Чудомир
Из съветска Армения

В ранната утрин самолетът летеше високо над облаците и когато те случайно се раздираха, виждахме сива, гола и набръчкана като костелив орех земя. Тук-там из гънките се мяркаха малки селца, в които не се забелязваше никакво дръвче. Колкото повече наближавахме Ереван обаче, толкова по-често почнаха да се появяват зелени ивици земя, проблясваха рекички, очертаваха се залесени малки долинки. Ето и голямото езеро Севан, ето и легендарната планина Арарат с бяла глава и чалма от мъгли около нея. Почнаха да се белеят в далечината и каменните сгради на арменската столица.

„Армения — пише Морган — представлява истинска крепост, господствуваща над цяла Азия и над двата речни пътя — Тигър и Ефрат. Това качество е привличало през всички времена желанието на съседните държави да притежават тази естествена крепост, затова воюват и я владеят през различни времена асирийци, перси, араби, турци и пр. и не са давали на арменския народ да разгърне своите сили и да организира своя живот с векове.“

Старите арменци пък още вярват, че през време на потопа, когато дядо Ной се спрял със своя кораб на Арарат, слязъл долу в равнината, ходил, обикалял, харесал място, дето е днешната столица, и там се заселил. И понеже по онова време според писанието се издавили всички живи същества по света, началото на живота започнало отново от Ереван.

Самата планина прави силно впечатление и действува на въображението. Сред ниските хълмове наоколо тя изведнъж се възправя високо на 5000 м и върхът й е винаги покрит със сняг и мъгли. Разправят още, че един от руските императори — Николай, не знам кой номер поред — посетил Армения и понеже през цялото време планината била в мъгли, казал: „Арарат не пожела да ми се покаже, но и тя няма да ме види.“

Някога тази планина се е смятала за свещена и качването по нея било забранено от църквата. За пръв път се изкачил на нея професор Парот, придружен от младия арменец Хачатур Абовян, който за тази си дързост е бил жестоко преследван, та станало нужда Парог да го вземе със себе си в Силезия и да му даде образование. Завърнал се в родината по-късно, Абовян развил широка културно-просветна и обществена дейност. Сега той е признат за основател на новата арменска литература. Освен писател той е бил и поет, педагог, етнограф и пр. Красив паметник с неговия образ краси столицата.

Ереван е стар, много стар град, но в своето многовековно съществуване е бил често разрушаван и опожаряван от вражи нашествия. Сега е голям промишлен и културен център, с много фабрики, заводи, електростанции, културно-просветни учреждения и благодарение доброто си разположение и прекрасен климат расте и се развива бързо. Обществените сгради, които оформят центъра на града и които са строени наскоро, правят силно впечатление със своята простота и монументалност. Използувани са с вкус и умение старите архитектурни форми и орнаменти, дялани от камък, които заедно с цветните плочки, с които са облицовани постройките, им дават свой специфичен арменски стил.

В Ереван се строи много. Шосета, водещи за града, са превърнати в широки булеварди. Над река Раздан е построен огромен мост, висок 120 м. Преди две години са си построили и градски парк „Ахтанак“ с много вода и с такава буйна растителност, сякаш е саден преди 20 г. Огромна статуя на Сталин върху пиедестал-мавзолей е построена на най-високата му част, откъдето се открива величествена панорама на града.

Първата вечер заедно с унгарците-поети Геребеш Ласло и Фелдеак Янош имахме щастливата възможност да слушаме и видим Държавния ансамбъл за песни и танци и да се насладим както от провлечените и тъжни арменски мелодии, така и от плавните и красиви народни танци.

На другия ден разгледахме Държавното хранилище за стари ръкописи. Между многото ръкописи там видяхме и славянски ръкописи от XII в., псалтир на латински от XIV в. и индийски ръкописи върху палмови листа, най-голямата ръкописна книга, която тежи 32 кг и съдържа сборник проповеди от 1205 година, както и най-малката, тежаща само 19 грама.

След това посетихме къщата-музей на народния поет Ованес Туманян. В шест зали е разказан животът му, литературната и обществената му дейност, изложени са творбите му и пр. Той за арменците е колкото велик поет и белетрист, толкова и детски писател, критик, публицист и обществен деятел.

Оттам, като завихме няколко пъти из тесни криви улички, влязохме в дома на народния художник Мартирос Сарян. Посрещна ни синът му и ни въведе в обширно ателие. Сарян, който сега е на 78 години и се ползува с широка известност, ни посрещна сърдечно и ни представи на дошлите преди нас гости. Нисък, малко поприведен, с орлов нос и посивели, по гъсти къдрави коси, този човек притежава изумителна работоспособност. По стените, по стативи и по пода са наредени стотици картини.

След като разгледахме всичко и направихме няколко снимки в ателието, Сарян заяви, че отдавна имал желание да посети България и не се е отказал от тази идея. И като се разделяхме, ни попита:

— Как се казва на български досвидание?

— Довиждане.

— Довиждане, довиждане! — повтаряше старият майстор, махаше енергично с ръка и посивелият къдрав кичур се люлееше върху челото му.

Отбихме се и в прочутия винен комбинат „Арарат“ с огромни винохранилища и със съблазнителни вина като „Залотая лоза“, „Старая скрибка“, „Мускат“ и пр., получили златни медали на международни изложби. В комбината всекидневно се наливало в бутилки 850 000 литра вино. На двора чакаха да бъдат натоварени много вагони. На всички гости се поднасят да опитат до 10 вида вина и ако не ги опитат само, а гавръткат чашите до дъно, без „братска помощ“ трудно биха могли да се приберат в хотела.

