Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице (7)

НЕ ИЗМЕНЯЙТЕ лицето си!

Влезе девойка в синя копринена рокля. Спря се до вратата, мълчаливо кимна с глава, измери с очи разстоянието от вратата до Престо и без да го гледа вече, приближи до него. Лицето й беше бледо и развълнувано.

„Разбира се, поклонницапсихопатка!“ — реши Престо и сухо й предложи кресло до себе си.

Девойката седна, без да повдига очи. Престо разбра защо тя не го поглежда: смехът може да попречи на разговора.

Момичето притисна с крайчетата на пръстите слепите си очи, сякаш събираше сили. Престо все чакаше, като пускаше колелца дим.

— Мистър Престо! — заговори най-после тя с треперещ от вълнение глас. — Ние вече сме се срещали с вас… аз регистрирах вашето пристигане в канцеларията.

— С какво мога да ви услужа?

— Аз правя служебно провинение, като се явявам при вас, и за това може би ще бъда уволнена…

— В такъв случай вие постъпвате непредпазливо — студено каза Престо. Даже вежливостта не го накара да я ободри, да й се притече на помощ — той се страхуваше, че това ще даде воля на бурните чувства, които видимо кипяха в нея, и ще предизвика горещите й излияния на любов, възхищение, преданост. Той отдавна бе сит на такива сцени. — Как ви е името?

— В дадения случай моето име не играе никаква роля — отговори момичето и за пръв път го погледна.

Като забеляза недоволния израз на лицето на Престо, тя почервеня, пренесе погледа си върху острия нос на своята пантофка и възбудено възкликна:

— Не мислете, че съм психопатка, която е дошла тук да излива личните си, чувства. Работата е много по-сериозна! — И девойката отново притисна крайчеца на пръстите до слепоочиЯта си с такава сила, че дългите червено лакирани нокти се впиха в кожата й. И внезапно заговори бързо, бурно, като в сън: — Тонио! Престо! Не ни напущайте! Не изменяйте своята външност. Не ни лишавайте от щастливите минути, които ни давате! Разберете, животът е тежък и само вие ни давате малко светлина в този безпросветен мрак, карате ни поне за малко да забравим тревогите, които ни окръжават, давате ни почивка от тях, а, значи, и нови сили, поддържате ни, вселявате надежда в сърцата на губещите всякаква надежда за по-добро… За богатите хора вие сте само клоун, който ги развлича от скуката на безделието. Но нали вас ви гледат на екрана и милиони такива скромни труженици като мене… Какво ще стане с тях, когато вие си отидете от екрана? Техният живот ще стане още по-безотраден… Престо бе смутен и даже развълнуван. Разбира се, това е екзалтирана жена. Разбира се, преувеличава. Но тя повдигна въпрос, над който досега Престо не се бе замислял — за социалната роля на неговото творчество. Да, над това ще трябва да се поразмисли. Но преди всичко трябва някак да поуспокои посетителката.

— Мис — каза той меко, — аз съм ви много благодарен за високата оценка, която ми давате. Но вие изпускате едно важно обстоятелство. Аз също съм жив човек и имам неоспоримото право да предявявам свои изисквания към живота. Не намирате ли за егоистично вашето искане: „запазете за наше удоволствие вашата уродливост, вашия чехълнос“? И защо считате само себе си нещастна? Не сте ли помисляли, че въпреки своята слава и богатство и аз мога да бъда нещастен като последен бедняк?

Такова признание, такъв обрат на работата девойката не бе очаквала. Тя учудено вдигна вежди и недоверчиво попита: — Вие?

— Да, аз. Вие казахте, че за богаташите аз съм палячо. Но нима не знаете, че мнозина велики комици са били меланхолици и са карали другите да се смеят, когато собствената им душа е ридаела?

Като не желаеше да премине пределите на откровеността и за да не предизвика непредпазливи въпроси у посетителката, той добави:

— А аз имам достатъчно основания, за които не мога подробно да говоря, да бъда недоволен от своята съдба и да желая да изменя своята външност.

Но посетителката беше досетлива или пък й помогна женският усет и тя отговори с угаснал глас:

— Да, и това е възможно.

Девойката отпусна глава в дълбок размисъл. Престо очаквателно мълчеше.

— Не зная… може и да сте прав — каза тя най-после. — Такива задачи е трудно да се решат… На едното блюдо на везните е личният ви живот, а на другото — интересите на зрителите, на вашите поклонници. Не всички са създадени да бъдат герои, които са способни да пожертвуват своите интереси заради другите.

Това вече беше предизвикателство. Престо се изправи и взе поза, която би довела Хофман във възторг. Девойката не го гледаше и затова запази цялата си сериозност. Тонио вече бе готов да й отговори както трябва, но девойката го изпревари и възкликна:

— Но вие ще направите това, защото имате велика душа! Престо мълчеше.

