Дан Браун
Шестото клеймо (91)

Глава 90

Лангдън и Витория наблюдаваха Пиаца Барберини от сенките на уличката откъм западната страна. Черквата се намираше срещу тях — мъгляв купол, издигащ се над група тъмни сгради оттатък пиацата. Вечерта бе донесла приятна прохлада и Лангдън с изненада установи, че площадът е пуст. Гърмящите през отворените прозорци над тях телевизори обаче му напомниха къде са изчезнали всички.

— „… все още няма изявление от Ватикана… илюминатски убийства на двама кардинали… сатанистко присъствие в Рим… предположения за още по-сериозно проникване…“

Новината се бе разпространила като Нероновия пожар. Рим беше прикован пред телевизорите, също като целия свят. Лангдън се зачуди дали наистина ще успеят да спрат тази лавина. Докато наблюдаваше площада и чакаше, забеляза, че въпреки настъплението на модерните сгради, пиацата изглежда странно елипсовидна. На покрива на луксозен хотел премигваше грамаден неонов надпис, като на съвременно светилище на някогашен герой. Витория вече му го бе показала. Надписът изглеждаше зловещо подходящ.

— Десет без пет — без да откъсва котешките си очи от площада, каза младата жена. И изведнъж хвана професора за ръката, дръпна го в сенките и посочи към центъра на площада.

Лангдън се вцепени.

Под една улична лампа пред тях се появиха две тъмни фигури. Носеха традиционните черни одежди на католически вдовици. Би трябвало да са жени, ала в мрака Лангдън не можеше да е сигурен. Едната изглеждаше възрастна — вървеше прегърбена, като че ли я измъчваха болки. Другата, по-едра и здрава, й помагаше.

— Дай ми пистолета — прошепна Витория.

— Не можеш просто…

Пъргава като котка, Витория пъхна ръка в джоба му и бързо я измъкна. Оръжието проблесна. Абсолютно безшумно, сякаш стъпалата й не докосваха паважа, тя заобиколи площада отляво, за да се приближи към фигурите изотзад. Лангдън стоеше като хипнотизиран. После, като ругаеше под нос, забърза след нея.

Двете фигури се движеха бавно и Лангдън и Витория ги настигнаха за половин минута. Витория скри пистолета под небрежно скръстените си ръце, така че да може мигновено да го извади. Крачеше все по-бързо и разстоянието се скъсяваше. Професорът полагаше всички усилия, за да не изостава. Когато неволно подритна някакво камъче, Витория го стрелна с поглед. Ала двете фигури, изглежда, не чуха нищо. Разговаряха.

На десетина метра от тях Лангдън започна да чува гласове. Не думи. Само далечен шепот. Витория ускоряваше ход с всяка крачка. Скръстените й ръце постепенно се отпускаха и пистолетът започваше да се подава навън. Пет метра. Гласовете бяха по-ясни — единият бе много по-висок от другия. Гневен. Задъхан. Професорът усети, че е на старица. Дрезгав. Почти мъжки. Той наостри уши да чуе какво казва, ала в нощта се разнесе друг глас.

— Mi scusi!^[1] — дружелюбно извика Витория.

Двете фигури спряха и се обърнаха. Лангдън се напрегна. Витория закрачи към тях още по-бързо. Те нямаше да имат време да реагират. Американецът не можеше да помръдне. Гледаше как Витория отпуска ръце и протяга пистолета напред. В този момент над рамото й видя лице, осветено от уличната лампа. Обзе го паника и той се хвърли след нея.

— Недей, Витория!

Тя обаче както винаги го изпревари. С небрежно, бързо движение младата жена вдигна ръце, пистолетът изчезна, и тя се обгърна като жена в студена нощ. Лангдън я настигна и едва не се блъсна в двете фигури с тъмни наметала.

— Buona sera — малко смутено каза Витория.

Професорът облекчено въздъхна. Двете възрастни жени ги гледаха намръщено. Едната беше толкова стара, че едва се държеше на крака. Другата й помагаше. И двете стискаха броеници. Изглеждаха объркани от неочакваната среща.

Витория се усмихна, макар че все още не се бе съвзела.

— Dov’e la chiesa Santa Maria della Vittoria? — „Къде е черквата…“

Двете жени едновременно посочиха грамадния силует на сграда, разположена на улица в посоката, от която бяха дошли.

— E la.^[2]

— Grazie — отвърна Лангдън, постави ръце върху раменете на Витория и леко я задърпа назад. Не можеше да повярва, че за малко не са нападнали две старици.

— Non si puo entrare^[3] — предупреди ги едната жена. — Е chiusa temprano.

— Затворили са по-рано, така ли? — изненада се Витория. — Perche^[4]?

Стариците едновременно започнаха да им обясняват. Бяха ядосани. Лангдън разбираше само откъслечни фрази. Преди петнадесет минути били в храма и се молели за Ватикана в този момент на нужда, но дошъл някакъв мъж и им казал, че черквата се затваря.

— Hanno conosciuto l’uomo? — напрегнато попита Витория. — Познавахте ли този човек?

Те поклатиха глави. Мъжът бил straniero crudo^[5] и насила накарал всички да си тръгнат, даже младия свещеник и разсилния, които казали, че ще повикат полиция. Ала чужденецът само им се изсмял и им отвърнал да предупредят полицаите да си носят камери.

„Камери?“ — Лангдън изтръпна.

Стариците ядосано забърбориха и нарекоха мъжа „bararabo“. После продължиха по пътя си, без да престават сърдито да мърморят.

— Какво е „bararabo“? — попита професорът.

— Презрителна игрословица, нещо средно между „barbaro“ и „arabo“… Арабин.

Лангдън бързо се обърна към черквата и замръзна от ужас.

Без да забелязва нищо, Витория извади мобилния си телефон и натисна бутона за автоматично избиране.

— Ще предупредя Оливети.

Онемял, американецът я докосна по ръката. После с трепереща ръка посочи черквата.

Витория ахна.

Витражите сияеха като зловещи очи… осветени от лумналите вътре пламъци.