П. Г. Удхаус
Малкото съкровище (2)

Втора глава

В живота съществуват толкова неочаквани, толкова мъчителни изпитания, че що се отнася до мнението ни за онези, подложени на тях, сме съгласни да не ги вземаме под внимание. Отказваме да допуснем поведението на жертвата в такива крайни обстоятелства да натежи при преценката на характера й. Позволяваме на велик генерал, изправил се ненадейно очи в очи с побеснял бик, да се обърне и да си плюе на петите, без да изгуби репутацията си на храбрец. Епископът, стъпил на заледена локва през зимата и развеселил минувачите с кратко изпълнение на стъпки в ритъма на рагтайма, не губи нищо от достойнството си след края на представлението. По същия начин трябва да гледаме и на поведението на Синтия Драсилис при отварянето на вратата на гостната на госпожа Форд и пропускането не на Огдън, а на този съвършено непознат човек, придружил влизането си със забележителното изказване, отразено в края на миналия раздел.

Беше момиче, което се гордееше с внимателно изработеното си непукистко и надменно отношение към живота, но този човек й дойде в повече. Пусна дръжката, запрепъва се назад и след като издаде пискливо хриптене, дължащо се на изумлението й, остана със зинала уста.

Случката имаше различно въздействие върху госпожа Форд. Глуповатата приветствена усмивка се стопи от лицето й, сякаш избърсана с гъба. Очите й — втренчени и уплашени като на попаднало в капан животно, засвяткаха към натрапника. Пристъпи напред и сподавено се опита да заговори.

— Какво… Какво си въобразявате, че правите, като нахлувате в стаята ми? — извика тя.

Мъжът запази позиция, без да му трепне окото. Поведението му представляваше любопитна смесица от почтителност и войнственост. Беше изпълнен с решимост, но и с извинителност. Наемен убиец през Средновековието, решен да изпълни задачата си, но осъзнаващ неудобството, което причинява на жертвата, вероятно би изглеждал по същия начин.

— Съжалявам — отсече той, — но съм длъжен да ви помоля да ми разрешите да отведа момчето, госпожо Форд.

Синтия бе дошла на себе си. Прониза натрапника с хладния поглед, който толкова смути лорд Маунтри.

— Кой е този господин? — нехайно запита тя. Натрапникът бе омесен от по-яко тесто от негово благородие. Срещна погледа й с кротка непреклонност.

— Името ми е Меник — отвърна той. — Аз съм личен секретар на господин Форд.

— Какво обичате? — запита госпожа Форд.

— Вече обясних какво обичам, госпожо Форд. Огдън.

Синтия вдигна вежди.

— Какво иска да каже той, Неста? Огдън не е тук.

Господин Меник измъкна от вътрешния си джоб телеграма и по своя тих деловит начин започна да я разгъва.

— Това тук — започна той — е телеграма от господин Бростър, учителя на Огдън. Едно от условията за назначаването му беше, ако настъпи момент, в който не е сигурен за местонахождението на Огдън, незабавно да ме уведоми. В телеграмата се казва, че днес рано следобед е оставил Огдън в компанията на непозната млада дама — очилата на господин Меник за миг проблясваха към Синтия — и когато се върнал, и двамата били изчезнали. Поразпитал наоколо и разбрал, че младата дама се качила на влака за Лондон в един и петнайсет заедно с Огдън. При получаването на тази информация веднага телеграфирах на господин Форд за разпореждания. Получих отговора му — бръкна отново в джоба и извади втора телеграма, — ето го.

— Все още не разбирам какво ви води насам — заяви госпожа Форд. — Благодарение на безкрайната безотговорност на служителите, наети от бившия ми съпруг, синът ми очевидно е отвлечен. Няма причина…

— Ще ви прочета телеграмата от господин Форд — продължи господин Меник, сякаш не я беше чул. — Доста длъжка е. Мисля, че господин Форд е силно разтревожен. „Момчето очевидно е било задигнато от някоя наемница на майка му.“ Чета ви дословно — обърна се той към Синтия със същата почтителност, която характеризираше поведението му от момента на неговата поява.

— Не се извинявайте — каза Синтия и се засмя. — Вие не сте отговорен за грубостта на господин Форд.

Господин Меник се поклони.

