Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице (4)

ЧАРОДЕЯТ ЦОРН

Вестниците не бяха излъгали: доктор Цорн съществуваше. В Сакраменто още първият хотелски служител, към когото се обърна Престо, му съобщи неговия адрес.

— Доктор Цорн! Че кой не го познава! Това е йстински магьосник! — отговори лакеят.

Престо още не напълно вярваше — а може би лакеят е подкупен и неговите думи са просто търговска реклама, — но интересът му към Цорн се засили. Тонио закуси и още неотпочинал както трябва от пътя, поиска сметката си. Той трябваше да заплати за цяло денонощие, макар че беше само закусил в хотела.

След няколко минути Престо вече пътуваше с автомобил по плодородната прерия в долината на Сахраменто. Шофьорът уверено караше колата. Ясно бе, че той неведнаж вече бе карал пациенти на доктор Цорн.

От широката аутострада колата свърна вдясно по по-тесен но също така прекрасно асфалтиран път. Капките машинно масло и безбройните колелета го бяха излъскали до метален блясък и той блестеше в лъчите на слънцето като тъмна река. Характерът на местността се измени. Река Сакраменто остана встрани. Появиха се малки хълмове, покрити с горички — очевидно изкуствено посадени в тази почти безлесна местност — от вечно зелен дъб, махагон, захарен бор, кипариси, маслинови дървета. Окрайнините бяха покрити с кактуси, хвойна, млечка, Тук-там се срещаха портокалови плантации. Горещият въздух донасяше миризма на борови игли и полски цветя.

Когато шофьорът спря до една колонка, за да възобнови запаса от бензин и да освежи пресъхналото си гърло с чаша ледена оранжада в малкия крайпътен хотел, Престо излезе от колата. И на него му се пиеше вода. Както навсякъде и тук го познаха. Настана суматоха. Усмихващият се стопанин стоеше на вратата, поздравявайки Тонио като стар познат. От прозорците поглеждаха женски и детски лица с такъв вид, сякаш гледаха екран и очакваха някакъв нов смешен трик на знаменития артист. Тонио се намръщи. Днес по-силно от всеки друг път го дразнеше вниманието на публиката.

Докато Престо и шофьорът пиеха оранжада в прохладата на полутъмната стая, слугата от хотела бързо и ловко поставяше колата в ред, като бършеше праха, опитваше гумите…

— Вие вече сте карали пътници при доктор Цорн, нали? — запита Престо шофьора.

— Десетки, ако не стотици пъти — отговори шофьорът. — Но обратно никога не ми се е случвало да ги връщам.

Престо неспокойно замърда с носа си. Това така разсмя шофьора, че той се задави и разля оранжадата на масата.

— Извинете… нещо ме подразни на гърлото — смутено се заоправдава шофьорът.

Но Престо не чуваше неговите извинения.

„Нима всички пациенти на Цорн умират? — със страх си помисли той. — Не може да бъде. Просто докторът си има свой гараж, пък и пациентите на Цорн са навярно все богати хора, които си имат коли.“

И все пак Престо запита шофьора:

— Какво искате да кажете с това?

— Това, че хората, които отиват при Цорн, не се връщат назад.

Престо се извърна — той чувствуваше, че неговият предателски нос отново ще замърда.

— Как така? — запита Престо с отпаднал глас.

— Така — отговори шофьорът, като се стараеше да не гледа Престо, за да не се разсмее отново. — Това може да потвърди и съдържателят на хотела, у когото вие бяхте спрели в Сакраменто. От лекаря се връщат други хора, съвсем неприличащи на тези, които отиват при него, макар и да се наричат с предишните си имена и презимена. Вместо скелети заминават си дебелаци, вместо джуджета — хора, по-високи от среден ръст, вместо уроди — красавци. Казват, имало даже случай, когато жена се върнала мустакат мъж. Съдържателят на хотела я познал по голямата бенка на бузата.

— Ах, ето значи каква била работата — с облекчение възкликна Престо.

Значи всичко е наред. Цорн очевидно прави истински чудеса. Престо скоро ще стане съвсем друг човек. За първи път той ясно си представи това и му стана някак страшно. Какво ще стане със стария Престо? Та това е почти смърт и възкресение в ново тяло.

„Нещастно, жалко уродче! Ние преживяхме с тебе нелек живот! — мислено се обърна Престо към самия себе си. — И ти все пак ме въведе в хората, а аз, неблагодарникът, те обричам на унищожение! Дали да се откажа от това намерение?“

Но като си спомни за Люкс, Престо реши незабавно да се втурне към съдбата, която ще му подготви магьосникът Цорн.

