Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице (9)

ВСИЧКО ТЕЧЕ…

Престо и Цорн вървяха по посипаната с жълт пясък пътека към отдалечената част на парка.

— И така, вие се оплаквате от съдбата? — повтори Цорн.

— Да! — горещо отвърна Престо. — Защо един човек се ражда красавец, а друг — у род? И тази уродливост като проклятие, като печата на Каин е неизменяема, ако не се счита бавното възрастово изменение от детството до старостта?

Цорн поклати глава.

— Не сте прав. Съвсем не сте прав. Не само нашето лице, но и формата на цялото наше тяло не представлява от себе си нещо устойчиво, неподвижно. Те са подвижни и променливи като река. Нашето тяло непрекъснато гори, изпарява се и на мястото на отлетялото през всичкото време се строи ново. Само миг и вие вече не сте този, който сте били, а в продължение например на седем години във вашето тяло няма да остане нито един от тези атоми, които го съставляват сега.

— И все пак днешният аз си приличам като две капки вода с вчерашния — с въздишка каза Престо.

Цорн се усмихна. Но това не беше обидна за Престо усмивка. Докторът се усмихна на думите, а не на жестовете му.

— Да, илюзия за постоянство на формите съществува. Но тази илюзия се получава от това, че формите на телата се строят отново по същия този образец на „отлетялото“, изгорялото при обмяната на веществата, изчезналото тяло. А тялото се строи в същия вид само затова, че органите с вътрешна секреция със своите хормони насочват строежа по вече набелязан веднъж план.

— А нима това не говори за постоянството на формите?

— В никакъв случай! Отлятата от бронз статуетка не се изменя, докато времето не я разруши. Тя има устойчиви форми. Друго нещо са формите на нашето тяло. Достатъчно е само една от жлезите с вътрешна секреция да заработи с най-малко отстъпление от определения план и формите на нашето тяло ще започнат да се изменят. Но ето, ако обичате да погледаме ей тези болни.

Срещу тях по пътеката на градината вървеше човек с гигантски ръст. Пропорциите на неговото тяло бяха неправилни. Той имаше прекомерно дълги ръце и крака при късо туловище и малка главичка. Независимо от големия си ръст великанът имаше съвсем детски израз на лицето. Като видя доктор Цорн, той започна да си оправя костюма като момченце, което се страхува да не получи забележка от възрастния.

Гигантът поздрави лекаря и отмина.

— Виждате ли какъв е гигант? Нормалният ръст на европееца се колебае между сто шестдесет и два сантиметра при италианците и сто седемдесет и седем при норвежците. А ръстът на този великан е двеста и тринадесет сантиметра. Той е само на седемнадесет години. До десетата си година е расъл като съвсем нормално дете, а после изведнаж започнал неудържимо да върви нагоре. Защо? Защото предната част от придатъка на мозъка — хипофизата — е започнала да се развива много бързо или, както казваме ние, лекарите, това е резултат на хиперфункция, тоест на усилената дейност на предната част на хипофизата. А ето там женаджудже — погледнете вдясно. Тя е на тридесет и седем години, а е висока всичко деветдесет и седем сантиметра. Задръжката на нейния растеж е станала от това, че е отслабнала функцията на щитовидната жлеза.

— Да, но всички тия изменения са станали в детската възраст.

— С възрастните работата, разбира се, е по-сложна. Но науката преодолява всички препятствия… Да отидем ей до оная къщичка край хълма. Може би ще ни се удаде да видим мис Веде.

На верандата на къщичката седеше жена, изтегната в голямо кресло.

— Добър вечер, мис Веде! — каза любезно Цорн.

Жената, без да става, поздрави Цорн, като кимна с глава.

Престо изтръпна, като погледна жената. Това беше някакво чудовище с удължено лице, рязко изпъкнали брада и врат, с надебелени нос и устни. Тя имаше неправилно големи ръце и крака.

— Колко е страшна! — тихо каза Престо, когато минаваха край болната.

— Да, безобразна — отговори докторът. — Но ще повярвате ли, че до неотдавна тази жена е блестяла с красота, че само преди две години тя е взела в Чикаго награда за красота? И повярвайте, тя наистина е била необикновена красавица. Аз имам нейна снимка, правена преди заболяването. Ще ви я покажа.

— И какво я е обезобразило така?

— Без видима причина започнали да се разрастват костите на лицето й, главно брадата, краищата на пръстите на ръцете и краката, а също така ребрата и костните израстъци на гръбначните прешлени. Болестта започнала с обща слабост. АкромегалиЯ така се нарича тази болест и зависи от болезненото увеличение или по-скоро от подуването на предната част на хипофизата. Ако това се бе случило в детството й, тя би станала великанка, а на двадесет години ето каква уродливост се е получила. Впрочем изкуствено аз бих могъл да създам великан и от възрастен човек.

— Безнадеждна ли е?

— Ни най-малко. Успеем ли да приведем в нормата функциите на мозъчния й придатък, формите на тялото й от само себе си ще се изменят.

— Искате да кажете, че костите й отново ще се умалят и тя пак ще заприлича на себе си?

Цорн кимна с глава.

— Не е ли истина, нима това не ви се струва чудесно? А вие говорите за непоклатимост във формите на човешкото тяло. Няма нищо непоклатимо. Всичко тече, всичко се изменя.