— Продължава така: „Освободете го от незаконното задържане. Ако се наложи, извикайте полицията и приложете сила.“

— Очарователно! — възкликна госпожа Форд.

— Практично — отбеляза господин Меник. — Има и още: „Преди всичко уволнете оня глупак учителя, а после идете в Агенцията и ги накарайте да ви препоръчат добро частно училище за момчето. В никакъв случай не наемайте нов учител. Писна ми от тях. Уредете това днес. Върнете Огдън в Истнър с госпожа Шеридан. Да остане с него до второ нареждане.“ Това е посланието на господин Форд.

Господин Меник внимателно сгъна двата документа и ги върна в джоба си. Госпожа Форд погледна часовника.

— А сега, господин Меник, имате ли нещо против да си тръгнете?

— Съжалявам, ако ви се струвам неучтив, госпожо Форд, но не мога да си тръгна без Огдън.

— Ще се обадя на рецепцията и ще помоля да пратят охраната да ви изхвърли.

— А аз ще се възползвам от идването й да я помоля да извика полиция.

В разгара на битката съжалителната почтителност започна да напуска господин Меник. Говореше ядосано. Синтия призова здравия му разум с маниера на отегчена принцеса, провеждаща спор с кочияша.

— Не виждате ли сам, че го няма? — рече тя. — Да не смятате, че го крием?

— Може би желаете да претърсите спалнята ми? — включи се госпожа Форд и широко отвори вратата.

Господин Меник остана невъзмутим.

— Това не е необходимо, госпожо Форд. От факта, че не се намира в този апартамент, разбирам, че е долу в ресторанта за един късен обяд.

— Ще телефонирам…

— Кажете им да го пратят горе. Повярвайте ми, госпожо Форд, нищо не можете да направите. Имате дълбоките ми съчувствия, но работя за господин Форд и съм длъжен да действам изцяло в негов интерес. Законът е на моя страна. Дошъл съм да отведа Огдън и ще го отведа.

— Няма!

— Позволявам си да добавя, че когато се качих тук, оставих долу госпожа Шеридан, тя е моя колежка секретарка. Може би си спомняте, че господин Форд я споменава в телеграмата си, изпратих я да претърси ресторанта и грила с указанието, като намери Огдън, да го доведе в тази стая.

Звънецът на вратата звънна. Той отиде и я отвори.

— Влезте, госпожо Шеридан. А!

В стаята влезе момиче със семпла спретната синя рокля. Беше дребничка и грациозна, на около двайсет и пет години, хубава и делова, с вид на човек, свикнал да се грижи сам за себе си в един груб свят. Очите й бяха ясни и уверени, устата — чувствителна, но твърда, брадичката — брадичка на човек, посрещал неприятностите с вирната глава. Малко войниче.

Побутваше Огдън пред себе си — един нахранен, но още нацупен Огдън. Той видя господин Меник и се закова на място.

— Здрасти! — рече. — Кой вятър те довя тук?

— Беше по средата на обяда си — обади се момичето. — Реших, че няма да възразите да го оставя да довърши.

— Ей, каква е тая дандания? — троснато попита Огдън. — Човек не може ли спокойно да похапне? Страшни досадници сте.

Господин Меник заобяснява.

— Огдън, баща ти настоява да се върнеш в Истнър.

— Ами добре тогава. Май ще е най-добре да тръгвам. Чао, мамо.

Госпожа Форд проплака.

— Огдън, целуни ме.

Огдън се остави на прегръдката, потънал в намусено мълчание. Другите се държаха всеки по свой характерен начин. Господин Меник неловко се чешеше по брадичката. Синтия се обърна към масата и взе едно илюстровано списание. Очите на госпожа Шеридан се напълниха със сълзи. Направи плаха крачка към госпожа Форд, сякаш искаше да я заговори, но се отказа.

— Хайде, Огдън — мрачно се обади господин Меник. Работата на наемния убиец е необходима, но мъчителна, дяволски мъчителна. Въздъхна облекчено, когато излезе в коридора с плячката си.

На прага госпожа Шеридан се поколеба, спря и се обърна.

— Съжалявам — импулсивно каза тя.

Госпожа Форд се извърна мълчаливо и влезе в спалнята.

Синтия остави списанието.

