5,30 ч. сутринта. Странно колко бързо тече времето, когато имаш махмурлук. Дали защото в главата ти се въртят малко мисли; точно обратно на случая, когато хората се давят и целият живот се изнизва пред очите им, а моментите сякаш траят цяла вечност, защото имат много мисли.

6 ч. сутринта. Ето, виждате ли, половин час се изниза ей така, защото не мисля за нищо. Фъх. Всъщност имам страшно главоболие. Божке. Дано не повърна на килима.

7 ч. сутринта. Лошото е, че никога не ти казват какво ще те сполети, ако пиеш повече от две единици дневно или по-точно седмичното количество алкохол за една вечер. Значи ли това, че ще придобиеш червендалесто лице и нос с изпъкнали жилчици като гном, или че си алкохолик? Но в такъв случай вероятно всички на купона, където отидохме снощи, трябва да са алкохолици. Като се изключи фактът, че единствените хора, които не близнаха алкохол, бяха алкохолиците. Хмм.

7,30 ч. сутринта. Може да съм бременна и да съм навредила на бебето с алкохола. глупости. Не може да съм бременна, тъй като цикълът ми току-що приключи и никога вече няма да правя секс с Марк. Никога. Никога.

8 ч. сутринта. Най-лошото е да си сам посред нощ, без да има с кого да си поговориш или да го питаш колко пияна си била. Продължавам да си припомням все по-гадните неща, които наприказвах. О, не. Току-що си спомних, че дадох на един просяк 50 пенита, а той вместо „Благодаря“ ми каза: „Изглеждаш страшно мотана.“

Също така изведнъж се сещам за мама от едно време, като бях малка, която твърди: „Няма нищо по-лошо от пияна жена.“ Аз съм пропаднала пияница и леснодостъпна шафрантия. Трябва да поспя още малко.

10,15 ч. сутринта. Чувствам се по-добре, като подремнах. Може би махмурлукът си е отишъл. Май трябва да вдигна завесите. АААААААААААААХ! Не е естествено слънцето да грее така ярко сутрин по никое време.

10,30 ч. сутринта. Както и да е. След минута отивам в гимнастическата зала и няма да близна алкохол до края на дните си, следователно моментът е идеален да започна диетата „Скарсдейл“. Всъщност случилото се снощи беше мн. хубаво, защото ме тласна към напълно нов живот. Ура! Хората ще кажат… Ооох, телефонът.

11,15 ч. сутринта. Беше Шарън.

— Бридж, бях ли снощи много мотана и ужасна? За миг изобщо не можах да си я припомня.

— Не, разбира се — мило се опитах да я ободря, тъй като бях сигурна, че ако е била много пияна, положително щях да си я спомня. Събрах цялата си смелост и попитах: — А аз?

Настъпи мълчание.

— Не, беше прекрасна, наистина беше много сладка.

Ето, виждате ли, било е само махмурлийска параноя. Телефонът. Може да е той. Майка ми.

— Бриджет, защо, за Бога, си още вкъщи? След час трябва да си тук. Татко приготвя печения си сладолед!

11,30 ч. сутринта. Майната му, майната му. Покани ме на обяд в петък вечерта, аз бях присадено немощна да окажа съпротива, а после прекалено пияна, за да си спомня. Не мога пак да не отида. Нали? Така. Необходимо е да запазя спокойствие и да ям плодове, защото ензимите отмиват токсините и всичко ще е наред. Ще хапна съвсем малко и ще гледам да не повърна, а после, когато напусна Зоната на нерешителността, ще се обадя на мама.

„За“ отиването

Ще мога да се уверя, че се отнасят към Уелингтън по начин, който не би смутил Комисията за равенство на расите. Ще мога да поговоря с татко. Ще бъда добра дъщеря. Ще избегна пререканията с мама.

„Против“ отиването

Ще бъда изложена на изтезания по повод случката Марк/Ребека.

Може да повърна на масата.

Пак телефонът. Дано не е тя.

— Как си днес с куфалницата?

Том. — Добре — весело отвърнах аз и се изчервих. — Защо? — Снощи се беше отрязала до козирката. — Шарън каза, че не съм била.

— Бриджет — назидателно започна Том, — Шарън я нямаше там. Отиде в бар „Мет“ на среща със Саймън и от това, което долавям, се е докарала не по-зле от теб.

