Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице (23)

ЕВРИКА

Така стана заселването на Престо в дома на Джон Бари.

Сутрин Тонио се занимаваше с четене и размишления. Той четеше книги по историята на американското кино, мислеше за лицата и маските на знаменити артисти и търсеше свой път, свое ново оригинално лице. А вечер беседваше с учения пазач и неговата племенница.

Елен отначало малко странеше. Но Престо бе донесъл със себе си много нови книги. Елен прояви към тях най-жив интерес. След няколко дни тя вече спореше с Престо върху прочетените романи и го учудваше с точността и оригиналността на своите забележки. Оказа се, че тя добре знае европейските класици и американската литература. Веднаж тя му рецитира монолога на Дездемона, а после представи сцена от безумието на Офелия. Престо беше поразен. Елен безусловно имаше драматически талант. „Какво ли ще бъде, ако я направя кино-артистка, своя партньорка в големите трагедии?“

А на другата сутрин Офелия се превръщаше в метачка, миячка на съдове, готвачка.

Щом Престо станеше, Елен се явяваше с ведрата, парцалите, четките, изгонваше него и Пип в градината и започваше да почиства стаите.

Легнал под бора на хълма, Престо крадешком я наблюдаваше. Това, разбира се, не беше хубаво. Но той се оправда ваше с това, че да наблюдава окръжаващите го хора е негов професионален дълг: всяко наблюдение може да му потрябва за работата.

Елен сдипляше късата си раирана рокля, стисваше я между коленете и като се навеждаше, започваше да мие пода. Като обираше паяжината и праха от тавана, тя цяла се изпъваше нагоре, като се отклоняваше малко назад. Позите й ежеминутно се меняха. Престо гледаше Елен и мислеше: „Ех, да би я видял Хофман! Той би бил във възторг от тези обрати. Никога не съм подозирал, че в простите, естествени трудови движения може да има толкова грация и красота. Удивително! А до какви хитрости, изкуствени пози, обрати и ракурси трябва да прибягват нашите знаменити артистки и кинозвезди, за да покажат в най-изгодна светлина своята фигура, красотата на линията на талията, бедрата, гърба, изящното краче, за да скрият природните недостатъци! Всичко това неизбежно сковава свободата на движенията им, прави от тях красиви автомати, манекени. Колко режисьорска работа е необходима, за да се придаде на движенията им естественост и простота!“

Престо си спомни как един режисьор бе карал една артистка десетки пъти да прави едно просто движение с крак и изхаби няколкостотин метра лента, докато получи това, което искаше. А при Елен „всичко върви, нито един жест не би отишъл напразно“.

„Не, от нея не бива да се правят офелии и дездемони. Би се наложило да я дресират, да я нагаждат към непривични. жестове, да я заставят да мисли за своите движения, и с Елен би се случило същото, както със стоножката от приказката на Уайлд, която свободно тичала, докато веднаж не я помолили да обясни как именно тя си мести краката, кой от тях поставя по-напред и кой по-после. Стоножката се замислила и… не могла да направи и крачка. Елен трябва да си остане такава, каквато си е. Значи, ще бъдат нужни и по-други сценарии…“ Размишленията на Престо бяха прекъснати от Елен. Тя погледна от прозореца и извика по-силно, отколкото изискваше разстоянието:

— Мистър Смит! Тая вечер в киното, дето е до хотел „Росети“, дават филм с Тонио Престо.

— Ще отидете ли? — попита Престо.

— Непременно! — отговори девойката. — В последно време рядко дават негови филми. Разправят, че изчезнал някъде или пък се е случило нещо лошо с него. Това би било ужасно!

— Вие обичате Тонио Престо?

— Че кой не го обича? — отговори Елен.

На Престо му беше приятно да слуша това, но следващите думи на момичето малко го поогорчиха:

— Всеки обича да се посмее, а той е толкова смешен. Аз направо го обожавам.

— И бихте се омъжили за него, ако той ви предложеше ръката си?

Елен се учуди на този въпрос.

— За него? Да се омъжа? — възкликна тя с погнуса и дори с известно негодувание, затова че са й задали такъв въпрос. — Никога!

— Защо? — запита Престо, досещайки се за отговора. Но се оказа, че Елен мислеше не само за грозотата на Тонио, но и за друго, което той не бе очаквал.

— Струва ми се, че това трябва да е ясно. Коя майка би искала да има деца уроди?

„Значи не самата грозота и уродливост са я отблъсвали и не за себе си е мислила тя, а за децата. Колко различно е всичко това от доводите и съображенията на Хеда Люкс! Какво здраво разбиране за брака!“ — помисли Престо и каза сякаш мимоходом:

— Но разправят, че той бил страшно богат.

— Никакво богатство не може да изкупи мъката на майката, която има нещастни деца! — отговори Елен. — Разбъбрих се с вас, а още не съм почистила.

— Мис Елен, а може ли и аз да дойда с вас на кино?

— Може! — милостиво отговори Елен вече от дълбочината на стаята.

В киното даваха филма „Престо-ковбоят“ — една от неговите най-ранни самостоятелни работи.