— Един момент, госпожо Шеридан.

Момичето се беше обърнало да си ходи. Спря.

— Можете ли да ми отделите минутка? Влезте и затворете вратата. Няма ли да седнете? Много добре. Току-що ми се стори, че ви е жал за госпожа Форд.

— Много ми е жал за госпожа Форд, наистина. Неприятно ми е да я гледам как страда. Бих предпочела господин Меник да не беше ме замесил във всичко това.

— Неста е луда по това момче — заяви Синтия. — Бог знае защо. Лично аз не съм виждала по-отблъскващо създание в живота си. Но това е положението. На мен пък ми е жал за вас. Разбрах от току-що казаното от господин Меник, че в близко бъдеще непрекъснато ще се радвате на обществото на Огдън. Как се чувствате по този въпрос?

Госпожа Шеридан се приближи до вратата.

— Трябва да тръгвам — рече тя. — Господин Меник ме чака.

— Един момент. Кажете ми, не смятате ли след видяното преди малко, че госпожа Форд е човекът, който трябва да се грижи за Огдън? Не видяхте ли колко е привързана към него?

— Мога ли да бъда откровена с вас?

— Моля.

— Е, тогава смятам, че влиянието на госпожа Форд е възможно най-лошото за Огдън. Жал ми е за нея, но това не променя мнението ми. Сегашният Огдън е изцяло продукт на госпожа Форд. Тя го глезеше, угаждаше на всяка негова прищявка, никога не го контролираше, докато той не стана… хм, такъв, какъвто сама го нарекохте — отблъскващ.

Синтия се засмя.

— Е, добре — каза тя. — Изприказвах тия щуротии за майчината любов, защото имате вид на момиче, което би се трогнало от тях. Можем да зарежем това и да поговорим делово.

— Не ви разбирам.

— Ще ме разберете. Може би смятате, че съм отвлякла Огдън от чиста обич към госпожа Форд. Харесвам Неста, но не чак толкова. Не. Аз съм от обичащите бързо да забогатяват и винаги гледам да се грижа за себе си. Няма кой да го прави вместо мен. Имам отвратителен дом. Баща ми е покойник. Майка ми е злобарка. Така че…

— Спрете, моля ви. Не знам защо ми казвате всичко това.

— О, знаете. Не ми е известно каква заплата ви дава господин Форд, но предполагам, че не е нещо забележително. Защо не преминете към нас? Госпожа Форд ще ви даде майка си и баща си, ако измъкнете Огдън и й го върнете.

— Да не се опитвате да ме подкупите? — заинтересува се госпожа Шеридан.

— Тук сте права — потвърди Синтия. — Точно това правя.

— Приятен ден.

— Не ставайте глупачка.

Вратата се затръшва.

— Върнете се! — извика Синтия. Направи крачка, сякаш да я последва, но изостави с кратък смях идеята. Седна и отново се зачете в илюстрованото списание. След малко вратата на спалнята се отвори. Влезе госпожа Форд, като попиваше очите си с кърпичка. Синтия вдигна поглед.

— Неста, много съжалявам — рече тя.

Госпожа Форд отиде до прозореца и погледна вън.

— Няма да получа нервна криза, ако това имаш предвид — заяви тя. — Пет пари не давам. Пък и това доказа, че е осъществимо.

Синтия обърна страница от списанието.

— Току-що опитах метода на подкупа и корупцията.

— Как?

— Ами обещах и се заклех от твое име в много неща пред секретарката, не пред Меник, ако се съгласи да ни помогне. Но не сработи. Казах й да ни предаде Огдън при първа възможност, но тя ме смрази с поглед и излезе.

Госпожа Форд нетърпеливо сви рамене.

— Да се маха. Писна ми от любители.

— Благодаря ти, скъпа — откликна Синтия.

— О, знам, че направи всичко, каквото можа. За любител се справи прекрасно. Но те никога не успяват. Съществуват поне десет дребни предварителни предпазни мерки, които ние пренебрегнахме. Трябва ни професионалист — човек, чийто занаят е отвличането, който отвлича ден подир ден — човек като Сам Фишър Мазника.

— Скъпа Неста! Не мисля, че познавам господина.