Остър завой и пред Престо се откри чудесна градина, окръжена с лека и изящна решетка. До широката врата — два легнали мраморни лъва и малка къщичка с дорийски колони. Шофьорът даде сигнал. От къщичката излезе пазачът, бръснат старец в бял костюм. Той кимна на шофьора като на стар познат и колата безпрепятствено мина през вратата. Започваше широка пътечка, посипана със златистожълт пясък. Сред вечно зелените дъбове и кестени се виждаха отлично поддържани лехи от цветя, фонтани, обковани в бетонни брегове басейни, отразяващи като в огледало мраморни беседки, белотата на които се подчертаваше от тъмната зеленина на кипарисите, неподвижни, сякаш окаменели в горещия въздух. А по-нататък от двете страни на пътя, на поляните, зад жива ограда от кактуси и вечно зелени бодливи храсти, се виждаха изящни къщички и вили. Мярна се езеро, обкръжено с плачещи върби, по което плаваха лебеди. Престо с любопитство гледаше ту на едната, ту на другата страна и неволно започна да го обзема съмнение — дали пък шофьорът не е сгрешил. Това място съвсем не напомняше лечебно заведение. Така изглеждат луксозните курортни селища на американската милиардерска аристокрация.

Но шофьорът уверено караше колата по брега на езерото към дългото едноетажно бяло здание с плосък покрив и широка веранда пред него. Това беше канцеларията на медицинско-комерческото предприятие на доктор Цорн. Той имаше работа само с пациенти, които можеха да платят за лечението си луди пари. Талантливият учен експериментаторендокринолог Цорн бе изпреварил твърде много своите колеги. Той бе успял да открие много тайни на организма и да намери средства за въздействие на процеси, протичащи в тъмните глъбини на тайнствените жлези с вътрешна секреция. Като практичен човек, той не бе публикувал своите открития за благото на цялото страдащо човечество, а ги държеше в най-строга тайна, за да бъде монополист в своята област и да прави от това пари. Само няколко бедняци се бяха възползували от научните достижения на Цорн. Той искаше веднага да постави работата на широка нога, но тъй като личните му средства не стигаха за това, трябваше да прибегне до заеми. И за да убеди своите кредитори, че влагат капитала си в сигурна работа, наложи му се да направи няколко демонстрации. Цорн намери бедняциуроди и на някои от тях той трябваше да заплати за правото да извърши с тях експерименти. Почти пред очите на капиталистите, към които се бе обърнал за помощ, Цорн извърши няколко чудни превращения — произволно увеличаваше и намаляваше ръста, превръщаше уродите в нормални хора, успешно отстранявайки прекалената слабост или затлъстяване. Последното бе особено поразило бъдещите кредитори. Затлъстяването е едва ли не професионална болест на милионерите: заседналият живот, обилната храна… Да, Цорн беше открил златна жила! И капиталистите изразиха желание да влязат в съдружие с Цорн. Други му предлагаха да организират акционерно дружество, което да приготовлява и продава препарати от неговото изобретение. Но Цорн и сам си беше добър търговец. Защо му са съдружници, защо ще дели с други, когато целия доход от своето предприятие той може да получи сам! И Цорн предпочете кредита с висока лихва пред организирането на акционерно дружество. И не се излъга. За няколко години той погаси дълговете си и сега умножаваше капиталите си.

Още от самото начало той залагаше само на пациенти-милионери. И като уреждаше своята лечебницасанаториум, преследваше две цели: първо, неговите богати пациенти трябваше да намерят тук всичките ония удобства и разкош, на които са привикнали; второ, самата обстановка, благодатният калифорнийски климат заедно с изкуството на градинарите трябваше да способствуват за лечението. На всеки пациент се предоставяше отделна малка къщичка или вила — в зависимост от капиталите — с пълен щат от прислуга и отлични готвачи. Пациентите трябваше колкото се може по-малко да чувствуват лечебния режим. Наистина всеки новопристигнал пациент Цорн подлагаше на щателно изследване, но направил след това предписанията си, той малко ги безпокоеше, като ги извикваше в кабинета си не по-често от един път на три дни. Лечението се състоеше в гълтане на таблетки — за това следеше специално прикрепена към всеки пациент сестра — и венозни инжекции, които се правеха от асистентите. Тези процедури отнемаха само няколко минути на ден. С останалото време пациентите разполагаха съвсем свободно, четяха, гребяха на лодка, яздеха, играеха на тенис, вечер слушаха хубав симфоничен концерт, посещаваха дансинг или кино.

Такова беше предприятието на Цорн, където пристигна Тонио.