З март, понеделник

59,5 кг (гнусно, бързо трупане на тлъстини след потъналия в свинска мас родителски неделен обяд), цигари 17 (тревога), случки по време на родителския обяд, подсказващи, че на този свят е останала капчица здрав разум и реалност 0.

8 ч. сутринта. Махмурлукът най-сетне започва да се разсейва. Огромно облекчение е да съм пак вкъщи, където съм зряла владетелка на замъка, а не пионка в хорските игрички. Реших, че няма къде да мърдам от маминия обяд вчера, но по целия път до Графтън Ъндъруд усещах как повръщнята се надига до гърлото ми. Селото ми се стори сюрреалистично идилично, осеяно с нарциси, зимни градини, патенца и т.н., а хората подкастряха живите си плетове, без да им пука, сякаш животът бе лек и мирен, не се беше случила катастрофа и има нещо, наречено Господ.

— О, здравей, миличко! Хакуна матата. Тъкмо се връщъм от пазара — задърдори мама, като ме набута в кухнята. — Не ми стигна грахът! Отивам да чуя съобщенията по телефона.

Седях и се борех с напъните да повърна, а телефонният секретар бучеше, мама с трясък натискаше разни джаджи, които пилеха и скърцаха във и без това цепещата ме глава.

— Нам — заговори секретарят. — Пени е. Познаваш ли онзи човек, който живее зад ъгъла до гаража? Ами самоубил се, защото не понасял шума от стрелбата по чинии. Пише го в „Кетъринг Икзаминър“. А, и исках да те питам, може ли Мърл да остави две дузини коледен пай в твоя фризер, докато им инсталирват таблото на газовата инсталация?

— Здрасти, Пам! Марго е! За просия! Имаш ли петнайсетсантиметрова ламаринена тавичка за каймачени рула, която да ми заемеш за двайсет и първия рожден ден на Алисън?

Заоглеждах диво кухнята, замаяна от мисълта какви различни светове могат да се открият, ако се прослушват различните телефонни секретари. Може би някой трябва да го направи на инсталация в галерия „Саачи“. Мама тракаше със съдове в бюфета, после набра някакъв номер.

— Марго. Пам. Имам гофрирана кръгла ламаринена тавичка, ако ще ти свърши работа. Но защо не използваш форма за йоркширски пудинг, като постелеш дъното с намаслена хартия?

— Здрасти, здрасти, тра-ла-ла — рече татко, който се дотътри в кухнята. — Знаеш ли кой е пощенският код на Бартън Сийгрейв? Дали е КТ4 ХС или Л? А, Бриджет, добре дошла в окопите. Третата световна война е в кухнята, мау-мау е в градината.

— Колин, би ли излял олиото от тигана за картофи? — извика мама. — Джефри твърди, че ако си го подгрявал десет пъти, трябва да се изхвърли. Между другото, Бриджет, купих ти малко талк. — Подаде ми люлякова опаковка „Ярдли“ със златно капаче.

— Ъъъ, защо? — запитах аз, като го хванах предпазливо.

— Талкът те поддържа чиста и свежа, нали така?

Брр. Бррр. Задната й мисъл беше толкова прозрачна. Марк е тръгнал с Ребека, защото…

— Да не намекваш, че мириша? — попитах аз.

— Не, мила. — Замълча. — Просто е хубаво човек винаги да е чист и свеж.

— Добър ден, Бриджет! — Беше Уна, която се появи неизвестно откъде с плато, пълно с варени яйца. — Пам! Забравих да ти кажа, Бил се мъчи да убеди Съвета да вдигнат настилката от алеята му за коли, защото не са оставили решетки за канализацията и са се появили дупки. Та Илейн те моли да им кажеш, че водата е текла и по вашата алея, докато не са сложили решетки за канализацията. Небивалици. Пълни небивалици. Чувствах се като пациент в кома, за който всички си мислят, че не чува нищо.

— Хайде, Колин, къде е тиганът? Ще дойдат всеки момент.

— Кои? — подозрително запитах аз.

— Семейство Дарси. Уна, ще сложиш ли малко кисела сметана и червен пипер на тези яйца?

— Семейство Дарси? Родителите на Марк? Сега? Защо? Точно тогава входният звънец, който изпълнява цялата мелодия на градски часовник, започна да дрънка.

