Дан Браун
Шестото клеймо (114)

Глава 113

Нещо не беше наред.

Шартран стоеше пред папския кабинет и по неспокойната поза на другия гвардеец усещаше, че и той споделя същата тревога. Частната среща, която охраняваха, бе казал Роше, можела да спаси Ватикана от гибел. Затова лейтенантът се питаше защо инстинктът му подсказва някаква опасност. И защо Роше се държеше толкова странно?

Определено ставаше нещо.

Капитан Роше стоеше отдясно на Шартран и гледаше право пред себе си. Лейтенантът не можеше да познае своя командир. През последния час Роше сякаш не бе на себе си. В решенията му нямаше никаква логика.

„Някой трябва да присъства на тази среща! — помисли си младият гвардеец. Беше чул, че Максимилиан Кьолер заключва вратата отвътре. — Защо Роше му позволи?“

Ала не го смущаваше само това. „Кардиналите.“ Кардиналите все още бяха заключени в Сикстинската капела. Това бе пълно безумие. Шамбеланът беше наредил да ги евакуират преди петнадесет минути! Роше бе отменил решението, без да уведоми шамбелана. Шартран беше изразил загриженост и капитанът едва не му бе откъснал главата. В швейцарската гвардия никога не се оспорваше старшинството, а сега Роше беше главният.

„Половин час — помисли си Роше и скришом погледна военния си часовник на слабата светлина на свещниците в коридора. — Побързай, моля те.“

На Шартран му се искаше да може да чуе какво става в кабинета. И все пак знаеше, че шамбеланът най-добре ще се справи с това положение. Тази нощ той бе издържал изпитанието, без да му мигне окото. Беше се обърнал директно към проблема… честно, откровено, давайки пример на всички. Лейтенантът се гордееше, че е католик.нИлюминатите бяха сбъркали, когато бяха предизвикали Карло Вентреска.

В този момент обаче мислите на Шартран бяха прекъснати ог неочакван звук. Тропане. Идваше от коридора. Тропането беше далечно и приглушено, но постоянно. Роше вдигна поглед, обърна се към младия гвардеец и посочи към мястото, откъдето идваше шумът. Лейтенантът разбра, включи фенерчето си и се затича натам.

Тропането бе отчаяно. Шартран измина тридесетина метра и стигна до разклонение на коридора. Звукът като че ли идваше иззад ъгъла, зад Зала Клементина. Лейтенантът се озадачи. Там имаше само една стая — личната библиотека на папата. След смъртта на Негово светейшество тя беше заключена. Никой не можеше да е вътре!

Шартран се втурна по втория коридор, зави зад следващия ъгъл и стигна вратата на библиотеката. Дървеният портал бе малък, ала се очертаваше в мрака като строг часови. Тропането идваше отвътре. Лейтенантът се поколеба. Никога не беше влизал в библиотеката. Малцина бяха влизали там. Никой не се допускаше вътре освен в присъствието на самия папа.

Шартран неуверено натисна бравата. Както предполагаше, беше заключено. Той долепи ухо към вратата. Ясно чу тропането. И още нещо. „Гласове! Някой вика!“

Не разбираше думите, но долавяше паниката в гласовете. Дали някой бе заключен в библиотеката? Може би швейцарската гвардия не беше евакуирала напълно сградата? Зачуди се дали не трябва да се върне и да се посъветва с Роше. Да върви по дяволите. Лейтенантът бе подготвен да взима решения и сега го направи. Извади пистолета си и изстреля един-единствен куршум в ключалката.

Дървото избухна и вратата се отвори. Вътре го посрещна мрак. Той насочи лъча на фенерчето си. Помещението беше правоъгълно — ориенталски килими, високи дъбови лавици с книги, кожена кушетка и мраморна камина. Бе слушал за това място — три хиляди стари тома наред със стотици съвременни периодични издания, всичко, каквото поиска Негово светейшество. На масичката се въргаляха научни и политически списания.

Тропането се чуваше ясно. Шартран потърси с фенерчето си източника на шума. На отсрещната стена зад кушетката имаше грамадна желязна врата. Изглеждаше здрава като трезор. Лейтенантът видя четири огромни ключалки. Малките гравирани букви точно в центъра на вратата го накараха да ахне.

Шартран зяпна. Тайният папски път за бягство! Естествено знаеше за него, беше чувал слухове, че води до библиотеката, но тунелът не се използваше от векове! Кой можеше да тропа от отсрещната страна?

Младият гвардеец почука с фенерчето си по вратата. Отвътре се разнесоха приглушени ликуващи викове. Тропането престана и гласовете завикаха по-силно. Шартран разбра отделни думи.

— … Кьолер… лъже… шамбеланът…

— Кой е там? — попита той.

— … ърт Лангдън… Витория Be…

Лейтенантът чу достатъчно, за да се обърка. „Мислех ви за мъртви!“

— … вратата — извикаха гласовете. — Отворете…

Шартран погледна желязната врата и си помисли, че ще му трябва динамит, за да я отвори.

— Невъзможно! — извика той. — Прекалено е дебела!

— … среща… прекъснете… амбелана… опасност…

Въпреки че знаеше опасността от паниката, последните думи го изпълниха със страх. Вярно ли бе разбрал? Младежът с разтуптяно сърце се обърна, за да се втурне обратно към кабинета. В този момент обаче се закова на място. Погледът му попадна върху нещо на вратата… нещо по-смайващо и от думите, които се бяха разнесли отвътре. От ключалките стърчаха ключове. Той зяпна. Не вярваше на очите си. Ключовете за тази врата трябваше да се пазят в сейф! Тунелът никога не се използваше — от векове!

Шартран пусна фенерчето си на пода, хвана първия ключ и го завъртя. Механизмът беше ръждясал и запъваше, ала все още работеше. Някой наскоро беше отключвал. Лейтенантът отключи втората ключалка. И третата. Когато свърши и с последната, задърпа вратата. Желязната порта със скърцане се отвори. Младият гвардеец вдигна фенерчето и насочи лъча в тунела.

Робърт Лангдън и Витория Ветра излязоха в библиотеката. Приличаха на привидения. И двамата бяха дрипави и изтощени — ала живи.

— Какво става? — попита Шартран. — Откъде идвате?

— Къде е Макс Кьолер? — остави без отговор въпросите му Лангдън.

Лейтенантът посочи с ръка.

— На частна среща с шамбе…

Лангдън и Витория го заобиколиха и хукнаха по сумрачния коридор. Шартран се обърна й инстинктивно насочи оръжието си към гърбовете им. После бързо го свали и се втурна да ги настигне. Роше очевидно ги чу да се приближават, защото когато се озоваха пред папския кабинет, капитанът бе заел поза с разкрачени крака и се целеше с пистолет в тях.

— Alt^[1]!

— Шамбеланът е в опасност! — извика Лангдън и вдигна ръце. — Отворете вратата! Макс Кьолер ще убие шамбелана!

Роше го прониза с гневен поглед.

— Отворете вратата! — повтори Витория. — Бързо!

Ала бяха закъснели.

От папския кабинет се разнесе смразяващ кръвта вик. Беше шамбеланът.