Неочаквано девойката се хвърли пред него на колене и като кършеше ръце и почти ридаеше, заговори:

— Принесете тази жертва! Моля ви! Престо! Тонио! Обещайте, че ще се откажете от намерението си!

„Умна жена, а все пак психопатка!“ — помисли Престо. Той я настани да седне и строго каза:

— Но изслушайте ме, мис. Вие разбивате отворена врата. Увещавате ме да не изменям външността си. Та това е толкова нелогично, както да ме молите или да искате всякога да изпълнявам все една и съща роля. Възнамерявайки да изменя външността си, аз съвсем не смятам да се отказвам от професията си на киноактьор. Тонио Престо ще се яви само в нов облик и нови роли.

— Но нашият стар, любим Престо ще престане да съществува — с огорчение произнесе девойката и стана. — Аз направих, каквото бе възможно. Извинете за безпокойството и прощавайте, мили, незабравими Престо!

Тя бързо излезе. Престо скочи от креслото и нервно се заразхожда по верандата, високо подмятайки своите къси крака.

„Незабравими! Я гледай ти! Като че ли Престо е вече покойник! Неприятно посещение! Психопатка! Какво право имат те да се месят в моя личен живот?…“

Като се поуспокои, Престо започна да разсъждава по-хладнокръвно. Тази налудничава жена някак си по новому бе осветила неговото творчество. Досега всичко му се струваше много просто. Изключителната му външност и талант му бяха създали славата на пръв световен комик и му бяха донесли материален успех. Той умееше да превръща смеха в долари и това беше чудесно. Наистина той си имаше своя собствена творческа драма, за която поклонниците му и не подозираха: в душата си той беше не комик, а трагик. Парадоксален трагик, който възбужда смях! Именно желанието да отстрани това противоречие го бе довело до доктор Цорн, както и несподелената любов към Люкс. Но той никога не се бе замислял, че изпълнява някаква социална роля. Ако щете, той даже беше неволно и несъзнателно оръдие в нечии ръце. Той трябваше да отвлича вниманието на зрителите — а те наистина бяха милиони, цяла Америка, цял свят — от печалната действителност, да ги кара да се отвличат от проклетите въпроси, да забравят несгодите. Зрителите се смееха не само в киното. Този смях те отнасяха в своите бордеи и подземия, споделяха го с другите и животът им се струваше по-хубав.

Още повече той се убеди в това, като си припомни филмите, в които бе играл. С изключение на класическите трагедии — отстъпка на каприза на знаменития артист — всички сценарии разказваха или за безгрижния живот на богати хора, при което Престо беше в него само случаен гост, или пък за съдбата на бедняци, които като по магически начин се превръщаха в милионери, оставяйки тази мечта на всеки зрител с износени дрехи и изтъркани обувки.

А класическите трагедии и драми, в които играеше Престо! Това би било пародия, профанация на великите произведения, ако не беше необикновената и своеобразна сила на таланта на Тонио, която правеше всичките тия отеловци, лировци не само смешни, но и дълбоко човечни, изтръгващи у зрителите и смях, и сълзи. Но все пак смехът беше главната ценност на Престо. Това не можеше да се отрича. Милиони нещастни, обидени от живота се събираха пред екрана като измръзнали пътници край огнище и смехът на Престо ги сгряваше. И да ги лиши сега от това! Престо си спомни как сам той като бедно дете за известно време в киното забравяше глада и студа и се смееше над забавните приключения на комическите актьори от онова време. Животът му би бил още по-печален, ако му отнемеха тези минути на забрава.

Но какво да се прави? Дали наистина да се откаже от превъплъщението?…

Престо развълнуван ходеше по верандата. Слънцето отдавна бе залязло, на синьото небе се бяха появили звезди, но той не забелязваше това.

„Нима обаче в ново тяло не ще мога да продължа същата линия? Съвсем не е нужно непременно да бъдеш урод, за да изпълняваш комически роли!… Комически! Но какво ще стане с мечтите ми за истинската, голямата трагедия?…“

Посещението на девойката го бе развълнувало много. Крачката, която възнамеряваше да направи, се оказваше много по-сериозна и сложна, отколкото предполагаше. Тази нощ той заспа чак на разсъмване, съвсем измъчен, без да дойде до никакво решение. В съня го преследваха кошмари. Присънваха му се тълпи народ. Мъже, жени, деца протягаха към него ръце и викаха: „Не ни напущай!“ — и пред всички беше девойката „делегатка на милионите“. Тя така здраво го прегръщаше за шията, че той се задъхваше и хъркаше.

А сутринта Престо, като си спомни вълненията през миналия ден и нощта, каза: „Всичко това е само нерви!“ Взе вана, закуси и се отправи на преглед при доктор Цорн.