— Ние сме старейшините на племето! — пропя мама и си свали престилката. — Хайде, народе, действай!

— Къде е Уелингтън? — изсъсках аз към мама.

— А, отвън, в градината, упражнява се да играе футбол. Той не обича тези обеди на маса, по време на които трябва да ни забавлява.

Мама и Уна изхвърчаха, а татко ме потупа по ръката.

— Напред, на нож — каза той.

Последвах го в задушния, покрит с килими и джунджурии хол, чудейки се дали ще имам сили и контрол над крайниците си да избягам и реших, че не. Майката й бащата на Марк и Уна и Джефри стояха подредени неловко в кръг с чаши шери в ръце.

— Добре, скъпа — рече татко, — дай да ти сипя нещо. — Познаваш ли…? — Направи жест към Илейн. — Знаеш ли, миличка, извинявай, познавам те от трийсет години, но все не мога да запомня името ти.

— Е, как е оня ваш син? — рязко се намеси Уна.

— Синът ми! Ами знаете ли, ще се жени! — прогърмя адмирал Дарси като от палубата на миноносец. Стаята изведнъж се замъгли пред очите ми. Ще се жени?

— Ще се жени ли? — обади се татко и ме улови за ръката, докато аз се опитвах да успокоя дишането си.

— О, знам, знам — весело възкликна адмиралът. — Човек не може да излезе наглава с днешните млади, женят се за една, а в следваща минута се захващат с друга! Нали така, мила? — каза той и потупа майката на Марк по задника.

— Мисля, че Уна питаше за Марк, не за Питър, скъпи — отбеляза тя и хвърли съчувствен поглед към мен. — Питър е другият ни син в Хонконг. Той ще се жени през юни. Ей, вие, мъже, няма ли да сипете напитка на Бриджет? Много приказки, малко панталони, нали? — обърна се към мен тя с разбиране.

Някой трябва да ме изведе оттук, помислих си аз. Не искам да ме изтезават. Искам да се просна на пода на банята с глава в тоалетната чиния като всеки нормален човек.

— Искаш ли? — попита Илейн и ми протегна сребърна табакера, пълна с черни „Собрание“. — Знам, че са смърт за организма, но съм на шейсет и пет и още съм тук.

— А сега елате да седнем! — разпореди се мама, като се появи с плато наденички от черен дроб. — Уф! — Изигра цяло театро от кашляне и махане на ръце пред лицето си и най-сетне ледено отсече: — Илейн, никакви цигари на масата.

Последвах я в трапезарията, където зад френските прозорци Уелингтън изумително чевръсто играеше на двайсет и едно по потник и сини копринени шорти.

— Точно така. Не й давай да падне, момче — кискаше се Джефри, загледан през прозореца и движещ ръце в джобовете си. — Да не пада.

Всички седнахме и неловко се втренчихме един в друг. Приличаше на предсватбена сбирка на щастливата двойка и двата комплекта родители, само дето младоженецът преди две вечери бе избягал при друга.

— Така! — започна мама. — Сьомга, Илейн?

— Благодаря — отвърна Илейн.

— Онази вечер бяхме на „Мис Сайгон“ — продължи мама с опасно бодър тон.

— Ба! Мюзикъли. Не мога да ги понасям, само тълпи от сутеньори — промърмори адмирал Дарси, когато Илейн му сервира парче сьомга.

— Е, на нас ни хареса — тросна се мама. — Както и да е…

Втренчих се трескаво в прозореца в търсене на някакво вдъхновение и видях, че Уелингтън ме гледа. „Помощ“, оформих с устни аз. Той кимна към кухнята и изчезна.

— Само стоят на сцената с широко разкрачени крака и мучат — изрева адмиралът, явно сродна душа. — Виж Гилбърт и Съливан. „Пинафор“ е нещо друго.

— Извинете за момент — смънках аз и се изнизах, като се направих, че не виждам яростния поглед на мама.

Втурнах се в кухнята и открих, че Уелингтън вече ме чака.

Опрях се немощно на вратата на фризера.

— Какво? — запита той, като внимателно се вгледа в очите ми. — Какво има?

— Тя си въобразява, че е старейшината на племето — прошепнах аз. — Поканила е родителите на Марк, знаеш Марк, онзи, когото видяхме…

Той кимна.

