Чудомир
С карикатуристите в Белград

23 декември 1937 г.

Влакът изсвири, запухтя, заклати се, опъна шия и започна да потъва бавно във вечерния мрак. Добре, че двама от другарите не дойдоха с нас, а то иначе как щеше една само машина да завлече чак до Белград толкова много таланти — един бог знае. Хубаво стана, че тръгнахме и по тъмното, за да не става нужда да ви описам небето, земята и всичко, що съм видял през прозореца. Нищо се не вижда, пък и банална работа стана тя. Купето с осемте карикатуристи е по-интересно засега.

Куфари, чанти, пакети, палта, рошави глави, блъскане, качване, пъшкане, суета…

— Господа — дума грижещият се за добрия ред и поведение главатар на групата Божинов, — сега, като се настанихме, искам да ви предупредя за нещо! Да не би някой от вас да носи със себе си я чужда валута, я нещо непозволено изобщо, та да се изложим. Внимавайте! Ние, които обичаме да се подиграваме с всички и всичко, да не станем за подигравка на границата, та да ни се смеят две държави едновременно!

— Добринката, Добринката — обаждам се аз — пренася валута! В десния джеб на жилетката си има четири български лева.

— Дддда ме изззвиниш — сепва ми се Добринката. — Не са четири, а са всичко тттри! — И бърка в джеба си да ни увери.

— Какво стана с тъпана? — пита Янко Павлов.

— Във фургона е!

— А тарамбуките?

— Двете са тук, а третата е в третокласния вагон при Кочо Щъркела. И виното е при него на съхранение.

— Е, хубаво място сте му намерили. Добре ще го съхрани!

— Господа бе — обажда се с артистична интонация на гласа вечно питащият Каменов, — кажете ми, моля ви се, сега точно на запад ли пътуваме?

— Не знам — обажда се неспокойно Бешков. — Едно знам само — ако ние пътуваме сега точно на запад, както ми е тръгнало тия дни, сандъкът с картините ми в тоя момент пътува сигурно точно на изток!…

Стигаме Драгоман. Митнишки преглед.

— Моля, господа, някой нещо да носи със себе си, като валута например?

Портмонетата се отварят.

— Две английски лири.

— Три!

— Хиляда динара!

Добринката е стиснал десния джеб на жилетката, готов да разкрие всичките си богатства, но не става нужда. Прегледът е привършен. Влакът наново потъва в мрака. Явяват се югославянски власти, учтиви и внимателни. Минават и заминават. Настъпва успокоение. Двете тарамбуки се пренасят в третокласното купе. Войнишката ма̀тора започва да се пълни на всяка гара с вино. Чуват се отделни провиквания и тумкания, след това хорово и из нощта плътно и отсечено се понася:

Татари, татари,

черни цигани…

Вълшебният дудук на Илия Бешков кара да се друсат на място пътниците и от съседните купета, тарамбуките отмерват нервни аритмии, влакът нагажда такт и приглася:

татари, татари,

черни манафи…

Не усетихме как на 24 декември пристигнахме в Белград. На гарата група любезни посрещачи от Българо-югославската лига, от дружеството „Приятели уметности“ и от редакцията на хумористичния вестник „Ошишаний йеж“. Между тях, разбира се, е и неуморният ратник за сближението на двата народа г. Любо Божинович. Приветствия, любезности, таксиметри, хотел „Екселсиор“.

На другия ден домакините не дават да се погрижим за нищо. Даже с митницата се разправят те. Иде един от лигата и разправя:

— Извинявайте — казва, — забавихме се с освобождаване на картините ви, защото в документа ви пише, че имате 18 пакета с картини. Три часа ги броихме, а те все 17 излизат. Чудим се где ще е другият и се безпокоим да не е изгубен.

Най-после се сещам, че това ще е тъпанът. Казвам на митничаря, а той:

— Па той трябва да е — казва, — ама нали овде пише слику (картини). Отгде — казва — да знаем, че и него сметате за картина!

Идват още приятели: Пиер Крижанич, най-добрият им карикатурист, сътрудник на „Политика“, младият и много симпатичен сътрудник на „Йежа“, Хаджич, още членове на лигата и други.

— Колко близки са нашите езици — казвам, — как всичко ви разбирам!

— Па дабоме — дума Пиер. — Кат бугари покваре мало свой език и ми нашего — ондак се разумемо!

Тръгваме към салона на Калемегдан и се залавяме да подреждаме изложбата.

 

 

26 декември. Неделя.

Всичко вече е готово. На една от главните стени в малкия салон на павилиона „Цвйета Зузорич“, захапал пръсти, виси великолепният „Философ“ на първомайстора Божинов. През една картина е пък „Идилия“. Бае Пижо среща стрина Пена някъде край селото и пламъчето, което тя някога на младини е запалила в душата му, лумва отново, след толкова години, всред снега на полето. Руската мечка под тях прави опасни еквилибристики върху острието на сърпа, до нея е окървавена Испания, а по-нататък Любо Золотович дълбоко се е замислил върху великата мъдрост, която му подхвърлил един ден Отчето. Като се научил, че мисли да си прави изкуствени зъби, той бащински го смъмрал:

— Защо ти са зъби бе! Вино дъвче ли се!

Срещуположно на Божинов е подредил мъдрите си, примесени с парлив хумор табла Илия Бешков, всяко от което всъщност е една малка драма. След тях следват Добриновите портрети-карикатури, приказните илюстрации на Тузсузов, политическите карикатури на Райко Алексиев и Каменов, примитивните гротески на Венев, Чудомировите „Нашенци“ и последното производство от белградски физиономии на Буюклийски. Пръснати навред из салона са най-после темпераментните глинени и бронзови фигури на Янко Павлов.

Изложбата се открива! Речи, речове, слова и благопожелания. Тълпи от посетители. Възклицания: „Лепо! Върло лепо! Сияйно!“

— Живели бугари!

Моралният успех е осигурен! Идва при мене Пиер Крижанич и дума:

— Не можем, брачо, след много още години не бихме могли да ви върнем визитата. Назад сме ние още, слаби сме! Сърце има тук, изкуство има!

На обяд сме на чай без чай, към 5 часа пак на чай, но с бира. Вечерта на „църняк“ и се зареждат едни задушевни, сърдечни „гурмански“ трапези, „код Коларац“, „код Ратнички дом“, „код Сотирович“, „код Нова скупщина“ и къде ли не!

Сближавахме се, попяхме си, полумпувахме, разгледахме техните изложби и отличния им музей „Принц Павел“ и срещу Нова година карикатурният влак ни довлече пак до София, завършили мисията с отличен успех, добро поведение и развалена от преяждане линия. Точка.

 

(Публикуван във в. „Зора“, XIX, бр. 5563 от 12.I.1938 г.)