Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице (34)

ФЛЬОР Д’ОРАНЖ

Престо се събуди в шест часа сутринта в своята голяма бяла спалня, където прозорците бяха затворени, а чист и хладен въздух се подаваше чрез климатична инсталация. Като обгърна с поглед стаята, Престо помисли: „Скоро с всичко това ще трябва да се разделя“ — въздъхна и погледна часовника си. „Може да полежа още петнадесетина минути“ — и посегна към нощната масичка, на която имаше купчина вечерни вестници. Вчера беше така уморен, че не бе успял да ги прочете.

Като разгърна първия вестник, той започна набързо да го преглежда. Една статия привлече вниманието му. Престо четеше и все повече се намръщваше. После изведнаж смачка вестника, хвърли го на пода и възкликна с негодувание:

— Каква гадост! — Като се отметна върху възглавницата, той сякаш замря. Лежеше неподвижно с окаменяло лице. Само сключените вежди и учестеното му дишане говореха за вътрешното вълнение и напрегнатата работа на мозъка. Минали бяха вече двадесет минути, а той все още лежеше в същата поза.

И изведнаж като човек, който е решил трудна задача, той оживя и с рязко движение посегна към копчето на електрическия звънец.

— Себастиан! По-скоро — гореща вода за бръснене! Пригответе ми костюма! — каза той на влезлия стар слуга, а сам, в нощната си пижама на райета и чехли на бос крак, се отправи в банята, стените на която бяха облицовани с розов мрамор.

— Не знаете ли дали мис Елен е станала? — попита той през отворената врата, когато Себастиан донесе вода.

— Мис винаги с птиците става — отговори старецът. „Не измени на привичките си“ — помисли Престо, усмихвайки се, и каза:

— Отлично! Пригответе по-скоро кафето на верандата и кажете на Джефри да бъде готов с колата.

След няколко минути той изтича на втория етаж, бързо премина дългия коридор и забави стъпки, когато приближи стаята на Елен. Постоя до вратата, зад която се чуваше пеенето: на девойката, пое си дъх, изгони и последните следи на угриженост от лицето си и почука.

Елен отвори вратата. Полегатите лъчи на утринното слънце позлатяваха косите и бялата й рокля.

— Мистър Престо! — с учудване, в което нямаше и сянка от неудоволствие, възкликна тя. — Какво значи това ранно посещение?

— Мис Елен! — весело отговори Престо. — Утрото е чудесно и на мен ми хрумна мисълта, дали да не направим една разходка, преди да отидем в студиото. Днес имаме много работа, най-трудните кадри, а нищо не освежава така хубаво, както утринният въздух.

Безгрижното весело настроение на Престо се предаде и на Елен. Отдавна тя не го бе виждала така жизнерадостен. — Отлична мисъл! — отговори девойката усмихната.

— Тогава да тичаме, да бързаме! Кафето е вече готово, а докато закусваме, шофьорът ще приготви и докара колата.

Те се пареха от кафето, подхвърляха си шеги и се държаха като ученици, които са намислили весело забавление и бързат да го изпълнят.

Откъм външната врата се дочу глухо изсвирване на клаксон, известяващо, че колата е пристигнала.

— Чувате ли? — каза Престо. — Съдбата ни зове. Да побързаме да посрещнем нашата съдба!

В това утро поведението и думите на Престо бяха загадъчни.

Скоро и последните постройки на Холивуд останаха назад. Гладкият път се губеше в далечината. На хоризонта се синееха планини. От двете страни на пътя се простираха плантации. В клоните на дърветата чуруликаха птици. Чистото калифорнийско небе се простираше над плодородния край. Утринният въздух беше още свеж и пълен с мирис на горчиви треви. Престо и Елен дишаха с пълни гърди.

— Колко е хубаво! — възклицаваше Елен и примижаваше в лъчите на още ниското слънце.

— Да, ние с вас отдавна не сме виждали природата — отзова се Престо.

В лицето му, в позата му се отразяваше дълбоко удовлетворение като у човек, който е понесъл благополучно тежка операция.

— Помните ли нашата хижичка на брега на Изумрудното езеро. продължи той мечтателно.

И като се смееха весело и спореха, те започнаха да си спомнят разни случки.

— Ужасно строга хазяйка бяхте — шегуваше се Престо. — Когато се залавяхте да почиствате стаите, безмилостно ни изгонвахте с Пип.

— С мъжете не може иначе — отговаряше Елен. — Те не разбират, че пречат.

— С мъжете! — засмя се Престо. — Апропо, каква е съдбата на другия мъж, който бе подхвърлян на изгнание?

Елен погледна Престо въпросително. — Та нали вие ме изгонвахте заедно с Пип. Какво стана с него?

— Той е в добри ръце — отговори Елен и като въздъхна, добави: — Не знаех дали щеше да бъде удобно да се преместя във вашата къща с кучето.