— Знам всичко.

— Какво си й наприказвал? Тя се опитва да изрежисира скандал, задето той излиза с Ребека, сякаш…

Точно тогава кухненската врата се отвори с трясък.

— Бриджет! Какво търсиш тук? О! — При вида на Уелингтън мама си прехапа езика.

— Памела? — запита Уелингтън. — Какво става?

— Ами, просто мислех върху това, което ми каза, че ние, възрастните, можем… можем да оправим нещата — завърши тя, като възвърна самоувереността си и почти успя да се усмихне широко.

— Възприела си нравите на нашето племе? — смая се той.

— Ами… аз…

— Памела! Вашата култура е еволюирала в продължение на много векове. Когато се появи външно влияние, не бива да допускаш да замърси и разводни рожденото ти право. Както вече обсъдихме, пътуването по света носи отговорността да наблюдаваш, но не и да разрушаваш. — Не можах да не се зачудя как чисто новичкият уокман на Уелингтън с компактдискове се връзва с всичко това, но мама кимаше почтително. Досега не бях я виждала толкова запленена от някого.

— Така. А сега се върни при гостите си и остави сърдечните работи на Бриджет на мира, каквато е благословената от времето традиция на вашето племе.

— Да, май си прав — въздъхна тя и си приглади косата.

— Приятен обяд — каза Уелингтън и едва доловимо ми намигна.

Когато се върнах в трапезарията, изглежда, майката на Марк умело беше отклонила темата.

— За мен е неразгадаема тайна как в наши дни някой изобщо успява да се ожени — говореше тя. — Ако не бях се омъжила толкова млада, никога нямаше да го сторя.

— Напълно си права! — съгласи се татко, малко прекалено сърдечно.

— Аз пък не разбирам — намеси се чичо Джефри — как една жена успява да достигне възрастта на Бриджет, без да си хване някого.

„Млъкни! Само млъкни!“ — ми идеше да му кресна.

— На младите им е много трудно сега — намеси се отново Илейн и втренчено ме изгледа. — Човек може да се ожени за всеки, когато е на осемнайсет. Но оформи ли се характерът, свикването с някой мъж изглежда направо непоносимо. С изключение на присъстващите, разбира се.

— Искрено се надявам да е така — ревна весело бащата на Марк и я потупа по ръката. — Иначе ще трябва да те разменя за две на по трийсет. Защо само синът ми да се забавлява! — Кимна ми галантно, при което сърцето ми отново подскочи. Дали мисли, че още сме заедно? Или пък знае за Ребека и мисли, че Марк излиза и с двете ни?

Слава Богу, след това разговорът се върна към едновремешната оперета „Пинафор“, скочи върху футболните умения на Уелингтън, мина на голфа, който играеха Джефри и татко, прелетя над лехите с подправки, вдигна настилката на алеята за коли на Бил, после стана четири без петнайсет и кошмарът свърши.

Когато си тръгваха, Илейн пъхна две „Собрание“ в ръката ми.

— Мисля, че ще ти трябват, докато шофираш към къщи. Наистина се надявам да се видим пак… — Което беше успокояващо, но не дотолкова, че да изградиш живота си върху него. Марк беше човекът, с когото исках да се видя отново, а не, за жалост, родителите му.

— Така, мило — извика мама, като изхвръкна от кухнята с пластмасова кутия в ръка. — Къде ти е чантата?

— Мамо — продумах аз през стиснати зъби. — Не искам никаква храна.

— Добре ли си?

— Колкото мога да бъда добре при така стеклите се обстоятелства.

Прегърна ме. Което беше мило, но стряскащо.

— Знам, че ти е трудно — рече. — Но не страдай за Марк. Всичко ще се обърне в твоя полза. Знам го. — Тъкмо започнах да се наслаждавам на непривичната майчина утеха, когато тя продължи: — Нали разбираш? Хакуна матата! Не се тревожи, бъди щастлива! Така. Искаш ли да ти дам две опаковки супа минестроне на прах за вкъщи? А малко бонбони и бисквити? Чакай да отворя фризера. Ето, сетих се. Имам няколко парчета чудесно филе.

Защо си мисли, че храната е по-хубава от любовта? Ако бях останала в кухнята още само една минута, заклевам се, щях да повърна.

— Къде е татко?

— Ами сигурно е отвън в бараката.

