Метаданни
Данни
- Серия
- Робърт Лангдън (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Angels and Demons, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 326гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- ?
- Корекция
- Mandor(2007)
Източник: http://izvorite.com
Издание:
ШЕСТОТО КЛЕЙМО. АНГЕЛИ И ДЕМОНИ. 2003. Изд. Бард, София. Биб. Кралета на трилъра, №142. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [Angels and Demons / Dan BROWN].Формат: 20 см. Страници: 528.
История
- —Корекция
- —Добавяне на анотация (пратена от Радослав Иванов)
Статия
По-долу е показана статията за Шестото клеймо от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Шестото клеймо | |
Angels & Demons | |
Автор | Дан Браун |
---|---|
Първо издание | 2000 г. САЩ |
Издателство | Бард |
Оригинален език | английски |
Жанр | мистерия новела |
Вид | роман |
Предходна | Цифрова крепост |
Следваща | Метеоритът |
ISBN | ISBN 9545854227 |
Шестото клеймо (в оригинал: „Angels and Demons“ – в буквален превод: ангели и демони) е книга от американския писател Дан Браун. В книгата се разказва за древно братство, съставено от видни учени, обединили се срещу догматичните норми на Църквата – (Илюминатите), което „възкръсва“ след близо 400 години. Целта на братството е да разруши град Ватикана с помощта на антиматерия (позоваването на познания от областта на физиката са повече от съмнителни). Действието се развива в люлката на католическата църква – Ватикана.
В книгата за пръв път се появява героят на Дан Браун, Робърт Лангдън. Шестото клеймо се смята за първия роман, в който са включени амбиграми.
През 2009 по книгата излиза филм – „Ангели и демони“.
Главни герои
Робърт Лангдън – професор по религиозна символика в Харвардския университет. Публикувал научен труд за илюминатите.
Витория Ветра – млада биоложка и физичка, чийто баща е жестоко убит от тайна организация, наричаща себе си Илюминати. Осиновена е от Леонардо Ветра.
Максимилиан Кьолер – директор на научния център ЦЕРН.
Леонардо Ветра – физик и свещеник. Той заедно с дъщеря си Витория открива свръхмощното вещество антиматерия. Първата жертва на заговора на Илюминатите срещу религията и Ватикана.
Командир Оливети – главен началник на швейцарската гвардия, охраняваща Ватикана.
Капитан Роше – командир от швейцарксата гвардия. В подчинение на Оливети.
Карло Вентреска – шамбелан (пръв помощник на папата) във Ватикана. След смъртта на светия отец Вентреска става заместник на папата до избирането на нов такъв. Отговаря за церемониите около конклава.
Кардинал Мортати – избран да ръководи Конклава (процеса на избирането на нов Папа).
Хашишинът – убиец, наследник на древно братство, в подчинение на илюминатите.
Янус – тайнственият господар на Хашишинът.
Лейтенант Шартран
Глава 49
Лангдън и Витория стояха сами пред двукрилата врата, която водеше към Тайния архив. Огромни килими покриваха мраморните подове, дистанционни охранителни камери надничаха иззад изваяните на тавана херувими. Лангдън определи стила като „стерилен ренесанс“. До сводестата врата висеше бронзова плочка.
ARCHIVIO VATICANO
Curatore, Padre Jaqui Tomaso
„Отец Томазо.“ Лангдън помнеше името на архиваря от отговорите на молбите си. „Уважаеми г-н Лангдън, със съжаление трябва да Ви откажа…“
Със съжаление, глупости. Лангдън не знаеше някой некатолически американски учен да е бил допуснат в Тайния архив на Ватикана, откакто го завеждаше отец Томазо. „Il guardiano“[1], така го наричаха историците. Отец Томазо бе най-строгият библиотекар на земята.
Лангдън отвори вратата и мина през сводестия портал. Почти очакваше да види отец Томазо в пълна бойна униформа и каска да пази на пост с базука. Вътре обаче нямаше никого.
Тишина. Приглушено осветление.
Archivio Vaticano. Една от мечтите на живота му.