— Опита се да отвлече Огдън през 1906-а, когато бяхме в Ню Йорк. Поне полицията му го приписа, макар че не можаха да го докажат. Има и още един ужасен тип, според полицията се казвал Бък Макгинис. Той пък се опита през 1907-а. В Чикаго.

— Велики боже! Отвличането на Огдън май е популярно като футбола. А аз се смятах за пионер!

Нещо като гордост изплува в гласа на госпожа Форд.

— Не вярвам в Америка да има друго дете — заяви тя, — което да има специално име — нарекоха го „Малкото съкровище“. Години наред не му разрешавахме да се губи от погледа ни, без да го надзирава детектив.

— Е, господин Форд май е променил всичко това. Не видях детективи. Предполагам смята, че в Англия не са необходими. Или пък е разчитал на господин Бростър. Бедничкият Реджи!

— Проявил е престъпна небрежност. Това ще му е за урок. Ще бъде по-внимателен в бъдеще, когато оставя Огдън на благоволението на всеки, който реши да намине и да го задигне.

— Което, между другото, не прави възможностите ти да го вземеш особено големи.

— О, вече загубих надежда — примирено въздъхна госпожа Форд.

— Но аз не съм — отсече Синтия.

В гласа й имаше нещо, което накара събеседницата й рязко да се обърне и да я погледне. Госпожа Форд можеше и да се поддава на примирението, но беше решителна жена и ако последните събития я бяха оставили наранена, в никакъв случай не беше смазана.

— Синтия! Какво искаш да кажеш? За какво намекваш?

— Може и да презираш любителите, Неста, но ми се струва, че твоите професионалисти, които отвличат всеки ден и тъй нататък, не са постигнали видим успех. Не липсата на опит ме доведе до провал. Просто това е мъжка работа. Ако бях мъж, щях да притежавам грубата сила да се нахвърля върху господин Меник, когато се появи.

Госпожа Форд кимна.

— Да, ама…

— И — продължи Синтия — всички твои Мазници също са се провалили, така че очевидно единственият начин да се открадне Огдън е отвътре. Трябва да имаме човек, който да работи за нас в лагера на противника.

— Което е невъзможно — унило отбеляза госпожа Форд.

— Нищо подобно.

— Познаваш ли такъв човек?

— Познавам човека.

— Синтия! Как така? Кой е той?

— Името му е Питър Бърнс.

Госпожа Форд поклати глава.

— Не го познавам.

— Ще те запозная. Ще го харесаш.

— Но, Синтия, откъде можем да сме сигурни, че ще се съгласи да ни помогне?

— Ще го направи заради мен. — Синтия замълча. — Разбираш ли — продължи тя, — ние сме сгодени.

— Мила Синтия! Защо не ми каза? Кога?

— Снощи, на бала у Флечър.

— Снощи! Нима снощи си била на бал? А днес два пъти си пьтувала с влак! Трябва да си страшно уморена.

— А, добре съм, благодаря. Предполагам, че утре ще съм развалина, негодна за човешки взор, но точно сега се чувствам като че ли нищо не може да ме умори. Може би това е вьздействието на годежа.

— Разкажи ми за него.

— Ами той е богат, хубав, приветлив — Синтия заизброява тези качества на пръсти. — Смятам, че е смел и положително не е тъп като господин Бростър.

— Много ли си влюбена?

— Харесвам го. У Питър няма нищо лошо.

— Положително не преливаш от ентусиазъм!

— А, ще си живеем добре. Слава богу, няма защо да се преструвам пред теб, Неста! Това е една от причините да те харесвам. Знаеш положението ми. Трябва да се омъжа за богат човек, а Питър е най-милият богаташ, когото познавам. Той е истински и прекрасно несебичен. Направо не го разбирам. При неговите пари би трябвало да е пълна отврат.

Някаква мисъл сякаш хрумна на госпожа Форд.

— Но щом е толкова богат. Забравих какво щях да кажа — заглъхна тя.

— Скъпа Неста, знам какво щеше да кажеш. Щом е толкова богат, защо му е да се жени за мен, когато би могъл да избира от половин Лондон? Е, ще ти отговоря. Ще се ожени за мен, първо: защото ме съжалява, второ: защото проявих здравия разум да го накарам. Той самият не възнамеряваше изобщо да се жени. Преди няколко години преживял разочарование. Някакво момиче го зарязало. Трябва да е била забележителна глупачка. Той възнамеряваше да прекара остатъка от живота си с разбито сърце. Не бих го допуснала. Отне ми много време — над две години от началото до края. Той е сантиментален. Започнах да го работя на тема състрадание и снощи го принудих да ми направи предложение на бала на Флечър.