18 км от Ереван се намира една от най-старите християнски църкви „Ечмиязин“, където са погребани арменските патриарси, или „католикос“, както ги наричат те. Тя е строена в V в. и е кръстообразна, с централна купола. Украсата й обаче е от XVI в. и е дело на художника Авнатанян. Известно е ечмиязинското евангелие със своите редки, с тънък рисунък, богат колорит и обилна позлата миниатюри.

Според Плутарх арменците имали свой театър още в I в. до новата ера, появил се във връзка с някои ритуални езически обреди. Посетихме изложбата, посветена на арменския театър, в която са показани макети на първите театри, постановки, изображения на сцени, реквизити, маски и пр.

Картинната галерия, през която, за съжаление, минахме съвсем набързо, разполага с 13 000 арменски, руски, западноевропейски и др. художествени творби. Арменците имат именити художници още в средните векове като Торос Рослин, Саргис Пицага и др. В галерията периодично се устройват най-различни изложби. Сега в няколко зали бяха подредени картини и скулптури от млади руски художници, работени през 1956 и 1957 г. По-голямата част са големи, светли, слънчеви, оптимистични композиции, отразяващи живота и бита на трудовия народ. Прави впечатление смелостта и увереността на младите, с която те изграждат своите творби.

Еднаквата съдба на арменския и нашия народ, вековното робство под турците, ни прави да се чувствуваме много близки. Често и в езика им ще чуеш думи от турски произход, които се срещат и у нас.

Къде не ни водиха любезните домакини, какво не видяхме за кратко време. Посетихме прочутата обсерватория, селото Бюракан, което значи 100 извора, бяхме на гости у симпатичния и гостоприемен автор на преведения у нас роман „Техеран“ Гареги Севунт, който през лятото живее в съседно на това село. В двора му под орехова сянка заедно с унгарските поети прекарахме незабравими часове.

Едно от големите постижения на арменското строителство е Севанската каскада, която използува водите на най-голямото високопланинско езеро в Кавказ. То се намира в Североизточна Армения. В него се вливат 28 реки, а изтичащите води ще подхранват 8 електроцентрали и ще оросяват огромна площ земя. Влизахме в първата хидроцентрала до самото езеро, където водата пада на 100 м под земята и чрез тунели протича към следните централи.

Като се върнахме, отбих се в една книжарница и запитах с моя невъзможен руски език за някаква книга.

— Откъде сте? — попита ме служещият арменец.

— От България.

— Че тъй кажете бе, тъй кажете. Аз съм роден в Бургас и от 6 години съм тук.

После се оказа, че и прислужникът ни в хотела е от Пловдив, че и другарят му, който научил, че сме дошли, бил от Пловдив, та почнахме да се чувствуваме съвсем като у дома си.

На другия ден разгледахме и курорта „Арзни“, прочут с минералната си вода, която лекува сърдечни разстройства, ниска киселинност и пр. Най-после посетихме колхоза в с. Норашен (Ново село), кръстен на най-големия революционер Атарбекян. В колхоза се произвежда само грозде и памук. Основан е през 1927 год. и разполага с 12 000 дка земя, от които 5000 дка е поливна. В него са включени 470 селски стопанства с 2400 души. Има 3500 глави добитък, от които 360 рогат, 300 свине и др. Миналата година колхозниците са изработили 1700 трудодни, които са заплатени по 33,40 рубли единия. От тях 6 рубли са били получени в натура. Колхозът за 1957 година е получил 8 640 000 рубли доход, от които 6 000 000 раздал на своите членове, а останалите са оставени за обзавеждане. Той разполага с 11 камиона, 6 леки коли, 5 трактора и пр. Всички специалисти — 4 агрономи, лекар, ветеринарен лекар, зоотехници и др. — са от селото. Имат си гимназия, родилен дом, детски дом за 30–40 деца, театрален салон с 560 места, киносалон, медицински пункт, собствен радиовъзел, библиотека с 6000 тома книги, парк на културата и пр. Издават и многотиражка. Административният персонал е от 5 души — председател, касиер, двама счетоводители и един главен счетоводител. За мъжете минимумът е 200 трудодни, а за жените — 150. На неработоспособните старци се дават по 15 трудодни месечно, като освен това те получават държавна песния, имат и „спомагателен комитет“. Деца, останали без родители, до пълнолетие се издържат от колхоза. Председателят се избира за две години. Отчитането става на шестмесечие и годишно. Ревизионна комисия прави проверки през 2–3 месеца. Напоследък са построени 180 нови къщи на колхозници. Посетихме една от тях, на която стопаните си бяха купили радио, телевизионен апарат, хладилник, прахосмукачка и други домашни потреби. По пътя видяхме табела с надпис „Колхоз «Георги Димитров»“, който също бил в добро състояние, но нямахме време да се отбием и там.

Същия ден Съюзът на арменските писатели ни даде прощална вечеря. Уморени от път и впечатления, към 12 и половина часа през нощта се разделихме с тъй любезните домакини, защото рано сутринта трябваше да тръгнем обратно за Москва.

Видяхме ли всичко по-забележително в Ереван? Охо, още колко неща имаше за гледане, но време не остана. Не можахме да надникнем в музея на самия град Ереван, музея на литературата и изкуствата, геологическия музей, ботаническата им и зоологическата градина, планетария, няколко къщи-музеи и пр., и пр., но и това ни стига.

На сутринта самолетът „Ил-14“ ни понесе към север.

(Публикуван във в. „Народна култура“, II, бр. 37 от 13.IX.1958 г.)