Докато разглеждаше библиотеката, първата му реакция беше чувство на срам. Едва сега осъзнаваше романтичната си наивност. Някогашните му представи не можеха да са по-неверни. Бе си въобразявал прашни лавици, отрупани с купища оръфани томове, духовници, работещи на светлината на свещи и витражи, монаси, втренчени в свитъци…
Нищо подобно.
На пръв поглед помещението приличаше на сумрачен самолетен хангар, в който бяха построили десетки отделни игрища за скуош. Естествено Лангдън знаеше какво представляват оградените със стъкло пространства. Присъствието им не го изненада — влагата и топлината разяждаха древните пергаменти и за съхраняването им бяха необходими такива херметично затворени хранилища. Самият той многократно бе влизал в подобни, но винаги беше изпитвал неприятно усещане… нещо, свързано с влизането в затворен контейнер, в който достъпът на кислород се регулира от библиотекар.
Хранилищата бяха призрачно мрачни, едва осветени от лампите в края на всеки библиотечен стелаж. В чернотата на всяка клетка Лангдън усети призрачните исполини, безброй редове високи купчини, пропити с история. Каква колекция само!
Витория също изглеждаше смаяна. Стоеше до него и безмълвно се взираше в гигантските прозрачни кубове.
Нямаха много време и Лангдън побърза да потърси каталог — подвързана енциклопедия, съдържаща списък на библиотечната колекция. Не видя нищо освен светлината на няколко пръснати из помещението компютърни терминала.
— Изглежда, че имат Библион. Индексът им е компютризиран.
На лицето на Витория се изписа надежда.
— Това би трябвало да ускори търсенето.
На Лангдън му се искаше да споделя въодушевлението й, но предчувстваше, че ги очаква разочарование. Отиде при един терминал и започна да пише на клавиатурата.
Опасенията му мигновено се потвърдиха.
— Старият метод щеше да е по-бърз.
— Защо?
Професорът се отдръпна назад от монитора.
— Защото истинските книги не са защитени с пароли. Предполагам, че физиците не си падат хакери по рождение, нали?
Тя поклати глава.
Лангдън дълбоко си пое дъх и се обърна към прозрачните хранилища. После се приближи до първото и надникна в мрака. Вътре се забелязваха аморфни очертания, в които различи обикновени лавици, отделения за пергаменти и маси за четене. В дъното на всеки стелаж светеше индикатор. Също като във всяка библиотека, индикаторите обозначаваха съдържанието на съответния ред. Като се движеше покрай стъклената стена, той започна да чете заглавията.
„Pietro il Ermito… Crociato… Urbano ІІ… Levant…“[2]
— Надписани са — без да спира, каза Лангдън. — Но не са подредени по автори. — Това не го изненада. Архивите, съхраняващи древни документи, почти никога не използваха азбучни каталози, тъй като много от авторите не бяха известни. Заглавията също не вършеха работа, тъй като голяма част от историческите паметници бяха неозаглавени писма или фрагменти от пергаменти. Обикновено каталозите бяха хронологични. За съжаление обаче тъкмо тази колекция, изглежда, не беше подредена по хронологичен принцип.
Лангдън усещаше, че ценното му време отлита.
— Явно Ватиканът има своя система.
— Каква изненада.
Той отново разгледа обозначенията. Документите обхващаха много векове, но ключовите думи не бяха свързани помежду си.
— Като че ли класификацията е тематична.
— Тематична ли? — неодобрително попита Витория. — Струва ми се неефективно.
„Всъщност… — когато се замисли по-сериозно, си каза Лангдън — това може би е най-добрият каталог, който съм виждал. — Винаги бе настоявал студентите му да схващат цялостните тонове и мотиви на дадена художествена епоха, вместо да затъват в подробности като дати и конкретни творби. Изглежда, че ватиканският архив беше каталогизиран по подобен принцип. — Широки мазки…“
— Всичко в това хранилище е свързано с кръстоносните походи — вече по-уверено заяви той. — Това е неговата тема. — Всичко бе тук, осъзна професорът. „Исторически сведения, писма, произведения на изкуството, социално-политически данни, съвременни анализи. Всичко на едно място… което насочва към по-задълбочено разбиране на съответната тема. Блестящо.“
Витория се намръщи.