Седнал до Елен в тъмната зала, Токио гледаше на екрана и си спомняше за времето, когато се снемаше този филм. Името на Престо вече гърмеше. Собствениците на кинопредприятия се мъчеха да го примамят, журналистите следяха всяка негова крачка. Себастиан като зъл и неподкупен Цербер строго охраняваше входовете на къщата. А на територията на киностудията собственикът не пускаше никакви външни лица. И ето че веднаж, при постановката на една масова сцена с много статистиковбои, един досетлив журналист се изхитри да влезе на кон, в костюм на ковбой, в забранената зона и да се смеси с тълпата статисти. А там, използувайки една от почивките при киноснимките, се добра до Престо и се опита да го интервюира. Тази шмекерия разсмя Престо, но той все пак не отговори на нито един въпрос на журналиста, което не попречи на предприемчивия вестникар да напечата обширно интервю, обходило после всички вестници. Какво ли нямаше в това интервю! И за предполагаемата женитба на Тонио Престо за вдовицата милионерка мисис У., и за нов договор, който уж бил предложен на мистър Престо от най-голямото кинопредприятие: то му обещавало издръжка „три пъти по-голяма от цивилната листа на английския крал“, и за творческите планове на Престо, който пише сценарий за новия филм „Сътворението на света“ и ще играе ролята на Адам… Всичко това беше така нелепо, диво и невероятно, че Престо даже не написа опровержение. Но жадната за всякакви сензации американска публика няколко дни говори само за това интервю. Интересът към Престо нарасна още повече… А сега? Сега той е нищо, „табула раза“ — чиста, избърсана дъска, на която още не е известно какво ще бъде написано…

В зрителната зала избухваха дружни взривове смях. И Елен се смееше едва ли не най-много от всички.

Добре ли бе направил Престо, като бе изменил своята външност? Не беше ли това съдбоносна грешка?… Разтърсвана от смях, Елен се люшна и рамото й докосна рамото на Престо. И от това съприкосновение Престо някак си изведнъж почувствува тялото си младо, здраво. Между него и Елен — между него и жените от цял свят, между него и любовта, която така много му липсваше в живота — вече не съществуваше стената на уродливостта. Струваше си за това да се пожертвува много, даже славата. Сама славата не може да ти даде толкова щастие и наслада, както любовта! А славата може да се завоюва и повторно. Само да намери своето лице!

И даже тук, в киното, той продължаваше да търси новия си път. Комик ли е той, или трагик? Смях или сълзи трябва да изтръгва със своята игра?… Струваше му се, че се колебае само между тия два пътя, като не се решава по кой да тръгне. В подсъзнанието му имаше друга, сложна и напрегната работа…

Той бе излязъл от низините на народа. Прекара горчиво, гладно детство. Позна превратностите на съдбата, зависимостта на малкия човек от каприза на господарите на живота… Всичко това бе създавало своите симпатии и антипатии, бе правило подбор на жизнените явления. Мимолетните факти, уличните сцени, които му се бе случвало да наблюдава, прочетените в книгите случаи и мисли на други хора, като се мернеха в съзнанието му, се спускаха в тъмните дълбини на неговото подсъзнание и там се подхвърляха на обработка и систематизация. И когато се натрупваше достатъчно материал, когато всички тия откъслечни факти, мисли, впечатления се сливаха в едно цяло, те изведнаж изплаваха на повърхността на съзнанието като готово решение.

Именно това се случи с Престо в киното към края на филма. Той все още не можеше да обхване новата си мисъл във всичките й подробности, но главното вече бе намерено. Да, той бе намерил своето ново лице! Обхвана го такава радост, толкова вълнение, че той възкликна като Архимед, когато открил закона за относителното тегло:

— Еврика! Намерих!

Кинозалата се тресеше от смях и възклицанието на Престо се удави в шума. Само съседът му отдясно го изгледа с недоумение, а Елен го попита:

— Вие нещо изгубихте и го намерихте?

— Да! Всичко е наред! — отговори Престо и въздъхна с пълни гърди. — Намерих своето относително тегло! — произнесе той тихо.

Мъчителните колебания и размишления на новия Буда се свършиха. Той сякаш се бе родил отново. Никакви трудности вече не го плашеха занапред.

— Край! — каза със съжаление Елен, когато екранът угасна.

— Начало! — весело отвърна Престо. И на въпросителния поглед на Елен отговори: — Някакъв индийски мъдрец е казал, че всеки край е в същото време и начало — начало на нещо ново.

През целия път към къщи Тонио беше необикновено оживен и весел. Елен забеляза това.

— А аз не знаех, че вие сте толкова забавен — каза тя. — Буквално се преобразихте или като че ли намерихте портфейл, натъпкан с долари.

— И се преобразих, и портфейл намерих! — възкликна Престо. — Погледнете, Елен, какви чудни звезди, каква чудна нощ!

— Вие сте поет?

— Разбира се, поет. Искате ли да ви напиша стихотворение?… Елен! А нямате ли желание самата вие да играете в кино? Да бъдете артистка?

— Да играя в кино-о? Та аз и да ходя, не умея! — отговори девойката със смях.

— Ако можехте само да си останете такава, каквато сте си… Киноартистките получават много пари…

— Не, не искам да ставам киноартистка отговори Елен. — Те всичките са такива едни превзети. — И Елен така комично пошавна с рамене, подражавайки на салонните лъвици от висшето общество, че Тонио се разсмя.

— Вие, изглежда, сте едиствената жена на света, която не желае да стане киноартистка. А каква искате да станете. Мислили ли сте за своето бъдеще?

— Какво ще му мисля? То и без моето мислене ще си дойде — отговори девойката. — Ще настъпят по-добри времена, вуйчо отново ще получи учителско място, аз ще си намеря работа…

— После?

— После… После ще се омъжа и ще възпитавам децата си.

„Все същият оптимизъм на средния американец! Бедничката! Колко разочарования те очакват!“ — помисли Престо и каза:

— Да бъдат изпълнени желанията ви!