Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице (6)

В НОВО ЖИЛИЩЕ

На прага на бялата, облицована с розов мрамор вила Престо бе посрещнат от сестрата. Тя беше в белоснежна престилка и кокетна шапчица на кестеняви коси. Румена, усмихната, с приятно, младо лице, тя беше олицетворение на здравето. Цорн с голяма грижливост подбираше персонала и особено женския. Некрасиви, навъсени, раздразнителни служители тук нямаха достъп. Пациентите на Цорн трябваше да бъдат обкръжени само с приветливи млади лица. Това влияе добре на настроението на болните. Разбира се, такива лица можеха само да подчертават уродливостта и другите отклонения от нормите на самите пациенти. Но с толкова по-голямо желание ще се лекуват тези уроди при Цорн! Така във всичко личеше обмислената система на Цорн, тясно преплитаща в себе си медицинските и комерчески цели.

Сестрата приветливо кимна с глава като на стар познат — Престо за всички беше стар познат — и каза:

— Днес си отпочинете, мистър Престо. Лекарят ще ви приеме утре. Разрешете да ви запозная с дома и неговите порядки… Ах, мистър, сега вие имате съвсем същия израз на лицето, както във филма „На кръстопът“! — и тя се разсмя, хубаво се разсмя: откровено, младежки, добродушно. Този смях не беше неприятен на Престо. Дори и сам той се усмихна, което се случваше с него рядко и при което, колкото и да бе странно, стана по-малко смешен, после въздъхна и отговори:

— Да, наистина на кръстопът… Вашето име, мисис? Луиза Калгаун? Много добре. Хайде, показвайте ми моето ново жилище.

Двуетажната вила с балкони, веранди и няколко къпални помещения беше обзаведена разкошно. Но не всичко в този разкош допадаше на строгия вкус на Престо. Твърде много килими, гоблени, бронзови статуетки, картини и пъстрота в стиловете и изработката имаше тук.

„Всичко това е по вкуса на нищо неразбиращите от изкуство богати дембели“ — помисли Престо и с удоволствие си спомни за своята вила, която бе обзавеждал с такава грижливост. Тук имаше и рояли, и скъпи радиоапарати, телефони и телеграфни апарати, библиотека, билярд. Слугите се намираха в отделна пристройка. Те бяха длъжни да се появяват и изчезват като добри духове, подчиняващи се на магическата пръчица на вълшебника, и да не безпокоят, ако няма нужда от тях.

— Как ви харесва? — запита сестрата.

— Отлично! Превъзходно! — разсеяно отговори Престо. Искаше му се по-скоро да остане сам. Колкото по-близък бе решителният момент на „превъплъщението“, толкова по-голямо вълнение обхващаше Престо. Той дори сам се чудеше на това вълнение, защото не напълно разбираше неговата причина. Та нали всичко вече е решено. И няма нищо страшно. Това е все едно да смениш стария си износен костюм с нов… А някакъв тревожен глас се надигаше от дълбините на съзнанието: „Още не е късно да се откажеш от това намерение.“

Като остана сам, Престо излезе на голямата веранда на втория етаж, цялата отрупана с цветя. Той седна в плетеното кресло така, че храст цъфтящи олеандри го закриваше, а сам той можеше добре да вижда пясъчната пътека, която минаваше, зад решетката на градината, опасваща вилата.

Беше привечер. Слънцето залязваше зад невидимия океан. Неподвижният въздух благоухаеше от цветята. Престо запали цигара и потъна в размишления.

Но движение по пътеката отвлече вниманието му.

Ето на специална количка на три колелета, широка колкото най-широкото седалище на многоместен автомобил, санитарят возеше някаква безформена лилава маса, в която с труд можеха да се разпознаят разплутите очертания на човешка фигура. Масата се плакнеше като пихтия или тесто, готово да изтече от нощвите. Това беше жена с лилаво лице и лилава рокля…

Мина необикновена двойка — тънък като върлина мъж с двуметров ръст и женаджудже. Мъжът бавно като жерав пристъпваше с кокилоподобните си крака, а жената се търкаляше като клъбце. Те оживено разговаряха. Великанът комично навеждаше глава и даже се превиваше от кръста, за да вижда лицето на своята спътница. Кой знае, може би чародеят Цори ще изравни техния ръст, ще им направи красива външност и ще създаде нова двойка любещи се сърца?

Още една количка — пълен мъж със слонови крака.

„Що за зверилница!“ — неволно мислеше Престо, забравяйки за себе си. Великото производство на природата също си има своя брак, и то в голямо количество. Тук са събрани само тези, които имат възможност да заплатят на Цорн десетки и стотици хиляди за своето лечение. А колко бедняци са принудени да носят своята уродливост до края на живота си! Престо принадлежи към щастливците, които имат възможност да превърнат себе си в нормални хора. Й би било глупаво да не се възползува от тази възможност! Смелостта на Престо да се подложи на „превъплъщение“ порасна.

На масичката тихо и мелодично зазвъня телефонът. Едновременно зазвъняха звънците във всички стаи. Където и да се намираше пациентът, всякъде можеше да чуе звъненето и оставаше само да протегне ръка към слушалката на телефона. Така се отстраняваше необходимостта от появяването на слугите, което може да причини излишно безпокойство.

— Ало! — каза Тонио, като сложи слушалката до ухото си.

— Извинете, мистър Престо, — чу се мъжки глас. — Говори портиерът. Една госпожица иска да ви види.

Престо се намръщи. Някаква поклонницапсихопатка е научила за неговото пристигане. И тук ли няма да има спокойствие от тях? И Престо вече искаше да отговори, че е уморен от пътуването и не може да приеме посетителката, когато изведнъж чу по телефона вече женски глас:

— Мистър Престо! Много, много ви моля да ме приемете по важна работа. Ще ви отнема само няколко минути.

В гласа имаше толкова молба — и главно тревога, че Престо започна да се колебае. А може би това е някаква болна, която иска да го предупреди за опасностите от лечението. Та нали и Цорн може да има несполуки. Заинтересува Престо и гласът на жената — стори му се, че съвсем неотдавна го бе чувал. Сестрата? Не, друга… И Престо отговори:

— Добре. Слугата ще ви доведе. Кажете му, че съм на горната западна веранда.

Престо беше разглезен и не считаше за нужно да отиде да я посрещне.