Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице (33)

ВЕРЕН ПРИЯТЕЛ ДО ЧЕРЕН ДЕН

Същата вечер Хофман седеше в кабинета на Престо. — Работата над филма бързо върви към края си, но още по-бързо вървят към края си и спестяванията ми. Аз съм разорен, Хофман, и ние не ще успеем да завършим филма — мрачно каза Престо.

Хофман, намръщен, мълчеше.

— Парите вървят като вода — продължи Престо. — Всяка седмица подписвам чекове за милиони долари. Останали са ми пари още само за една седмица, но и за тях трябваше да заложа вилата си с цялата й мебелировка. Аз вече не съм господар на къщата си…

Това можеше да се очаква — каза Хофман.

— Да, сгреших в пресмятанията си — отговори Престо с наведена глава. — В производствените разходи за постановката на филма не съм сгрешил. Постановката струва даже по-евтино, отколкото предполагах. Ние правим икономии от лента, от натурни снимки, минаваме почти съвсем без декорации, икономисваме от светлина, от статисти, от костюми, които не ни струват почти нищо. Аз нямам сценарен департамент с десетки писателя, сценаристи, литературни референти. Вие знаете, че аз сам пишех сценария нощем, след бясната работа през деня. Работех като луд, без сън, без отдих, икономисвах отвсякъде, откъдето можеше. И ако работата беше само до разходите за постановката, парите биха стигнали и останали. Но, да си призная, аз недооцених силата на съпротивата и главно — коварството на нашите врагове. Вие знаете до какви само подлости и интриги те прибягваха, за да ме унищожат — борбата ставаше пред очите ви. Навсякъде ние чувствувахме всесилната ръка на мощните концерни и банки, субсидиращи и монополизиращи кинопромишлеността. На нас се отказваше да ни се продава киноапаратура, а даже и лента. Трябваше да прибягваме до подставени лица, посредници, комисионери и за всичко да заплащаме тройно по-скъпо. Разпространителните бюра и собствениците на кинотеатри предварително обявиха, че няма да допуснат на екраните моя филм. Трябваше да строим собствени кинотеатри. Всеки един от тях струваше не по-малко от милион, освен един край Сан Франциско, построен по ваша идея.

Хофман кимна с глава. На времето той наистина бе дал на Престо идеята да вземе под наем край Сан Франциско парцела на един стар военен аеродрум и да построи кино или по-право само прожекционна кабина и гигантски екран за демонстриране на филми не само вечер, но и при дневна светлина. В този своеобразен театър под открито небе нямаше зрителна зала, нямаше кресла и столове. Зрителите можеха да влизат в „залата“ — на голямата площ на аеродрума — направо с автомобилите си и да гледат филмите, без да излизат от тях.

— Тази новост — продължи Престо — трябва да привлече публика и да направи реклама. Но това няма да спаси положението. При това такъв театър е достъпен само за собствениците на автомобили, а вие знаете, че аз залагам на слабо осигурения, трудовия народ. Трябваше да се строят обширни закрити кинотеатри в най-главните градове на Америка…

Да, всичко това беше известно на Хофман и Престо му говореше за своите затруднения само за да си направи равносметка и още веднаж да провери къде бе допуснал грешката.

— И ето, балансът е готов. Салдо — нула, а работата не е завършена — меланхолично завърши той и въпросително погледна Хофман в очакване на неговия отговор.

— Аз предчувствувах това — каза Хофман. — Какво да правим сега? Банките няма да ни се притекат на помощ, за това, разбира се, не бива и да се мисли. Няма да се намери и толкова лекомислен частен кредитор, който би дал пари, макар и с лихварски проценти, на едно разоряващо се и явно безнадеждно от негова гледна точка предприятие. Значи, ако искаме да продължим борбата, ние трябва да изнамерим някакви вътрешни ресурси. Аз, разбира се, имам лични спестявания, но те едва ли ще спасят положението.

— От вашите спестявания, Хофман, аз не бих взел нито един цент, дори и да биха могли да спасят положението — възрази Престо. — Достатъчно е това, че вие се съгласихте да работите в такова противно предприятие.

Хофман не можа да скрие радостта си и започна бързо-бързо да обяснява своята позиция:

— Вие сте прав, драги приятелю, прав повече, отколкото мислите. С участието си във вашето предприятие аз действително се компрометирах…

— И ако то фалира, което е твърде вероятно, вас може да не ви приемат на друга работа и тогава вашите спестявания ще ви са нужни както никога — помагаше Престо на своя приятел, като го виждаше как неспокойно мърда в креслото.

— Да, да… — бързаше Хофман да завърши този неприятен разговор. — И те може да ми потрябват по-скоро, отколкото би ми се искало.

— Така ли? Какво искате да кажете с това? Хофман разтвори ръце, въздъхна и отговори:

— Там е работата, че вече ми намекнаха… поставиха ми даже един вид ултиматум…

— Да ме напуснете? — досети се Престо.

— Да, да се разделим с вас. А ако не направя това, всички филмопроизводители ще ме бойкотират и работата в киното за мен ще бъде загубена…

— И вие решихте?…

— Защо гледате на мене, Престо, както Цезар на Брут? — смутено попита Хофман.

— Очаквам последния удар, Бруте мой — хладно отговори Престо.

— Още нищо не съм решил, Цезарю мой — също така хладно отговори Хофман. — А счетох за нужно само да ви предупредя… — Неловкостта на положението изведнаж го ядоса и той рязко възкликна: — Е, какво мога да направя аз? Сам в полето воинът не е воин.

— Аз от вас нищо и не искам, Хофман — печално каза Престо. — И не се вълнувайте. Всичко това е понятно и е в реда на нещата.

Настъпи тягостна пауза.

— Проклет живот! — промърмори Хофман. — Повярвайте ми, ако бих имал сили да ви помогна…

— Бихте ми помогнали, не е нужно и да говорим за това. Вие сте свободен да постъпвате както искате, а аз… може би ще се измъкна някак си — каза Престо, стана и му подаде ръка. Хофман я стисна и излезе с тежка походка.

Престо дълго стоя, обронил глава. После прошепна с горчива усмивка:

— Верен приятел… до черния ден… Няма какво. Сега само добър вълшебник би могъл да ми помогне да спася делото. Но за съжаление в живота такива случаи няма…