Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице (27)

НОВИЯТ САНЧО ПАНСА

— Обърнете се! Още! Разходете се! Приклекнете! Станете! Жест на учудване… на ужас… на внезапна радост…

Престо стоеше прав сред голямата стая, която излизаше на север. Стените и част от покрива й бяха остъклени. Другите стени драпирани с черно кадифе. На паркетния под имаше начертан квадрат — фокусното поле на киноапарата. Това беше домашното ателие на Тонио. На няколко метра от него, наведен над визьора на киноапарата, стоеше Хофман. Колко сполучливи пози и жестове на Престо бе запечатал Хофман в това ателие, наблюдавайки всеки ден уникалния уродджудже! Сега Хофман изучаваше новия Престо.

— За днес достатъчно. Има още много неща, за които трябва да си поговорим, Хофман! — каза Престо, излезе от „магическия“ квадрат и мина към стъклената стена, където имаше маса и две кресла. На масата лежеше папка с книжа, кутия с цигари, пури, електрическа запалка и пепелник.

Тонио запали цигара.

— Е какво? — запита той Хофман не без вълнение.

Хофман, без да бърза, обряза пурата си с автоматическото ножче, запуши, изпусна струя дим и най-после отговори, като гледаше някъде настрана:

— Още не виждам вашето ново лице, Престо. Вие много сте придобили, но и много сте загубили. Движенията ви са станали по-бавни и плавни. Това е хубава придобивка. Помните ли колко грижи ми причинявахте със своите бързи, суетливи движения? За вас бе направено изключение, първо, защото другояче не можехте и, второ, защото в туй именно се заключаваше една от характерните особености на вашето артистично лице. И все пак аз трябваше нерядко да прибягвам към забавяща снимка, а в същото време да карам вашите партньори малко да ускоряват движенията си, за да се намери някаква равнодействуваща. Това беше адски сложна работа. Сега тази трудност вече я няма. Но кое е новото? Засега аз някаг си още не го чувствувам… И откровено казано, ако вие бихте дошли в киноателието на изпитание като никому неизвестен млад човек, който иска да се опита в киното, не съм сигурен дали биха се заинтересували от вас директорът, кинооператорът, режисьорът…

Престо захвърли цигарата, като че ли тя беше много горчива, и запали пура.

— Извинете, че така откровено… — смути се малко\ Хофман.

— Откровеността е хубаво качество — отговори Престо. — Вашите думи, няма да крия, малко ме огорчават, но не ме учудват. Очаквах това. Иначе не можеше и да бъде. Но аз вярвам в себе си. Моето ново лице! За да го видите, малко е само да се повъртя пред вас… Вие познавате моя творчески метод. На мен ми е нужно да вляза в ролята си, да се превъплотя в героя, да заживея неговия живот, с всички негови чувства, тогава нужните жестове, мимика, пози сами по себе си ще дойдат и ще разкрият лицето ми. Ето, почакайте. Аз вече работя над един сценарий. И когато ви се явя в ролята на новия герой, тогава ще видите моето ново лице.

— Какъв е този сценарий? — заинтересува се Хофман. Престо се намръщи, а Хофман се засмя.

— Виждам, че у вас много нещо е останало от стария Престо! — възкликна той. — Новият сценарий винаги е бил тайна за околните, докато не поставите и последната точка. Ух, какъв сърдит ставахте през време на тази работа! Буквално смахнат. През това време бе трудно дори да се разговаря с вас. Вие или се дразнехте, или пък гледахте събеседника си с неразбиращи очи. Губехте и сън, и апетит, също като тежко болен. Но ето че настъпваше денят и вие се появявахте с весела усмивка, ставахте добър и общителен, И всички в киностудиото, като се започне от звездите и се свърши с последния дърводелец, знаеха: новият сценарий се е родил!

Престо се усмихна и отговори:

— Да, това е истина. И в това, струва ми се, не съм се изменил.

— Но ако не искате да ми разкажете съдържанието на новия сценарий, то може би ще ме запознаете поне със своите общи планове? Нали новото лице, доколкото разбирам, трябва да създаде и нова насока във вашето творчество.

— Иначе не може и да бъде — каза Престо и посегна към папката. — За това именно и исках да поговоря с вас.

Тонио порови в папката и извади едно изписано листче.

