Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице (12)

ЧУДОТО НА ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕТО

Изминаха още няколко дни след този разговор — дни, прилични на всички изминали дни. И ето че започна „чудото на превъплъщението“, както каза Престо, завършил утринното разглеждане на лицето си.

Огледалото не можеше да лъже: впадинката в горния край на носа забележимо се бе повдигнала. Престо се успокои и изведнаж се развесели. Сега вече не можеше да има никакво съмнение: лекарствата на доктор Цорн бяха пробудили вътрешните сили на неговия организъм, започваше преобразуването на неговото тяло.

Всеки нов ден донасяше по нещо ново. Горната част на носа започна много бързо да взема нормален вид. А месестият чехълоподобен край на носа като че ли „подсъхваше“, прибираше се, с една дума, забележимо се умаляваше. Свиваха се, умаляваха се и ушите. Целият череп приемаше все по-пропорционален вид. И чудна работа! Престо започна да расте. Пръстите, ръцете и краката му се удължаваха — това се забелязваше по панталоните и ръкавите, които ставаха все по-къси.

Една сутрин при Престо дойде миловидната сестра и като поздрави, каза с усмивка:

— Вие започвате да растете, мистър Престо. Поздравявам ви. Скоро този костюм ще ви стане малък. Ние имаме склад с обувки, бельо и костюми от различни размери. Да ви изпратя ли дрехи от по-голям размер, или вие ще си поръчвате нови? Тук имаме шивачки на бельо, обущари и шивачи на горни дрехи.

Та кой пациент на Цорн ще вземе да носи дрехи от чужд гръб! Престо, както и другите, каза, че ще поръчва сам костюмите си.

Малцина от пациентите отнасяха със себе си гардероба дрехи от различни размери. Болшинството оставяха тези костюми като кожата на приказната жабапринцеса, за да не им напомнят за миналото. Костюмите впоследствие се продаваха от търговските агенти на Цорн.

Сестрата кимна с глава и излезе.

След няколко минути на Престо вече взимаха мярка — шивачът, обущарят, шивачката на бельо показаха образци от скъпи платове и модели. След тях се появи шапкарят. А до вечерта Престо вече бе от главата до краката в ново, за да се повтори същата тази процедура след няколко дни.

Колкото повече време минаваше, толкова по-енергично действуваха вътрешните сили. Веднъж разкъсали застиналите форми, тия сили започнаха преустройството на организма с необикновена бързина. Тонио скоро загуби сметката на всички нови придобивки и изменения. И когато в края на първия месец от „метаморфозата“ той извади своята снимка и я сравни със сегашното си лице, отначало се зарадва, а после даже се изплаши: огледалото отразяваше ново, чуждо лице.

Това вече не беше Тонио Престо, какъвто се познаваше още от детство. Тонио Престо бе изгубил своето предишно лице… Стана му страшно. Като че ли съзнанието му се бе преселило в тялото на неизвестен човек. Той се опитваше да прави движения с ръцете — получаваше се нещо ново, достатъчно плавно, даже изящно, но някак си чуждо. Физическите усещания бяха нови и странни. Всеки жест му се удаваше удивително леко. Членовете на тялото бяха станали гъвкави, подвижни. Нямаше я вече ъгловатостта на движенията. Походката на Престо, която напомняше движение на прилеп, бе станала сега плавна и лека. Всичко това би било извънредно приятно, ако не беше така ново — ново до ужас.

Изменения ставаха не само в организма на Престо, но като че ли и в окръжаващия го свят. Детето расте с години, бавно и незабележимо. А Престо растеше бързо, „не с дни, а с часове“, като при приказните юнаци. И в хода на растежа му се струваше, че пространството и мащабите бързо се намаляват. Креватът, от който той заемаше не повече от една трета, когато дойде, започна като че ли бързо да се скъсява, а масите и столовете да се умаляват. Нямаше вече нужда да прибягва до еквилибристика, за да седне на стол или в кресло. Той все повече и повече отдалечаваше книгите и писмените принадлежности на масата. Можеше вече, като се приповдигне на пръсти, самостоятелно да свали палтото и шапката си от закачалката. А каква мъка беше това! По-рано той трябваше ежеминутно, като малко дете, да прибягва до помощта на околните или пък да предизвиква смях с опитите си сам да свали нещо отвисоко или да се качи някъде. Светът не е приспособен за джуджетата…

Това бяха приятни новости. Но все пак вътрешните изменения най-много привличаха вниманието на Престо.

Тонио с часове не се махаше от огледалото. Изучаваше своето обновено тяло. Любуваше му се и се удивляваше на чудесата на науката. Да, сега той знаеше, че човешкото тяло не представлява от само себе си отлети за цял живот форми, че тези форми са променливи и подвижни като водата. Трябва само да умееш да разбудиш „вътрешните сили“ на организма, строителите на живото тяло — хормоните.