— Но информацията може да е свързана едновременно с много теми.
— Затова има препратки. — Лангдън посочи през стъклото цветните пластмасови табелки, пъхнати сред документите. — Те насочват към второстепенни документи, които се намират на друго място.
— Ясно — безразлично отвърна тя, сложи ръце на кръста си и огледа огромното помещение. После отново се обърна към професора. — Е, как се казва онова книжле на Галилей, което търсим?
Лангдън не можеше да не се усмихне. Все още не можеше да повярва, че се намира в Тайния архив на Ватикана. „Тук е — помисли си той. — Чака някъде в мрака.“
— Ела с мен — каза професорът и енергично закрачи по първата пътека, като четеше индикаторите във всяко хранилище. — Спомняш ли си какво ти разказвах за Пътя на просвещението? Как илюминатите набирали нови членове с помощта на сложно изпитание?
— Иманярството — отвърна Витория.
— Проблемът бил, че след като поставили знаците, илюминатите по някакъв начин трябвало да съобщят на научната общност за съществуването на пътя.
— Логично. Иначе никой няма да го търси.
— Да. И даже да знаели за съществуването му, учените нямало как да знаят къде започва. Рим е огромен.
— Наистина.
Лангдън продължи по следващата пътека.
— Преди петнайсетина години заедно с неколцина историци от Сорбоната открихме група илюминатски писма, изобилстващи на податки за segno.
— Знака. Информацията за пътя и неговото начало.
— Да. Оттогава много специалисти по история на илюминатите, сред които и аз, сме откривали други споменавания за segno. Ние предполагаме, че знакът съществува и че Галилей масово го е разпространил в научната общност, без Ватиканът изобщо да разбере.
— Как?
— Не сме сигурни, но най-вероятно в публикациите си. През годините той е публикувал много книги и бюлетини.
— За които Ватиканът несъмнено е знаел. Струва ми се опасно.
— Вярно е. Въпреки това знакът е бил разпространен.
— Но никой не го е открил, така ли?
— Не. Колкото и да е странно обаче, в масонски дневници, стари научни списания и илюминатски писма знакът често се обозначава с число.
— Шестстотин шейсет и шест ли?
Лангдън се усмихна.
— Всъщност числото е петстотин и три.
— Какво значи това?
— Така и не успяхме да разберем. Числото петстотин и три ме заинтригува, опитвал съм всичко, за да открия значението му — нумерология, географски карти. — Той стигна до края на пътеката, зави и бързо огледа табелките на следващата редица. — Дълги години не виждах други податки, освен че петстотин и три започва с пет… едно от илюминатските свещени числа. — Лангдън замълча за миг.
— Нещо ми подсказва, че наскоро си стигнал до друго заключение и затова сега сме тук.
— Точно така — потвърди професорът и си позволи да прояви известна гордост от работата си. — Познаваш ли една книга на Галилей, наречена „Dialogo“?
— Естествено. Известна е сред учените като най-голямата научна измама.
Лангдън не смяташе, че думата „измама“ е съвсем точна, но знаеше какво иска да каже Витория. В началото на 30-те години на XVІІ в. Галилей искал да публикува книга в потвърждение на Коперниковия хелиоцентричен модел на слънчевата система, ала Ватиканът нямало да допусне разпространението на книгата, ако не включел също толкова убедителни доказателства за абсолютно грешния геоцентричен модел на Църквата. Галилей нямал друг избор, освен да приеме това условие, и публикувал книга, в която отделял еднакво място на двата модела.
— Както сигурно знаеш, въпреки компромиса „Dialogo“ бил обявен за еретична книга и Ватиканът поставил Галилей под домашен арест — каза Лангдън.
— Никое добро дело не остава ненаказано.
Професорът се усмихна.
— Абсолютно вярно, и все пак Галилей упорствал. Докато бил под домашен арест, той тайно написал по-слабо известен ръкопис, който учените често бъркат с „Dialogo“. Тази книга се казва „Discorsi“.
Витория кимна.
— Чела съм я. „Беседи за приливите“.
