Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице (16)

ЗА СМЕТКА НА НЯКОГАШНАТА СЛАВА

Тонио беше огорчен от неуспеха си, мъчеше го и жажда. Като излизаше от дома на Пит, той почувствува слабост в краката. А му предстоеше дълъг и мъчителен път обратно. Сега Тонио вървеше по прекрасния широк път на киноградчето, край надземните постройки, където се помещаваха лабораториите, работилниците, къщите и хотелите на артистите и служащите.

На дясната страна на пътя, до едно голямо здание — склад за декорации, — се намираше малък ресторант, който през дните за снимки охотно се посещаваше от статистите, прекарващи тук уморителните часове на очакване. Тонио машинално бръкна в джоба си с надежда да намери дребни пари. Но освен измачкана носна кърпа там нямаше нищо друго. Престо въздъхна и искаше да отмине ресторанта, обаче съблазънта беше тъй голяма, че Тонио забави крачки в размисъл и най-после влезе.

До една мраморна масичка седяха двама начинаещи артисти, блондин и брюнет. Брюнетът неотдавна се бе издигнал в буквалния и преносния смисъл измежду статистите: той още играеше в тълпата, но режисьорът така го теглеше напред, че зрителите можеха да го отделят от масата статисти. Още мъничко и ще му дадат малка епизодична роля. Тогава той ще стане истински киноартист. А режисьорът, който издигна този млад човек, беше самият Тонио. Този млад човек как му беше името? Смит. Един от милионите смитовци… Заради Престо той би се хвърлил в огън и вода… Но уви! Тонио не приличаше на себе си. И Смит, разбира се, няма да повярва на Тонио… Младите хора пиеха плодова вода. Непоносимо! Престо уж случайно се спря до масата на двамата младежи.

— Струва ми се, мистър Смит? — попита Престо, като снемаше шапка. — Не ме ли познавате? Аз съм Джонсън. Снимах се в тълпата във филма „Любов и смърт“.

Смит сухо се поклони. Той не може да знае имената на всички ония, които съставляват безликата тълпа.

— Нося ви поздрав от Тонио Престо, вчера го видях — продължи Тонио.

Това известие произведе необикновено впечатление. Младежите се оживиха. Смит любезно постави стол и повика лакея.

— Наистина ли? Къде случихте да го видите? Какво искате? Коктейл?

— Оранжада. Две, три оранжади!… Ужасно горещо — каза Престо. — Да, видях го вчера.

— И той наистина си спомня за мене? — интересуваше се Смит.

— Че, разбира се, той каза, че от вас ще излезе нещо. А щом като Престо го казва… Ох… Прекрасно питие.

— Но къде е той? Какво става с него?

— Лекува се. Навестявах сестра си и случайно го видях в лечебницата на доктор Цорн.

— Престо болен? Надявам се, нищо сериозно? Четох, че е заминал да се лекува. Но от какво е болен?

— Престо си сменя амплоато. От комик става трагик. И затова е решил да промени външността си. Цорн прави чудеса. От Престо е направил младеж… като две капки вода приличащ на мене.

Смит даже зяпна от изумление.

— Луд! — най-после убедено каза той.

— Безумец! — потвърди другарят му.

— Че защо пък? — попита Престо.

— Затова, че сега той струва толкова, колкото… ние с вас.

Като утоли жаждата си, Престо тръгна пешком за града край своята вила и бялата къща на Хеда Люкс.

„Обаче как бързо и ниско падам! — мислеше той и крачеше по шосето. — Започвам да живея за сметка на някогашната си слава, прося в кръчмите като последен скитник, предразполагайки хората към себе си с това, че се познавам със себе си… Не, така не може повече да продължава… Но какво да правя?… Как ми се яде… Човек, изгубил лицето си…“

Като наближи хотела, Престо приведе, доколкото можеше, в порядък своя опрашен костюм, за да не привлича подозрителното внимание на хотелската прислуга. Той незабелязано се шмугна в стаята си, изми се и се преоблече. За щастие в куфара си имаше запасен костюм и чисто бельо.

Той си поръча обед както в някогашните времена, обилен, изискан, скъп. Нахранил се до насита, Престо легна да спи, като помоли да не го безпокоят, и се събуди чак в десет часа вечерта. Още преди да заспи, в главата му бе узрял план за понататъшните му действия. Той не се бави, а бързо се облече и като предаде ключа от стаята си на портиера, излезе от хотела.