— Ето, как ви харесва този откъс от Уолт Уитман: „Признайте, че за острото око всички тия градове, ръмжащи от нищожни гротески, сакати, безсмислено кривящи се шутове и уроди, представляват някаква безрадостна Сахара. В магазинчетата, по улиците, в църквите, в пивниците, в обществените места — навсякъде лекомислие, пошлост, лукавство и лъжа; навсякъде самодоволна, хилава, високомерна, преждевременно съзряла младост, навсякъде прекомерна похот, нездрави тела; мъжки, женски, начервени, избелени, с шиньони, с мръсен цвят на лицето, с развалена кръв; способността към майчинство се прекратява или е вече прекратена, вулгарни понятия за красота, долни нрави или по-вярно пълно отсъствие на нрави, каквото може да се каже, не може да се намери в цял свят…“ Така Уитман пишеше за съвременната му американска демокрация.

Ще се съгласите, че в настоящо време картината не е по-добра, а по-лоша — заключи Престо.

Хофман слушаше внимателно, отначало с учудване, после с все по-нарастващо безпокойство и накрая с възмущение.

— Какво ще кажете на това? — запита Престо.

— Вие искате да тръгнете по този гибелен път? — вече с ужас попита Хофман.

— Защо да е гибелен?

— По пътя на разобличаване на социалната несправедливост? Пътя на политиката? Искате да хвърлите предизвикателство на националното ни самолюбие? Ще ви стъпчат с крака! Срещу вас ще се въоръжат всички, които имат власт и пари. Но и зрителите ще се отвърнат от вас: зрителят не обича особено да бъде в положението на болен, под ножа на зъл хирург.

— Не се горещете, Хофман! Изслушайте ме.

Но Хофман продължаваше като проповедник, който разобличава велик грешник:

— Спомнете си съдбата на филма на режисьора Ерик фон Строхайм. Той не искаше да дава „щастливи“ филми. И какво-ставаше? Неговите филми се приемаха хладно въпреки всичките им художествени достойнства.

— Трябва да се направи така, че да ги приемат възторжено — възрази Престо. — Вие не мислете, че аз смятам да произвеждам грубо агитационни филми, да показвам само тавани и сутерени, ужасите на експлоатацията и безработицата. Аз искам да създам филми, от които зрителят да се смее не по-малко, а даже може би и повече от преди. Аз искам да покажа и красотата, и величието на душата, но там, където по-рано никой не я виждаше. Ние с вас много сме пропуснали, Хофман. Вие и не подозирате дори колко грация и изящество-може да има в простите трудови движения на една девойка, която разтребва стая или простира бельо… Ние твърде много дворци и аристократи снимахме… Не се бойте! В моите нови филми смехът няма да замлъква. Ще има и смях, ще има и сълзи. Публиката обича и да си поплаче. Вие също знаете това. Зрителят ще излезе от киното очарован. А след ден-два той ще се замисли. И незабелязано за самия себе си ще дойде до извода, че нашият свят, нашата прославена демокрация не са чак толкова хубави, че трябва да се търси някакъв изход, а не само упорито да се вярва във възвръщането на златния век на процъфтяване, който-си е отишел и няма вече да се върне… Ето моята цел!…

— Аз откровено ви разказвам за това, Хофман — каза Престо след пауза. — Но зрителите, пък и цялото наше така наречено общество може би не така бързо ще разбере „социалната коварност“ на моите нови филми.

— Ще подушат! И по-скоро, отколкото вие си мислите! — възрази Хофман. — Мистър Пит пръв ще отхвърли вашите сценарии. А ако не той, то цензурата на нюйоркската банка, от която самият той зависи, в най-добрия случай ще изреже, ще окастри, ще изправи… или пък по-скоро от всичко няма да даде „ремиз“.

— Не ми трябва никакъв ремиз — възрази Престо.

— Не ви разбирам.

— А, струва ми се, не е трудно да се разбере. Аз организирам собствено предприятие.

Хофман се отдръпна до облегалката на креслото и възкликна:

— От час на час по-трудно! Но това е просто безумие! Зная, че имате някакъв капитал. Но вашите средства — това е тояга против топ. Ще ви обявят война всички сили на банковия капитал, неговата лека кавалерия — пресата, фирмите за разпространение на филми, собствениците на кинотеатри. Пит изразходва няколко милиона долара седмично, а неговото предприятие съвсем не е най-богато в Холивуд. Вие просто отивате на сигурно разорение, Престо, и на мен много ми е жал за вас. Струва ми се, че джуджето Престо беше по-практичен човек.

