Дан Браун
Шестото клеймо (34)

Глава 33

От въздуха Рим приличаше на лабиринт — неразгадаема плетеница от древни пътища, които лъкатушеха между сгради, фонтани и рушащи се руини.

Ватиканският хеликоптер поддържаше малка височина и летеше на северозапад в постоянния смог, който се вдигаше от гъмжилото на земята. Лангдън гледаше мотопедите, туристическите автобуси и пълчищата фиатчета, бръмчащи във всички посоки. „Кояанискаци“ — спомни си той думата на индианците хопи, която означаваше „живот, излязъл от равновесие“.

Витория мълчаливо седеше до него.

Хеликоптерът рязко зави.

Лангдън със свит стомах отправи поглед още по-надалеч. Очите му откриха рушащите се развалини на римския Колизей. Винаги го бе смятал за една от най-големите иронии на историята. Днес величествен символ на възхода на човешката култура и цивилизация, стадионът векове наред беше бил център на варварски зрелища — гладни лъвове, разкъсващи пленници, армии от роби, биещи се до смърт, групови изнасилвания на екзотични жени от далечни земи, както и публични обезглавявания и кастрации. Нищо чудно, помисли си той, че Колизеят бе послужил като архитектурен образец за харвардското игрище — бейзболния стадион, на който всяка есен се разиграваха древните дивашки традиции… обезумели запалянковци, ревящи за кръв, когато Харвард биеше Йейл.

Хеликоптерът полетя на север и Лангдън видя римския форум — сърцето на предхристиянския Рим. Рушащите се колони приличаха на съборени надгробни камъни в гробище, което кой знае как не е било погълнато от заобикалящия го метрополии.

На запад се виеше широката долина на Тибър. Дори от въздуха професорът виждаше, че водата е дълбока. Кипящите течения бяха кафяви, пълни с наноси и пяна от проливните дъждове.

— Право напред — каза пилотът и издигна вертолета по-нависоко.

Лангдън и Витория погледнаха натам и го видяха. От мъглата като планински връх се издигаше колосален купол — базиликата „Свети Петър“.

— Това вече е един от шедьоврите на Микеланджело — каза Лангдън на младата жена.

Никога не беше виждал „Свети Петър“ от въздуха. Мраморната фасада пламтеше като огън под лъчите на следобедното слънце. Украсена със сто и четиридесет статуи на светци, мъченици и ангели, исполинската сграда беше широка колкото две бейзболни игрища и дълга — колкото цели шест. Вътре имаше място за над шестдесет хиляди богомолци… над сто пъти повече от населението на Ватикана, най-малката държава в света.

Колкото и да бе невероятно обаче, дори толкова грамадна цитадела не можеше да засенчи площада отпред. Гранитният площад „Св. Петър“ представляваше гигантска открита площ в сърцето на Рим, нещо като класически Сентръл Парк. Двеста осемдесет и четири колони описваха четири концентрични дъги пред базиликата — архитектурен ефект, подсилващ величественото въздействие на площада.

Докато се взираше във великолепния храм, Лангдън се зачуди какво би си помислил свети Петър, ако сега бе тук. Светецът беше умрял от жестока смърт, разпънат на кръст с главата надолу точно на това място, и сега почиваше в святата си гробница точно под централния купол на базиликата на пет етажа под земята.

— Ватиканът — съобщи пилотът. Гласът му не звучеше особено приветливо.

Лангдън отправи поглед към внушителните каменни бастиони, които се извисяваха пред тях — непревзимаема крепостна стена, заобикаляща комплекса — странно земна защита за този духовен свят на тайни, власт и мистерии.

— Виж! — ненадейно го хвана за ръката Витория и възбудено започна да маха с ръка към площада „Св. Петър“ точно под тях. Професорът приближи лице към прозореца и надзърна навън.

— Ето там — посочи тя.

Лангдън проследи показалеца й. Отсрещният край на площада приличаше на паркинг, на който бяха спрели десетина буса. На покривите им бяха монтирани грамадни сателитни чинии, носещи познати надписи:

ТЕЛЕВИЗОР ЕУРОПЕА

ВИДЕО ИТАЛИЯ

БИ БИ СИ

ЮНАЙТЕД ПРЕС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ.

Лангдън се смути и се зачуди дали вече не се е разчуло за антиматерията. Витория изведнъж се напрегна.

— Защо са тук медиите? Какво става?

Пилотът се обърна и странно я погледна през рамо.

— Какво става ли? Не знаете ли?

— Не — с дрезгав, решителен глас отсече тя.

— Il conclavo — каза швейцарецът. — Трябва да запечатат портите след около час. Целият свят наблюдава.

„Il conclavo.“

Думата дълго отеква в ушите на Лангдън преди да го блъсне като тухла в стомаха. „Il conclavo.“ Ватиканският конклав. Как можеше да забрави? Напоследък не слизаше от новините.

Преди петнадесет дни папата беше починал след невероятно популярен над двадесетгодишен понтификат. Всички вестници на Земята бяха публикували вестта за фаталния удар, който папата получил, докато спял — ненадейна и неочаквана смърт, за която се шушукаше, че била подозрителна. Ала сега, в съответствие със свещената традиция, петнадесет дни след смъртта на папата Ватиканът провеждаше il conclavo — церемонията, с която сто шестдесет и петимата кардинали от цялото земно кълбо, най-могъщите мъже в християнския свят, се събираха във Ватикана, за да изберат новия папа.

„Днес тук са всички кардинали от планетата — помисли си Лангдън, докато хеликоптерът прелиташе над базиликата «Св. Петър». Под него се ширеше огромният вътрешен свят на Ватикана. — Цялата висша йерархия на Римската католическа църква се е събрала върху бомба с часовников механизъм.“