Дан Браун
Шестото клеймо (126)

Глава 125

Робърт Лангдън вече не падаше. Нямаше ужас. Нито болка. Нито дори вой на вятър. Само тихо плискане на вода, като че ли бе заспал на плажа. В някакъв парадокс на себеосъзнаването Лангдън усети, че това е смъртта. Посрещна я с радост. Остави вцепенението да го обземе изцяло. Позволи му да го отнесе накъдето иска. Болката и страхът му бяха изчезнали и той не искаше да ги изпита отново. Последният му спомен спокойно можеше да е от ада.

„Вземи ме. Моля те…“

Ала плисъкът, който го изпълваше със спокойствие, в същото време го връщаше към действителността. Той се опитваше да го събуди. „Не! Оставете ме!“ Не желаеше да се събужда. Усещаше, че дяволите се събират около блаженството му и го блъскат с всички сили, за да го откъснат от унеса му. Вихреха се мъгляви образи. Викаха гласове. Брулеше вятър. „Не, моля ви!“ Колкото повече се съпротивляваше, толкова повече проникваше хаосът.

Сетне изведнъж го преживяваше отново…

* * *

Хеликоптерът продължаваше да се издига. Лангдън бе в капан. Светлините на Рим с всяка секунда се отдалечаваха. Инстинктът му за самосъхранение му подсказваше веднага да изхвърли контейнера. Знаеше, че на антиматерията ще й трябват двадесетина секунди, за да измине километър. Но щеше да пада към град, пълен с хора.

„По-високо! По-високо!“

Чудеше се на каква височина се намират в момента. Малките самолети летяха на около шест и половина километра. Този хеликоптер трябваше да е почти на толкова. „Три километра? Пет?“ Все още имаше шанс. Ако точно разчетяха падането, контейнерът щеше да измине само част от пътя до земята и да избухне на безопасно разстояние и от града, и от вертолета. Лангдън погледна към ширналите се под тях светлини.

— Ами ако не изчислите вярно? — попита шамбеланът.

Лангдън сепнато се обърна. Карло Вентреска дори не гледаше към него, очевидно прочел мислите му по призрачното отражение върху предното стъкло. Странно, свещеникът вече не беше зает с пилотирането. Ръцете му не бяха на щурвала. Изглежда, хеликоптерът бе включен на автопилот и сам продължаваше да се издига. Шамбеланът се пресегна над главата си, порови зад облицовката и извади скрития там ключ.

Пред озадачения поглед на Лангдън той бързо отключи металната кутия между седалките, извади някаква голяма черна найлонова раница и я остави до себе си. Мислите на професора кипяха. Движенията на шамбелана изглеждаха решителни, сякаш бе намерил изход от ситуацията.

— Дайте ми контейнера — спокойно каза той. Лангдън вече не знаеше какво да мисли и се подчини.

— Минута и половина!

Онова, което направи с антиматерията Карло Вентреска, напълно го изненада. Като внимателно държеше контейнера, той го постави в металната кутия. После затвори тежкия капак и го заключи.

— Какво сте намислили? — попита Робърт.

— Спасявам и двама ни от изкушението. — Шамбеланът хвърли ключа през отворения прозорец.

Докато ключът отлиташе в мрака, Лангдън усети, че с него си отива и последната му надежда.

Свещеникът взе найлоновата раница и провря ръце през ремъците. После закопча колана на кръста си и се обърна към смаяния Робърт Лангдън.

— Съжалявам — каза той. — Не се предвиждаше да стане така. — След което отвори вратата и се хвърли в нощта.

* * *

Образът запламтя в съзнанието на Лангдън и донесе болката. Истинска болка. Физическа болка. Мъчителна. Разкъсваща. Молеше се да го оставят, ала водата плискаше все по-шумно в ушите му и той постепенно започна да вижда нови образи. Неговият ад едва започваше. Виждаше откъслечни мигове. Лежеше между смъртта и кошмара, умоляваше за избавление, ала картините в ума му ставаха все по-ясни.

Контейнерът с антиматерията беше заключен. Хеликоптерът се издигаше нагоре и броячът безмилостно отмерваше секундите. „Петдесет.“ По-нависоко. И още по-нависоко. Лангдън бясно се въртеше в кабината и се опитваше да проумее онова, което току-що бе видял. „Четирийсет и пет.“ Започна да рови под седалките в търсене на втори парашут. „Четирийсет.“ Нямаше! Трябваше да има изход! „Трийсет и пет.“ Той се втурна към отворената врата на хеликоптера и застана под брулещия вятър, вперил очи в светлините на Рим. „Трийсет и две.“

И взе решение.

Най-невероятното решение…

* * *

Робърт Лангдън беше скочил без парашут от вертолета. Докато нощта поглъщаше премятащото му се във въздуха тяло, хеликоптерът бързо се отдалечаваше от него и грохотът на перките му се удавяше в оглушителния рев на свободното падане.