— Какво?

— В бараката. Прекарва по цели часове там, а когато излезе, мирише на…

— На какво?

— На нищо, мила. Тръгвай и му кажи довиждане, ако искаш. Отвън Уелингтън четеше на пейката „Сънди Телеграф“.

— Благодаря — казах му аз.

— Няма проблеми — отвърна той, после добави: — Тя е добра жена. Жена със силен ум, добро сърце и много енергия, но може би…

— …около 400 пъти повече от необходимото?

— Да — засмя се той. Дано е имал предвид само жизнената й енергия.

Когато се приближих до бараката, татко излезе, яко зачервен в лицето и с доста несигурна походка. Касетата му на Нат Кинг Коул гърмеше отвътре.

— А, връщаме ли се в големия опушен Лондон? — попита той и залитна, та се наложи да се хване за бараката. — Май си умърлушена, а? — нежно измърка.

Кимнах.

— Май и ти? — запитах.

Взе ме в прегръдките си и ме залюля, както правеше като бях малка. Беше приятно: моят татко.

— Как съумя толкова дълго да останеш женен за мама? — прошепнах аз, чудейки се каква е тази леко сладникава миризма. Уиски?

— Тя всъщност не е толкова лоша — отвърна той и отново политна към бараката. Наклони глава настрани, заслушан в Нат Кинг Коул.

— „Най-великото нещо — затананика, — което ще научиш, е как да обичаш и да бъдеш обичан.“ Само се надявам да продължава да обича мен, а не мау-мау.

Наведе се и ме целуна.

5 март, сряда

59 кг (добре), алкохолни единици 0 (идеално), цигари 5 (приятен, здравословен брой), брой пъти минаване край дома на Марк Дарси 2 (мн. д.), брой пъти търсене номера на Марк Дарси в телефонния указател за доказателство, че още съществува, 18 (мн. д.), набиране на 1471 12 (напредък), брой обаждания от страна на Марк 0 (трагично).

8,30 ч. сутринта. Вкъщи. Тъжна съм. Марк ми липсва. Цяла неделя и понеделник не се обади, а снощи, когато се прибрах, заварих телефонно съобщение, в което ми казваше, че заминава за Ню Йорк за няколко седмици. „Така че май това е нашето сбогуване.“

Полагам огромни усилия да поддържам висок дух. Открих, че ако сутринта със събуждането веднага, преди да усетя първото боцване на болката, пусна Радио 4 на програма „Днес“, макар тази програма да се състои предимно от безкрайни часове на игри от типа „Минута е много“, в които политици се мъчат да не казват „да“ или „не“ или да не отговарят на въпросите, тогава успявам да избегна потъването в маниакални мисловни кръгове, започващи с „ами ако“, и въобръжаеми безкрайни разговори с Марк Дарси, които само увеличават тъгата и невъзможността ми да стана от леглото.

Трябва да призная, че тази сутрин Гордън Браун беше много добър в предаването — успя да говори гладко за европейската валута, без да каже нищо, като през цялото време разговарящо спокойно и уверено с Джон Хъмфрис, който крещеше на фона на гласа му: „Да или не? Да или не?“ Е… можеше да бъде и по-лошо.

Интересно дали европейската валута е същата като самостоятелната. В някои отношения съм за нея, тъй като вероятно ще имаме други монети, което ще е много европейско и шикарно. Освен това ще могат да премахнат кафявите, които са ужасно тежки, а също и петачетата и двайсетачетата, които са прекалено дребни и незначителни, за да доставят някакво удоволствие. Хм. Все пак смятам, че трябва да задържим монетите от една лира, които са фантастични, приличат на суверени и изведнъж можеш да откриеш в портмонето си 8 лири, когато смяташ, че вече си се опоскал до дъното. Но тогава ще трябва да подменят всички монетни автомати и… Аааааах! Звънецът. Може би Марк идва да ми каже довиждане.

Проклетият Гари. Едва успях да изтръгна от него, че вътрешното разширение ще ми излезе „само“ 7000 лири.

— Че откъде ще взема 7000 лири?

— Можеш да направиш втора ипотека — посъветва ме той. — Ще ти струва само допълнителна стотачка месечно.

За щастие дори той осъзна, че закъснявам за работа, тъй че успях да го изрина от къщата. 7000 лири. Нямам думи.