Госпожа Форд не остана безчувствена пред тези излияния. Няколко пъти се опита да я прекъсне, но й беше невъзможно. Сега заговори остро.

— Знаеш, че нямах намерение да казвам нищо подобно. И не смятам, че трябва да говориш по този ужасен, циничен начин…

Млъкна и се изчерви. Имаше моменти, когато мразеше Синтия. Те обикновено настъпваха, когато последната, както сега, събуждаше у нея изблици на неподправени чувства, които тя приемаше за крайно неуместни. Госпожа Форд беше прекарала двайсет години в опити да забрави, че съпругът й я беше взел иззад щанда на бакалия в едно село в щата Илиноис и тези препратки към истината за нецивилизованата й младост я караха да се чувства неловко.

— Не исках да кажа това — повтори тя.

Синтия беше самото усмихнато добросърдечие.

— Знам, просто те дразнех.

Госпожа Форд се усмири.

— Съжалявам, Синтия. Не исках да се зъбя. И все пак… — Поколеба се. Това, което искаше да я попита, силно намирисваше на Меканиксвил, щата Илиноис. Все пак храбро постави въпроса, защото изпитваше неподправена тревога по повод господин Бърнс. — Синтия, изобщо ли не го обичаш?

Синтия засия.

— Разбира се, че го обичам! Той е душичка. Нищо не би ме накарало да го изоставя. Привързана съм към добрия стар Питър. Казах ти всички онези неща за него, защото показват колко е добър. Би сторил всичко за мен. Е, да го задвижа ли за Огдън?

Вълшебната думичка измести мислите на госпожа Форд от матримониалното бъдеще на господин Бърнс и ги насочи към способностите му на рицар, изпълняващ повелите на любимата. Засмя се щастливо. Мисълта за господин Бърнс в качеството му на рицар-спасител уталожваше болката от поражението. Започваше да гледа на случката с господин Меник като на някаква дреболия.

— Направо ми спря дъхът! — рече тя. — Как предлагаш да ни помогне господин Бърнс?

— Съвсем просто е. Чу господин Меник да чете телеграмата. Огдън ще бъде изпратен в частно училище. Питър също ще отиде там.

— Но как? Не разбирам. Не знаем кое училище ще избере господин Форд.

— Скоро ще разберем.

— А как ще отиде там господин Бърнс?

— Нищо по-просто. Ще бъде младеж, който е получил малко наследство и иска да отвори собствено училище. Отива при директора на Огдън и му предлага да плати скромна сума срещу разрешението да постъпи в училището му като допълнителен заместник-директор, за да изучи отвътре тънкостите на бизнеса. Господин директорът ще подскочи от радост. Ще сключи сделката на живота си. Питър не е бил отличник в Оксфорд, но май е бил много добър в спортовете. От гледна точка на едно частно училище той е истинско съкровище.

— Но… би ли го направил?

— Мисля, че ще мога да го убедя.

Госпожа Форд я целуна с ентусиазъм, който до този миг пазеше за Огдън.

— Милото ми момиче — извика тя, — ако знаеш колко щастлива ме направи!

— Знам — отсече Синтия. — А сега и ти можеш да направиш нещо за мен.

— Всичко, всичко! Трябват ти нови шапки.

— Не ми трябват нови шапки. Искам да дойда с теб на Ривиерата с яхтата на лорд Маунтри.

— Разбира се — отвърна госпожа Форд след кратка пауза, — но нали знаеш, скъпа, че не аз каня гостите?

— Знам. Но можеш да ме уредиш, скъпа.

— Компанията ще бъде съвсем малка. Много кротка.

— Тълпите ми досаждат. Обичам тишината.

Госпожа Форд капитулира.

— Мисля, че ми направи голяма услуга — рече тя. — Положително трябва да дойдеш на яхтата.

— Ще се обадя на Питър веднага да дойде — простичко заяви Синтия и тръгна към телефона.