Тонио се усмихна.

— Времето ще покаже кой е по-практичен, старият или новият Престо. Не мислете, Хофман, че постъпвам необмислено. — Той потупа с ръка папката. — Ние с вас ще се позанимаем с тези материали и ще видите, че всичко съм предвидил. Каквото и да стане, целият риск ще падне само върху мен. Аз ще поканя твърде малко крупни артисти. Ако се разоря, те винаги ще намерят друга работа. Цялата останала маса артисти и служещи възнамерявам да вербувам от безработните членове на професионалните съюзи. За тях, при лош завършък, това ще бъде най-малкото кратък отдих.

— Ами ако крупните артисти не дойдат при вас? Мис Люкс няма да ти седне да играе ролята на перачка!

— Ще мина и без тях — отговори Престо. — Трудно би ми било само без опитен, талантлив оператор. Но аз разчитам на вас, Хофман. Нима и вие, моят стар приятел, ще се отречете от мен и ще кажете: „Не познавам този човек“.

Настъпи напрегнато мълчание. Хофман, дълбоко замислен, пущаше колелца дим. После започна, тихо, сякаш разсъждаваше на глас:

— Моята работа е малка — да въртя ръчката на апарата. И все пак на мен не ми е безразлично какво ще навъртя. Като работя с вас, аз ще премина във враждебния на банките лагер, ще си създам репутация на „червен“. И банките ще ми отмъщават. Ако вие се разорите, ще ми бъде трудно да си намеря друга работа.

Престо не можеше да не се съгласи с тези доводи, затова не възразяваше и с вълнение очакваше отказ. Хофман отново замълча и продължи да следи димните си колелца.

— Но мен не ми се иска да оставя и вас, стари приятелю, в трудно време. Вие правите голяма глупост. За мене това е съвършено очевидно. А отгоре на това ме молите и да ви помогна по-скоро да се разорите…

— Без вас може още по-скоро да се разоря, Хофман. Но не е там работата. Разберете, че тази неравна борба аз съм започнал преди всичко в интерес на самите киноработници!

И Престо започна горещо да говори за безпощадната експлоатация на киноработниците от предприемачите, за тяхното безправие, за потискането на личността, за бездарните „звезди“, раздути от рекламата, за безизходното положение на талантливата младеж…

Всичко това беше добре известно на Хофман, който и сам бе преминал през тежката школа на живота.

— Време е да се промени това непоносимо положение — завърши Престо. — Аз мечтая за кооперация, за колективно отстояване на интересите на киноработниците. Ние сами не познаваме силите си!

— Затова пък добре познаваме силата на врага — меланхолично се отзова Хофман.

„Ще откаже!“ — с тъга помисли Престо. Но Хофман все още пущаше колелца дим.

Престо е приятел, но собствената риза си е по-близко до тялото. Именно защото Хофман бе преминал тежката школа на живота, не му се искаше да рискува това, което вече има. Но толкова ли пък е голям рискът? Ако новият Престо се окаже лош артист и неговият сценарий има „опасни мисли“, Хофман ще узнае това още преди да се появи филмът на екрана и той ще съумее да си отиде овреме. На това ще може дори да се придаде форма на протест и репутацията му ще бъде запазена.

Хофман се усмихна и каза:

— Вие сте Дон Кихот, Престо. А всеки Дон Кихот трябва да си има свой Санчо Панса. Е, какво пък, вземете ме за оръженосец, благородни рицарю Ламаншки, макар че ще трябва да воюваме далеч не с вятърни мелници!

Престо крепко стисна ръката на своя приятел.

— Двамата с вас ние ще победим всички великани, скъпи Хофман, а аз предварително ви назначавам за губернатор на острова! — възкликна той.

— Ах, тия донкихотовци! — въздъхна новият Санчо Панса. — Благодаря за честта. Остров дали ще завоюваме, не зная, но удари от тояги положително не малко ще паднат по главите ни.

— Ще им отговорим с противоудари, Хофман! А сега да започнем да се готвим за бой!

И като разтвори папките, пълни със записки и сметки, правени на брега на Изумрудното езеро, той започна да посвещава Хофман в своите планове.