7 ч. вечерта. Обратно вкъщи. Положително не е нормално да се отнасям към телефонния секретар като към едновремешна жива половинка: бързам да се прибера при него след работа и да видя в какво настроение е, дали дяволито ще потвърди, че съм обичан и приемлив член на обществото, или ще бъде празен и мълчалив като сега например. Не само че четирийсет и втори пореден ден нямам съобщение от Марк, липсват съобщения от когото и да било. Може би трябва да почета от „Изкуството да бъдеш бог“.

7,06 ч. вечерта. Да, разбирате ли, любовта не е нещо, което ви се случва, а нещо, което правите. Тъй че какво не направих аз?

7,08 ч. вечерта. Аз съм уверена, интелигентна, отзивчива, стабилна жена. Чувството за същността ми не произтича от другите, а от… от… самата мен? Не може да бъде.

7,09 ч. вечерта. Както и да е. Добре е, че не мисля непрекъснато и само за Марк Дарси. Започвам да се оттеглям.

7,15 ч. вечерта. Божке, телефонът! Може да е Марк!

— Бриджет, колко си отслабнала! — Том. — Как я караш, дечко?

— Ужасно — обявих аз, извадих противоникотиновата дъвка от устата си и започнах да я оформям като пластелин. — Хайде, хайде, Бриджилийн! Мъже! По десет за пени. Как е новата ти интервюираща кариера?

— Ами обадих се на агента на Колин Фърт и му оставих съобщение. Реших, че щом „Футболна треска“ скоро излиза по екраните, вероятно имат нужда от реклама.

— И?

— Обадиха ми се да кажат, че е зает.

— Ха! Аз всъщност ти се обаждам тъкмо затова. Джером каза, че познава…

— Том — застрашително произнесох аз, — това случайно да не е Споменавит?

— Не, не… Няма да се захващам пак с него — излъга прозрачно той. — Както и да е, Джером твърди, че познава човек, работил с Колин Фърт в последния му филм, и пита искаш ли да ходатайства за теб.

— Да! — възторжено извиках аз. Разбирам, че това е само претекст за Том да се среща с Джером Претенцията, но пък всички добри дела са смесица от алтруизъм и личен интерес, а, току-виж, и Колин Фърт се съгласил.

Ура! Идеалната работа за мен! Ще пътувам по света и ще интервюирам знаменитости. А с допълнителните пари ще успея да получа втора ипотека за кабинета и терасата на покрива, ще зарежа омразната „Пробуди се, Британийо“ и ще работя вкъщи. Ще звънна на Гари. Не може да очаквате нещо да се промени, ако не се промените вие. Вземам нещата в свои ръце!

Така, няма да лежа в кревата и да пъшкам. Ще стана да свърша нещо полезно. Като… Ъм. Да изпуша една цигарка? О, Боже. Не мога да понеса мисълта, че Марк се обажда на Ребека и обсъжда с нея деня си до най-малките подробности, както правеше с мен. Не бива, не бива да се поддавам на отрицателни мисли. Може пък да не ходи с Ребека и да се върне при мен! Видяхте ли? Ура!

12 март, сряда

59 кг, алкохолни единици 4 (но вече съм истинска журналистка, тъй че мога да се напивам), цигари 5, калории 1845 (д.), светлини в края на тунела 1 (и то мн. слабичка).

4 ч. следобед. Том току-що ми се обади в службата.

— Пече се!

— Кое?

— Работата с Колин Фърт!

Подрипнах на стола разтреперана.

— Да! Приятелят на Джером се е обадил на Колин Фърт, той бил много любезен и казал, че ако успееш да го публикуваш в „Индепендънт“, е съгласен. А аз отивам на вечеря с Джером Претенцията!

— Том, ти си светец, Бог и архангел. И какво трябва да правя?

— Само звънни на агента на Колин Фърт, а после на Адам от „Индепендънт“. А, между другото, казах им, че вече си правила тонове интервюта.

— Но аз не съм.

— Я не ставай толкова буквална, Бриджилийн, просто им кажи, че си.

18 март, вторник

59,3 кг (крайно несправедливо наказание без престъпление), калории 1220 (само така), ипотеки 2 (ура!), брой стаи в апартамента: ще бъдат 2 (ура!)

