посочва, че изборът чрез адорация има по-голяма сила от изискванията за избираемост на кардинала и позволява да бъде избран какъвто и да е духовник — обикновен свещеник, епископ или кардинал. Така че, както виждате, чрез тази процедура шамбеланът имаше право да бъде избран за папа. — Доктор Ванек погледна право към камерата. — Фактите са следните… снощи Карло Вентреска беше избран за папа. Той управлява малко под седемнайсет минути. И ако чудотворно не се беше възнесъл в огнен стълб, сега щеше да е погребан във ватиканските подземия при другите папи.

— Благодаря ви, доктор Ванек. — Глик с дяволито намигване се обърна към Макри. — Изключително интересно…