Дан Браун
Шестото клеймо (117)

Глава 116

Когато Лангдън излезе от базиликата „Св. Петър“, беше 23:39. Заслепи го силна светлина. Светлините на телевизионните прожектори се отразяваха от белия мрамор като слънчеви лъчи в снежна тундра. Той присви очи и потърси убежище зад дебелите колони на фасадата, но светлината идваше от всички страни. Над тълпата се издигаха грамадни видеоекрани.

Застанал на великолепното стълбище, което се спускаше към площада, Лангдън се почувства като актьор на най-голямата сцена в света — а не го искаше. Някъде зад пламтящите светлини се чуваше бръмченето на хеликоптера и ревът на стотици хиляди гласове. Наляво процесията от кардинали се евакуираше на площада. Всички спряха, забелязали сцената, която се развиваше на стълбището.

— Сега внимателно — предупреди Шартран, когато започнаха да слизат към хеликоптера.

Робърт все едно се движеше под вода. Ръцете го боляха от тежестта на шамбелана и масата. В този момент видя двамата репортери от Би Би Си. Глик и Макри тичаха към тях. Камерата на операторката работеше.

„Лешоядите идват“ — помисли си американецът.

— Alt! — извика Шартран. — Назад!

Но те не му обърнаха внимание. Лангдън предположи, че на другите мрежи ще им трябват около шест секунди, за да разпространят поредния репортаж на живо. Грешеше. Отне им две. Сякаш свързани с някакво универсално съзнание, всички видеостени на площада прекъснаха предаването си и включиха една и съща картина — разтърсващи кадри от стълбището на Ватикана. Накъдето и да погледнеше, Робърт виждаше отпуснатото тяло на шамбелана.

„Това е отвратително!“ — каза си той. Искаше да се намеси, но не можеше. Пък и нямаше да постигне нищо. Дали от рева на тълпата, или от хладния нощен въздух, Лангдън никога нямаше да узнае, ала в този миг се случи невъобразимото.

Като човек, събуждащ се от кошмар, шамбеланът отвори очи и рязко седна иа масата. Изненадани, Робърт и другите се препънаха от прехвърлянето на тежестта. Предната страна на масата се наклони надолу и свещеникът започна да се плъзга. Опитаха се да запазят равновесие и да оставят масата, но закъсняха. Невероятно, той не падна. Стъпи на мрамора и се изправи. За миг се олюля, после, преди някой да успее да го спре, тръгна надолу към Макри.

— Не! — извика Лангдън.

Шартран се втурна напред и се опита да вразуми шамбелана, ала той се обърна към него с обезумели очи.

— Оставете ме!

Лейтенантът отскочи назад.

Положението стана още по-лошо. Разкъсаното расо на Карло Вентреска, което Шартран само беше загърнал на гърдите му, започна да се изхлузва. Отначало Робърт си помисли, че дрехата ще се задържи, но расото се свлече от раменете му и увисна на кръста му.

Ахването, което се надигна от тълпата, сякаш за миг обиколи света. Камерите бръмчаха, проблясваха фотографски светкавици. Грамадните екрани показваха отблизо жигосаните гърди на шамбелана. Някои видеостени дори замразиха образа и го завъртяха на сто и осемдесет градуса.

Абсолютната победа на илюминатите.

Лангдън се вторачи в клеймото на екраните. Въпреки че бе отпечатък от квадратното клеймо, което беше видял в папския кабинет, сега символът бе ясен. Съвсем ясен. Ужасяващото въздействие на знака го блъсна като влак.

Ориентацията. Бе забравил първото правило на науката за символите. „Кога квадратът не е квадрат?“ Освен това беше забравил, че подобно на гумените печати, железните клейма никога не изглеждат като отпечатъците. Бяха обърнати огледално. Лангдън бе видял негатива на клеймото!

Докато хаосът обхващаше всичко наоколо, един стар илюминатски цитат придоби нов смисъл: „Безупречен диамант, роден от древните елементи с такова съвършенство, че всички, които го видят, могат само да му се удивляват“.

Сега знаеше, че митът е истина.

Четири английски думи.

Earth. Air. Fire. Water.

Земя. Въздух. Огън. Вода.

Илюминатският диамант.