— Непременно ще пишем да ни го изпратят! — побърза да извика Престо, като забеляза в тона на Елен нотка на тъга.

По краищата на пътя се замяркаха истински, бели, каменни огради на плантациите. Портокаловите дървета бяха цъфнали. Също като парцали сняг се белееха в гъстата зеленина кичури цветя. Из въздуха се носеше тънък аромат.

— Погледнете колко много фльор д’оранж са приготвени за годеници! — възкликна Престо.

На едно място клончетата се бяха надвесили над оградата до самия път.

— Спрете, Джефри! — заповяда Престо на шофьора. Колата спря, Престо скочи долу, откъсна няколко клончета и се върна.

— Карайте!

Колата тръгна. Престо подаде портокаловите цветчета на Елен.

— Закичете се на гърдите. А това гроздче — на косата. Така. Ето вече една годеница.

Елен се изчерви, неволно извади от чантичката огледалце и се погледна в него. С бялата си рокля, с белия фльор д’оранж тя наистина приличаше на годеница.

— Липсва само було! — забеляза Престо, залюбуван.

— Я гледай ти, сват! — каза Елен, като се намръщи. — За кого ме сватосвате?

Престо я погледна право в очите, помълча, наведе глава и отговори тихо и сериозно:

— За себе си!

Елен побледня и сведе очи.

— Вашите шеги отиват твърде далече, мистър — сурово възрази тя.

— Това не са шеги — продължи Престо тихо и сериозно. — Мис Елен! Помните ли какво ви казах, когато се съгласихте да играете ролята на героинята? „Вашата съдба сега е свързана с моята съдба.“ Защо да не направим тази връзка още поздрава? По-добра жена от вас аз няма да намеря никъде.

Това беше така неочаквано, че Елен, полегнала на облегалката, изглеждаше в безсъзнание. Очите й бяха затворени, а лицето й още повече побледняло. После устните й затрепераха и тя, без да вдига очи, прошепна:

— Аз не мога да бъда ваша жена, мистър Престо!

— Защо?

— Защото… Защото вие сте знаменит артист, милионер, а аз проста и бедна девойка. Бедните девойки си имат свое самолюбие, мистър.

— Аз знаменит артист? Аз милионер? — възкликна Престо и като понижи отново глас, продължи: — Да, аз бях знаменит артист в своето предишно съществование. Но сега съм също такъв начинаещ, никому неизвестен артист, каквато сте и вие. Да, аз бях милионер. Но сега съм също такъв бедняк, каквато сте и вие. Известно ли ви е, че даже и вилата, в която ние живеем, е заложена и нас могат да ни изселят на улицата, ако аз не си изплатя дълга в срок? Както виждате, сега ние струваме еднакво. Вие даже струвате повече от мене. Защото такава девойка като вас може да разчита на най-добра партия.

— Аз никога не съм гледала на брака като на изгодна сделка — разпалено възрази тя. — Не се боя от нуждата и от грижите.

— Тогава какво? Не ви се харесвам? Не ме обичате?

— Вие обичате друга — отклони Елен прекия отговор.

— Намеквате за мис Люкс? — попита Престо. — Наистина бях се увлякъл по нейната красота. Но когато я опознах по-отблизо като човек, аз се убедих, че ние с нея сме съвършено различни хора… При последната ни делова среща сам бях поразен от това, че нейното обаяние е изчезнало за мене. И тогава именно разбрах причината за това: вие бяхте влезли в моя живот.

Руменината се връщаше по страните на Елен.

— Защо именно сега ми правите предложение? Това е така внезапно и като че ли несвоевременно, като се вземе под внимание…

— Да, моментът може да изглежда неподходящ. Но именно такъв момент е най-доброто изпитание за искреността и силата на чувствата… Вие знаете трагедията на знаменитите и богатите хора. Тази трагедия се състои в това, че те никога не са уверени по любов ли им дават ръката и сърцето си, или заради славата и парите. Истински обича само онзи, който няма да се откаже от любимия и в тежко време, пред лицето на нуждата и жестоката борба за живот, както това е показано в моя филм. Бъдете такава героиня не само на екрана, но и в живота! Това ще ми даде нови сили за борба — заключи той с искрено чувство и внимателно сложи ръката си върху ръката на Елен, с вълнение очаквайки нейния отговор.

Тя въздъхна дълбоко, помълча и най-после отговори:

— Нито в щастие, нито в нещастие няма да ви оставя, Престо… Само ако ме обичате.

— А вие? Обичате ли ме вие?

— Аз ви обикнах още там, на брега на Изумрудното езеро. Обикнах ви още преди да узная, че вие сте Антонио Престо.

Престо целуна ръката й и извика:

— Джефри! В киностудиото! С пълна скорост! И без друго, струва ми се, закъсняхме.