Хормони, хипофизи, щитовидна жлеза — всички тия думи сега вече не изглеждаха на Престо като непонятни откъси от магьосническо заклинание.

— И все пак това е много странно — казваше той, като гледаше в огледалото.

А от огледалото го гледаше изящен млад човек с красив тънък нос, достатъчно висок, много строен, възслабичък.

И това ново тяло беше облечено в нов костюм. Престо погледна стария си, малък костюм на квадрати с къс, почти детски панталон. И този костюм изведнаж се стори на Престо жалък и трогателен. Като че ли това костюмче бе останало от някакво умряло невръстно синче или брат.

— Тонио Престо умря! Няма го вече Тонио! — каза тихо Престо.

Неочаквано му стана жал за това уродче, което познаваше нуждата, нестопляното с ласка детство, живота на улицата…

Тонио си спомни как като малко момче напусна родните си планини и тръгна на изток да си търси хляба. Но трудно беше със своя ръст да получи постоянна работа. В един град продаваше вестници, в друг служеше като жива реклама — в палячовски костюм носеше плакат: „Купувайте вакса «Слънце»!“ Децата се подиграваха с него, а нерядко го и биеха. Трябваше отново да тръгне на път. Най-после в един град му се усмихна щастието да попадне в пътуващ цирк. Отново в палячовски костюм, но тук вече не го биеха. Той подканваше народа и имаше успех сред зяпачите. С този цирк Престо бе посетил много градове и градчета на Америка. В един град на Калифорния, където имаше киностудио, на стопанина на това предприятие бе дошла мисълта да заснеме пътуващия цирк на филм по специално написан сценарий. Циркът още не бе успял да отпътува от града, когато в киното вече се появи новият филм. И Престо за пръв път видя себе си на екрана. Неговата роля не беше голяма — както обикновено той само подканяше.

Престо бе дълбоко развълнуван, като видя своето изображение на екрана. Тонио Престо — тогава той още беше просто Том Джонсън — порасна в собствените си очи. Щом като са го показали на екрана, на същия този екран, на който излизат всички негови любими герои, това значи, че и той струва нещо. Обхвана го достатъчно разпространената болест — непреодолимото желание да се снима за екрана. Микробът на тази болест е недостатъчно про — дали просто славолюбието играе тук роля, или жаждата за бързо забогатяване, или пък несъзнателното желание да се победи времето и смъртта, като се законсервират на лента макар и само няколко момента от собствения живот, не е известно, но силата на болестта е извънредно голяма.

Тонио се яви пред стопанина на киностудиото и се предложи за киноартист. Този само се разсмя гръмогласно. Тонио не се успокои. Научи за центъра на американската кинопромишленост Холивуд и като се прости с цирка, тръгна за там. Филмо-производителите, режисьорите, операторите дълго не искаха даже да разговарят сериозно с него. Обаче един умен оператор се замисли и каза на директора:

— А защо пък да не направим от този кретен втори Джеки Куган? Този поне няма да израсне като оня.

Няколкостотин метра лента в голямото начинание не представляват нищо. Директорът се съгласи да се направи проба. Престо се суетеше и махаше с ръце като вятърна мелница. Режисьорът безнадеждно махаше с ръка: „Та той и понятие си няма от игра!“ — но операторът не се предаваше.

Филмът има пред публиката неочакван за директора и режисьора ефект, й в съдбата на Престо стана вълшебен поврат…

Престо се мъчеше да си спомни целия свой живот. Искаше да провери знае ли новият Престо всичко онова, което е преживял старият. Физическото „превъплъщение“ дали не е нарушило единството на съзнанието? Не, паметта му действуваше нормално. Престо-нови е приемник на цялото психическо наследство на Престо-стари. И все пак в психиката на Престо бяха станали немалко изменения. Престо-нови бе станал по-спокоен, по-положителен. Той по-добре се владееше, не се горещеше, не се суетеше. И това бе също много странно. В съществото на Престо като че ли бе останала само една тънка нишчица, съединяваща неговото минало „аз“ с настоящото — нишката на единството на съзнанието. Скъсаше ли се тази нишка, Престо-стари би умрял окончателно, а новият млад човек би се „родил“ на двадесет и седем годишна възраст. А какво ли би станало, ако наистина тази нишка се скъса? Тонио ще забрави всичко, което е било до преди лечението. Кой ще бъде той тогава? Тонио се потърка по челото, поотдалечи се от огледалото и отново се пбгледна.

— Да, Тонио Престо изгуби лицето си…