Обадих се в банката и всичко е наред с втората ипотека! Трябва само да попълня нови формуляри и получавам 7000 лири срещу 120 лири месечна удръжка! Не мога да повярвам, че не се сетих сама. Би могло да е отговорът на всичките ми проблеми с надхвърлянето на текущата сметка!

2 април, сряда

59,7 кг, калории 998 (чудноватата обратна пропорция калории/тлъстини май прави ограниченията в храната безпредметни), чудеса: множество, новооткрита радост: безгранична.

5 ч. следобед. Става нещо невероятно. Интервюто с Колин Фърт не само се урежда, но ще бъде в Рим! Чакам вече да ми кажат, че ще го направим голи на някой карибски остров като в телевизионното предаване „Среща с непознат“. Мога да разбера Господ да ме възнагради, за да компенсира отнетото, но това надхвърля всички нормални религиозни обосновки. Предполага, че животът се движи във възход, а после, по някакъв ужасяващ, необратим начин се срива надолу към ненавременна смърт. Може някой да си прави закъсняла първоаприлска шега.

Току-що се обадих на Том, който каза да спра все да мисля, че зад всяко нещо дебне капан и че причината интервюто да се проведе в Рим е, защото той живее там, което си е така, и да се опитам да се съсредоточа върху факта, че около Колин Фърт има и други неща, не само изпълнението му на господин Дарси. Като новия му филм „Футболна треска“ например.

— Да, да, да — съгласих се аз, после казах на Том, че съм му мн. благодарна за помощта при организирането на цялата работа. — Разбираш ли, точно от такова нещо имах нужда! — въодушевено заявих аз. — Сега, когато се съсредоточавам върху кариерата си, вместо да се вманиачавам на тема мъже, се чувствам много по-добре.

— Ъъъ, Бридж — рече Том, — нали знаеш, че Колин Фърт си има приятелка? Хъмф.

11 април, петък

59 кг, алкохолни единици 5 (журналистическа тренираност), цигари 22, калории 3844 (Видяхте ли? Видяхте ли? Вече никога няма да пазя диета).

6 ч. вечерта. Случи се нещо прекрасно! Току-що говорих с жената от рекламата и Колин Фърт ще ми се обади вкъщи в събота или неделя да уговорим нещата! Не мога да повярвам. Явно няма да мога да мръдна от къщи през следващите два дни, но това е добре, защото ще успея да се подготвя, като гледам на видео „Гордост и предразсъдъци“, макар, естествено, да си давам сметка, че трябва да говорим и за другите му роли. Да. Всъщност това може да се окаже повратна точка в кариерата ми. Разбирате ли иронията на положението — по някакъв призрачен, метафизичен начин господин Дарси ме накара да загърбя своята погълнатост от Марк Дарси… Телефонът! Може би е господин Марк Дарси, бързо да пусна впечатляваща плоча с класическа музика.

Хъх. Беше някакъв проклет надут нахалник на име Майкъл от „Индепендънт“.

— Слушай ме внимателно. Досега не сме работили с теб. Не искам да оплескаш работата. Връщаш се със самолета, за който сме ти купили билет в понеделник вечерта, сядаш да обработваш материала във вторник сутринта и ми го предаваш до четири следобед, иначе няма да излезе. И ще го питаш за филма „Футболна треска“, в който, както знаеш, той не играе господин Дарси.

Всъщност така е. Оох, телефонът.

Беше Джуд. Двете с Шарън ще наминат. Опасявам се, че ще ме разсмеят, когато господин Дарси се обади, но от друга страна имам нужда от нещо, което да ме отвлече от мислите за него или ще се пръсна.

12 април, събота

59,2 кг (но определено мога да отслабна до утре с помощта на Болничната франкфуртска диета), алкохолни единици З (мн. д.), цигари 2 (идеална, почти светица), кренвирши 12, обаждания на 1471 да проверя дали не се е обадил Колин Фърт, а аз да не съм го чула поради внезапна и незабелязана глухота 7, кв. м пространство на пода, непокрити с кутии от пица, пробвани дрехи, пепелници и т.н. 2 (под дивана), брой гледания на „Гордост и предразсъдъци“ по видеото, където Колин Фърт се хвърля в езерото 15 (така се подготвят журналистите звезди), обаждания от Колин Фърт 0 (засега).