Лангдън я изгледа, удивен, че младата жена е чувала за неизвестния труд върху движението на планетите и неговото въздействие върху приливите.
— Виж, аз съм италианка, при това съм специалист по морска физика, а и баща ми боготвореше Галилей.
Той се засмя. „Discorsi“ обаче не беше книгата, която търсеха. Професорът обясни, че докато бил под домашен арест, Галилей писал и други съчинения. Историците смятали, че сред тях е книжлето „Diagramma“.
— „Diagramma della verita“ — каза той. — „Диаграма на истината“.
— Не съм чувала за нея.
— Не се изненадвам. „Diagramma“ е най-неизвестният труд на Галилей — предполага се, че е трактат за научни факти, които според него били верни, но не му разрешавали да разкрие. Подобно на някои по-ранни съчинения на Галилей, негов приятел тайно изнесъл „Diagramma“ от Рим и я публикувал в Холандия. Книжлето станало невероятно популярно в нелегалния европейски научен свят. После Ватиканът надушил за него и го подложил на безпощадни гонения.
Витория се заинтригува.
— И ти смяташ, че ключът се е съдържал в тази книга, така ли? Информацията за Пътя на просвещението.
— Това е единственият начин, по който Галилей можел да разпространи segno. Убеден съм. — Лангдън навлезе в третата редица хранилища и продължи да чете обозначенията.
— Архивистите от много години търсят екземпляр от „Diagramma“. Но в резултат от ватиканските клади на книги и нетрайния си материал книжлето изчезнало от лицето на Земята.
— Какъв нетраен материал?
— Архивистите оценяват структурната цялост на документите по десетобалната система. „Diagramma“ била отпечатана върху един вид папирус, нещо като тоалетна хартия. Трайността му е не повече от век.
— Защо не са избрали нещо по-издръжливо?
— По искане на самия Галилей. За да защити последователите си. Така всеки учен, заловен с екземпляр от книгата, можел просто да я хвърли във вода и тя щяла да се разпадне. Това било идеално за унищожаване на уликите, но е ужасно за архивистите. Смята се, че след осемнайсети век оцелял само един екземпляр от „Diagramma“.
— Само един ли? — Витория смаяно се заоглежда. — И е тук?
— Скоро след смъртта на Галилей Ватиканът го конфискувал от Холандия. От години моля да ми позволят да го видя. Още откакто научих за него.
Сякаш прочела мислите му, Витория прекоси пътеката и започна да чете обозначенията на съседния ред хранилища и така двойно ускори търсенето им.
— Благодаря — рече той. — Търси обозначения, свързани с Галилей, наука и учени. Ще разбереш, когато ги видиш.
— Добре, но още не си ми разказал как си открил, че ключът е в „Diagramma“. Да няма нещо общо с числото, което се срещало в илюминатските писма? Петстотин и три?
Лангдън се усмихна.
— Да. Отне ми известно време, но накрая установих, че петстотин и три е прост шифър. Той ясно насочва към „Diagramma“.
За миг професорът отново преживя мига на неочакваното си откритие: 16 август. Преди две години. На сватбата на сина на свой колега. Стоеше на брега на едно езеро и наблюдаваше уникалното приближаване на младоженците… с яхта по езерото, под акомпанимента на гайди. Яхтата беше украсена с цветя и венци. На носа бяха написани римски цифри — DCII.
Озадачен от тях, Лангдън попита бащата на булката:
— Какво означава това шестстотин и две?
— Какво шестстотин и две?
Професорът посочи яхтата.
— DCII е римското число шестстотин и две.
Мъжът се засмя.
— Това не са римски цифри. Това е името на яхтата.
— DCII ли?
Другият кимна.
— „Дик и Кони ІІ“.
Лангдън се почувства глупаво. Дик и Кони бяха младоженците. Яхтата очевидно бе кръстена в тяхна чест.
— А какво се е случило с „DCI“?
Мъжът изпъшка.
— Потъна вчера по време на репетицията.
Лангдън се засмя.
— Съжалявам. — И отново погледна яхтата. „DCII — помисли си той. — Като миниатюрна «QEII»[3]“ И след миг го осени.
