Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице (3)

ТВОЯТ НОС Е ТВОЕТО БОГАТСТВО

Хофман седеше в дълбокото кожено кресло и пушеше с лула, когато в стаята се втурна Престо с възпалени от безсънната нощ очи, с изпръхнало от вятъра лице и възбуден повече от обикновено.

— Чаках ви до три часа след полунощ — каза Хофман.

Хофман нерядко живееше по няколко дни във вилата на Престо, намираща се недалече от киностудиото на мистър Пит и Ко. Известният кинооператор Хофман беше като сянка на Престо. Той следеше всяко движение, всяка нова поза на киноартиста, за да пренесе на лентата най-оригиналните пози и най-сполучливите мимически моменти в играта на подвижното му лице. Тонио и Хофман бяха големи приятели.

— Къде се бяхте изгубили? — попита Хофман, като изпускаше от устата си кълба дим.

— Току-що бях при Хеда Люкс. Струва ми се, че я убих със смях.

— Това е ваша специалност — каза Хофман, без да придава някакво значение на думите на Престо.

— Да, да… За греховете на бащите аз съм награден с това проклятие.

— Защо пък проклятие, Тонио? Това е прекрасен дар. Смехът е най-ценната валута. Така е било винаги.

— Да, но от какво се предизвиква този смях? Може да се разсмиват хората с остроумни мисли, с весели разкази. А… Аз разсмивам със своето безобразие.

— Леонардо да Винчи е казал, че голямото безобразие се среща също така рядко, както и голямата красота. Той с особено внимание е търсил навсякъде хора, отличаващи се с изключителна грозота, и ги е скицирал в своя албум. А вие… вие… всъщност не сте и толкова грозен. Необикновеният комизъм се предизвиква не толкова от вашата външност, колкото от противоречието на величието на чувствата във вашата душа с мизерността на телесната външност и от тези жестове на картонен палячо. Вие чудесно печелите, ползувате се с колосален успех.

— Ето, ето, това е то. Величие на чувствата! Ах, Хофман, в това е цялото мое нещастие. Да, аз съм човек с възвишени чувства, но с тяло на кретен. Аз съм дълбоко нещастен, Хофман. Пари, слава… всичко това е хубаво, докато се стремиш към него. Любов… Аз получавам стотици писма на ден от „поклоннички“ от всички краища на света. Но нима от любов се ръководят тия мои кореспондентки? Привлича ги моето богатство, моята слава. Това са или сантиментални стари моми, или продажни душици, на които им трябва богатство и които жадуват да проявят своето самохвалство в ролята на жена на такъв знаменит човек като мене. А ето Хеда Люкс… Днес аз й направих тринадесетото си предложение. И тя го отхвърли… Но сега стига вече. На дяволската дузина мога да спра. Най-голямото ми нещастие е, че по натура съм трагически актьор, а съм принуден да бъда клоун. Вие знаете, Хофман, че аз влагам в изпълнението на своите трагически роли цялата си душа, а тълпата се смее. Престо се приближи до огледалото и се закани с юмрук на собственото си отражение.

— О, проклета муцуна!

— Вие сте великолепен, Тонио! — възкликна, като се усмихваше, Хофман. — Този жест е нещо новичко. Позволете ми да изтичам за апарата.

Престо се обърна и погледна Хофман с укор.

— И ти ли, Бруте!… Слушайте, Хофман, чакайте, не ходете никъде. Бъдете поне един път само мой приятел, а не кинооператор… Кажете ми, защо е тази несправедливост? Името и презимето си можеш да промениш, костюма, местожителството може да промениш, а лицето си никога… То като проклятие лежи на тебе.

— Недоглеждане на родителите — отговори Хофман. — Когато ще се раждате следващия път, предварително поискайте от родителите си да ви покажат вашата снимка и ако тя не прилича на херувим, не се раждайте.

— Не се шегувайте, Хофман. За мен това е много сериозно. Ето, от нещастен урод и голтак аз се превърнах в милионер. Но и за всичкото свое богатство не мога да си купя петте милиметра, които не стигат, за да придам благообразие поне на носа си.

— Защо да не можете? Идете в Париж, там ще ви направят операция. Ще ви инжектират парафин под кожата и ще направят от вашия чехъл прекрасна круша „дюшес“. Или още по-добре — сега носовете се преправят по хирургически път. Присаждат им костички, кожа. Казват, в Париж имало много такива работилници. Така е и написано на табелите: „Приемам за поправка носове. Римски и гръцки петдесет на сто по-скъпо“.

Тонио поклати глава.

— Не, това не е така… Аз познавам една девойка. В детството си тя прекарала някаква тежка болест, струва ми се, дифтерит, след който хлътнала горната част на носа й. Не много отдавна й направиха операция. И трябва да ви кажа, че операцията малко й помогна. Носът й си остана почти такъв грозен, какъвто си беше. При това по кожата в горната част личи белезникаво петно.

— Сигурно я е правил лош хирург. Чакайте… че какво по-хубаво? Тия дни четох във вестника, че, струва ми се, в Сакраменто живее лекарят Цорн, който правел истински чудеса. Цорн въздействува на някаква жлеза — мечовидна ли, щитовидна ли, не помня — и също на жлеза в мозъка, от което се изменя не само лицето на човека, но и цялото тяло израства, удължават се крайниците. Впрочем може би всичко това е вестникарска уловка.

— В кой вестник сте прочели това? — възбудено попита Престо.

— Право да си кажа, не помня. В Сакраменто в редакцията на всеки вестник ще ви кажат адреса му.

— Хофман, аз заминавам! Заминавам незабавно. Себастиан!… Себастиан!…

Влезе старият слуга.

— Себастиан, кажи на шофьора да приготви колата.

— Шофьорът спи, измъчили сте го вчера — измърмори Себастиан.

— Да, наистина, нека спи. Себастиан, повикай такси, нареждай бельо и костюми в куфара. Ще пътувам.

— Не полудявайте, утре имаме снимки — каза с тревога Хофман.

— Да ги отложат. Кажете, че съм се разболял.

— Не губете разсъдъка си, Тонио. Та нали, ако лекарят действително измени външността ви, вие вече не ще бъдете в състояние да завършите ролята на майстерзингера във филма „Любов и смърт“. А вие сте длъжен да направите това по договор.

— По дяволите договора!

— И ще платите неустойка!

— По дяволите неустойката! Кажете, Хофман, мога ли да разчитам на вас като на приятел?

Хофман кимна с глава.

— Тогава ето какво — продължи Престо, като помисли: — Не зная за колко време ще ме задържи лекарят. Ако не стане работата в Сакраменто, ще отида в Париж. За всеки случай предназначавам повече време, отколкото може да потрябва: ще отсъствувам четири месеца. Вие отдавна искахте да отидете на Сандвичевите острови. Заминете. Отпочинете си, разведрете се и донесете великолепен репортажен филм. Та без апарат вие не можете да съществувате. Себастиан прекрасно ще опази вилата ми. На него напълно можеш да се довериш. Себастиан! Куфарът готов ли е?

— За последен път ви казвам: размислете — каза развълнуван Хофман. — Та нали носът ви е вашето богатство.

— Ама къде си, Себастиан? Извика ли по телефона такси?