10 ч. сутринта. Колин Фърт не се е обадил. 10,03 ч. сутринта. Още не се е обадил.

10,07 ч. сутринта. Още не се е обадил. Дали не е прекалено рано да събудя Джуд и Шарън? Може пък да чака приятелката му да отиде на пазар, за да ми се обади.

5 ч. следобед. Апартаментът изглежда така, сякаш е паднала бомба, благодарение на господин Дарси: целият хол е с главата надолу като в „Телма и Луиз“, когато полицията претърсва къщата на Телма, а Харви Кайтел ги чака да се обадят с въртящи се зад гърба му магнетофони. Наистина съм благодарна на Джуд и Шарън за подкрепата и всичко останало, но това значи, че няма да успея да се приготвя, включително и физически.

6 ч. вечерта. Господин Дарси още не се е обадил.

6,05 ч. вечерта. Още не се е обадил. Какво да правя? Не знам дори къде ще се срещна с него.

6,15 ч. вечерта. Още не се е обадил. Може би приятелката му просто да е отказала да отиде на пазар. Може би през почивните дни са правили само секс, поръчвали са си да им доставят у дома италиански сладолед и са се подигравали зад гърба ми.

630 ч. вечерта. Джуд внезапно се събуди и сложи пръст на челото си.

— Трябва да излезем — произнесе тя със странен, мистичен глас.

— Да не си луда? — изсъска Шарън. — Да излезем? Положително си откачила.

— Не — хладно отсече Джуд. — Причината телефонът да не звъни е, че върху него е фокусирана прекалено много енергия.

— Фу — презрително възкликна Шарън.

— А освен всичко останало тук започва да вони. Трябва да разчистим, да пуснем потока на енергията да се влее, да излезем и да пийнем по едно „Блъди Мери“ — настоя тя и ме погледна изкушаващо.

След няколко минути бяхме навън, примигващи на неочаквано пролетната, още не смрачена светлина. Втурнах се обратно към вратата, но Шарън ме сграбчи.

— Отиваме. Да. Пием. „Блъди Мери“ — изсъска тя и ме подкара по улицата като едър полицай.

Четиринайсет минути по-късно се върнахме. Метнах се през стаята и се вцепених. Лампичката на телефонния секретар светкаше.

— Видяхте ли! — заяви Джуд с непоносимо самодоволен глас. — Видяхте ли!

Шарън посегна и натисна бутона разтреперана, сякаш пипаше неексплодирала бомба.

— Здравей, Бриджет, обажда се Колин Фърт. — Всички отскочихме метър назад. Беше господин Дарси. Същият шикарен, плътен, непукистки глас, с който правеше предложение на Елизабет Бенет по Би Би Си. Бриджет. Аз. Господин Дарси каза Бриджет. На моя телефонен секретар. — Доколкото разбрах, в понеделник ще дойдеш в Рим да ме интервюираш — продължи той. — Обаждам се да си уредим среща. Има площад, наречен „Пиаца Навона“, много лесно е да го намериш с такси. Ще се срещнем в четири и половина при фонтана. Приятно пътуване.

— 1471, 1471 — запелтечи Джуд, — 1471, бързо, бързо. Не, извадете касетата, извадете касетата!

— Обади му се и ти — изпищя Шарън като есесовска изтезателка. — Обади му се и му кажи да се срещнете във фонтана. Обожемой!

Телефонът зазвъня и ние се вцепенихме със зяпнали уста. После забумтя шасът на Том.

— Ало, малката, обажда се господин Дарси да провери дали някой може да му помогне да съблече тази мокра риза. Шарън веднага излезе от транса.

— Спри го, спри го — изкрещя тя и се хвърли към слушалката. — Млъкни, Том, млъкни, млъкни, млъкни.

Но беше твърде късно. Телефонният ми запис на господин Дарси, произнасящ думата „Бриджет“ и уреждащ ни среща в Рим при фонтан, беше изгубен завинаги. И никой на света никога няма може да направи нещо, за да промени това. Нищо. Нищичко.

Към следващата част или към съдържанието

Хелън Филдинг Бриджет Джоунс на ръба на разума (5)

Метаданни

Данни

Бриджет Джоунс на ръба на разума

Информация

История

Сваляне / Връзки

5. ГОСПОЛИН ДАРСИ, ГОСПОЛИН ДАРСИ

Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс на ръба на разума (5)