Докато се носеше към земята, Робърт Лангдън усещаше нещо, каквото не беше изпитвал от някогашните си занимания със скокове във вода — неумолимото привличане на гравитацията. Колкото по-бързо падаше, толкова по-силно го притегляше земята, направо го всмукваше към себе си. Този път обаче височината не беше петнадесет метра. Падаше от хиляди метри, при това не в басейн. А в град — огромна площ, покрита с паваж и бетон.

Никъде във вихъра на вятъра и отчаянието от гроба отекна гласът на Кьолер… думи, които директорът бе изрекъл същата сутрин. „Един квадратен метър триене забавя падащо тяло почти с двайсет процента.“ Двадесет процента, сега разбираше Лангдън, изобщо нямаше да са му достатъчни, за да се спаси от такова падане. Въпреки това, по-скоро от вцепенение, отколкото от надежда, той стискаше единственото нещо, което беше взел от хеликоптера. Странен сувенир, но за миг му беше вдъхнал вяра.

Платнището за предното стъкло бе лежало на задната седалка. Имаше форма на правоъгълник с размери около четири на два метра… най-примитивният парашут, който можеше да си представи човек. Нямаше ремъци, а само ластични клупове в краищата. Беше го грабнал, бе проврял ръце през клуповете и беше скочил във въздуха.

Последната му проява на младежко предизвикателство.

Без илюзии за живот след този момент.

Падаше като камък. Надолу с краката. С вдигнати нагоре ръце. Стискаше здраво клуповете. Платнището се издуваше като гъба. Вятърът свирепо ревеше покрай него.

Докато се носеше към земята, някъде в небето се разнесе мощна експлозия. Почти в същия момент го блъсна ударната вълна, която изкара въздуха от дробовете му. Обгърна го внезапна топлина. Той едва удържа платнището. Надолу се понесе топлинна стена. Платнището започна да дими… но не се запали.

Лангдън летеше надолу в края на кълбо от светлина. Чувстваше се като сърфист, който се опитва да надбяга тристаметрова вълна. После топлината изведнъж изостана.

Отново падаше в студения мрак.

За миг го обзе надежда. Секунда по-късно обаче тя избледня като оттеглящата се топлина над него. Въпреки че напрягащите му се ръце го уверяваха, че платнището забавя падането му, вятърът все още ревеше покрай тялото му с оглушителна скорост. Не се съмняваше, че се движи прекалено бързо, за да оцелее. Със сигурност щеше да се разбие в земята.

Из ума му се въртяха математически уравнения, ала бе прекалено вцепенен, за да разбере нещо… един квадратен метър триене… двадесет процента по-ниска скорост. Знаеше само, че платнището е достатъчно голямо, за да забави скоростта му с повече от двадесет процента. За нещастие обаче брулещият вятър показваше, че това не е достатъчно. Продължаваше да пада бързо… щеше да умре при сблъсъка с очакващото го море от бетон.

Под него във всички посоки сияеха светлините на Рим. Градът приличаше на огромно звездно небе и той падаше към него. Звездното пространство се нарушаваше само от тъмна ивица, която го разделяше на две — широка неосветена лента, която се виеше между светлите точки като дебела змия. Американецът се вторачи в нея.

Изведнъж надеждата отново го изпълни като прииждащ хребет на неочаквана вълна.

С почти маниакално усилие той силно задърпа надолу десния край на платнището. Найлоновата материя заплющя по-шумно и се изду на другата страна. Лангдън полетя настрани и продължи да дърпа още по-силно, без да обръща внимание на болката в дланта си. Когато отново погледна надолу, черната змия се виеше далеч надясно, но имаше още много време. Дали се беше забавил? Събра всичките си сили и някак си прие, че е в Божиите ръце. Съсредоточи се върху най-широката част на тъмната ивица и… за пръв път в живота си се помоли за чудо.

Останалото се случи като в мъгла.

Тъмнината, издигаща се нагоре към него… възвръщащият се инстинкт на гмуркач… изпъването на гърба… поемането на въздух, за да предпази жизнените си органи… свиването на краката като пружина… и накрая… радостното откритие, че водите на река Тибър са развълнувани… което ги правеше пенливи и богати на кислород… и три пъти по-меки от неподвижната вода.

После дойде ударът… и чернотата.

* * *

Плющенето отвлече вниманието на групата от огненото кълбо. Тази нощ небето над Рим изобилстваше на невероятни гледки… издигащ се нагоре хеликоптер, могъща експлозия, а сега и това странно нещо, което се беше врязало в кипящите води на Тибър точно край брега на островчето Тиберина.

Откакто бяха изолирали там болните по време на римската чума през 1656 година, хората вярваха, че островът притежава тайнствени изцеряващи способности. Поради тази причина по-късно бяха построили там римската болница „Тиберина“.

Когато го извадиха на брега, тялото беше ожулено. Мъжът все още имаше слаб пулс, което ги удиви. Зачудиха се дали митичната целебна слава на Исола Тиберина някак си не му е помогнала. След няколко минути, когато мъжът се закашля и бавно се върна в съзнание, групата реши, че островът наистина има вълшебни свойства.