Американецът се обърна към Витория.
— Както споменах, петстотин и три е шифър — поясни той. — Илюминатски трик. Числото петстотин и три с римски цифри е…
— DІІІ.
Лангдън я погледна сепнато.
— Много си бърза. Моля те, само не ми казвай, че си илюмината.
Тя се засмя.
— Използвам римски цифри, за да обозначавам морски пластове.
„Естествено — помисли си Лангдън. — Нима всички не ги използваме?“
— И какво значи DIІІ?
— DI, DІІ и DІІI са много стари съкращения. Някогашните учени обозначавали с тях трите най-често бъркани труда на Галилей.
Витория рязко си пое дъх.
— „Dialogo“… „Discorsi“… „Diagramma“.
— Де-едно, де-две и де-три. Чисто научно. Петстотин и три е DІІI. „Diagramma“. Третата му книга.
Витория свъси вежди.
— Но ако този знак, ключът за Пътя на просвещението, наистина е в Галилеевата „Diagramma“, защо от Ватикана не са го видели, когато са конфискували всички екземпляри?
— Може да са го видели, но да не са го забелязали. Спомняш ли си знаците на илюминатите? Тайните пътеводители на явни места? Симулацията? Явно segno е бил скрит по същия начин — пред очите на всички. Невидим за онези, които не го търсят. Невидим и за онези, които не го разбират.
— С други думи?
— С други думи, Галилей го скрил добре. Според историческите сведения той се разкривал по начин, наричан от илюминатите „lingua pura“.
— Чист език?
— Да.
— Математиката ли?
— Предполагам. Струва ми се съвсем очевидно. В крайна сметка Галилей бил учен и пишел за учени. Математиката е логичният език, на който да разкрие ключа. Книжлето се нарича „Diagramma“, така че в шифъра може би участват математически диаграми.
Витория не изглеждаше особено обнадеждена.
— Сигурно Галилей е създал някакъв математически шифър, който е останал незабелязан от духовенството.
— Не изглеждаш убедена — като продължаваше да върви покрай редицата, каза Лангдън.
— Така е. Главно защото и ти не си. Ако беше толкова сигурен за DІІI, защо не публикува откритието си? Тогава някой, който е имал достъп до ватиканския архив, е можел да дойде и да потърси „Diagramma“.
— Не исках да го публикувам — отвърна американецът. — Бях хвърлил много сили, за да се добера до тази информация, и… — Той засрамено замълча.
— Искал си цялата слава за себе си.
Лангдън усети, че се изчервява.
— В известен смисъл. Просто…
— Няма защо да се срамуваш. И аз съм учен. Публикувай или умри.
— Не само че исках да съм пръв. Безпокоях се, че ако информацията в „Diagramma“ попадне в лоши ръце, пак може да изчезне.
— Лошите ръце са Ватиканът, така ли?
— Не че са лоши сами по себе си, обаче Църквата винаги е подценявала заплахата от илюминатите. В началото на двайсети век Ватиканът стигнал чак дотам, че ги обявил за плод на развинтено въображение. Духовенството смятало, при това може би основателно, че християните най-малко имат нужда да знаят за това изключително могъщо антихристиянско движение, внедряващо се в техните банки, университети и политика.
— Значи според теб Ватиканът е щял да скрие всяко доказателство, потвърждаващо заплахата от илюминатите, така ли?
— Напълно възможно. Всяка заплаха, истинска или въображаема, отслабва вярата в могъществото на Църквата.
— Още един въпрос. — Витория замълча за миг и го погледна така, като че ли е извънземен. — Сериозно ли говориш?
Лангдън спря.
— Какво искаш да кажеш?
— Това ли е планът ти да спасиш положението?
Той не бе сигурен дали долавя в очите й иронично съжаление, или искрен ужас.
— Имаш предвид да намеря „Diagramma“ ли?
— Не, имам предвид да намериш „Diagramma“, да откриеш някакъв четиривековен ключ, да разшифроваш математически код и да последваш древен път, образуван от произведения на изкуството… и всичко това през следващите четири часа.
Професорът сви рамене.
— Приемам други предложения.