Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице (2)

УБИЙСТВЕНИЯТ СМЯХ

След това злополучно снимане Престо седна в автомобила и по думите на шофьора „подкара бясно колата“.

Неудовлетвореността, обидата от живота, възмущението от несправедливостта на природата, оскърбеното самолюбие, терзанията от неудовлетворената любов — всичко, което се бе събирало в неговата душа с години, сякаш се бе пукнало и избухнало със страшна сила. В бясното каране той искаше да намери успокоение, сякаш искаше да избяга от самия себе си.

— Напред! Напред! — викаше Престо и искаше шофьорът да даде пълна скорост. И те летяха по пътищата като престъпници, гонени от полиция. А подир тях наистина тичаха хора. Профучавайки край фермите, те сгазваха гъски и патици, които шествуваха от съседното блато, и озлобените фермери ги гонеха с тояги в ръце, но, разбира се, не можеха да ги стигнат. Два пъти подир колата се спуснаха полицаи с мотоциклети, тъй като колата се движеше с непозволена скорост и не желаеше да спре въпреки енергичните настоявания на полицаите. Обаче полицейските мотоциклети не можеха да стигнат колата на Престо. Това беше една от най-хубавите в цялата страна и най-силни коли, направена по специална поръчка на Тонио. Той обичаше бързината във всичко.

В пет часа вечерта Престо, съжалил шофьора, разреши да спрат до една крайпътна кръчмица и да похапнат. Сам Престо не се докосна до нищо и само изпи кана студена вода.

И отново започна същото бясно каране цяла вечер и цяла нощ. Шофьорът, капнал от умора, най-после заяви, че заспива на кормилото и че не отговаря, ако разбие колата заедно със своя пътник.

— Напред! — извика Престо, но после изведнаж стана от мястото си, отстрани шофьора и сам взе кормилото. — Можете да си починете — каза Тонио на шофьора, който се търкулна върху широкото седалище на колата и тутакси заспа.

А мислите на Престо се носеха с такава бързина, с каквато и колата.

— Това трябва да свърши! Това трябва да свърши веднаж завинаги! — шепнеше Престо.

Когато шофьорът се събуди, беше седем часът сутринта; Колата стоеше пред вилата на Хеда Люкс.

— Наспахте ли се? — ласкаво попита Престо шофьора. — Аз ще намина да кажа добро утро на мис Люкс, а вие почакайте тук. После ще си идем в къщи.

Седем часът сутринта е твърде ранен час за визити, но Тонио знаеше, че Хеда Люкс става в шест. Тя водеше извънредно редовен живот по предписания на най-добрите професорихитиенисти, за да запази за възможния най-дълъг срок младостта и красотата си — своя капитал, за който тя получаваше такива големи проценти.

Люкс вече бе взела ваната си, свършила с масажа и сега правеше лека гимнастика в голяма квадратна стая, осветена отгоре, през тавана. Сред бели мраморни колони имаше огромни огледала, които отразяваха Хеда. Във фланелено утринно трико, в раирани шорти, късо подстригана и гладко вчесана, тя приличаше на очарователно момченце.

— Тонио? Така рано? — каза тя приветливо, като видя в огледалото приближаващия се зад нея Тонио Престо.

И без да престава да се извива, да се навежда и да се изправя, продължи:

— Седнете. Ей сега ще пием кафе.

Тя не попита какво го е довело тук в такъв ранен час, тъй като бе свикнала със странностите на Престо.

Тонио отиде до голямата удобна кушетка, приседна накрая, но тутакси скочи и се заразхожда, като правеше големи кръгове из стаята.

— Престо, престанете да ходите, че ми се завива свят, като ви гледам — каза Люкс.

— Трябва да поговоря с вас — произнесе Престо, без да прекратява своята кръгова разходка. — По работа, по много сериозна работа. Но аз не мога да разговарям, когато вие се клатите насамнатам и прикляквате. Моля ви, седнете на дивана.

Люкс погледна Престо, дотича с няколко скока до дивана и седна с ПОДБИТИ крака, като остави малките си пантофки на мозаичния под. Престо се приближи до нея и каза:

— Ха така!

Очевидно той правеше невероятни усилия, за да запази пълно спокойствие, да държи в подчинение ръцете и краката си, да не мърда чехълоподобния си нос.

— Хеда Люкс! Мис Хеда!… Аз не умея да говоря… Трудно ми е… Аз ви обичам и искам да станете моя жена. Неговият предателски нос започна да се повдига нагоре и да се движи. Хеда сведе очи надолу и като сдържаше надигащата се вълна на смеха, каза колкото се можеше по-спокойно и по-сериозно:

— Антонио Престо, но аз не ви обичам, вие знаете това. А когато няма взаимна любов, какво може да ни обединява? Комерческата сметка? Тя говори против такъв брак. Помислете сам. Моят капитал и моите доходи се равняват на вашите. Аз нямам нужда от пари, но и не желая да намалявам доходите си. А един брак с вас би понижил моите печалби…

Престо потрепна с глава:

— Как така?

Люкс отговори, като продължаваше упорито да гледа в пода:

— Много просто. Вие знаете, че публиката ме боготвори. Около моето име се е създал своего рода култ. За стотици хиляди и милиони мои зрители аз съм идеал на женска красота и чистота. Но поклонниците са взискателни към своето божество. Тяхното преклонение трябва да бъде оправдано. Тълпата внимателно следи и за най-малките подробности от моя личен живот. Когато съм на екрана, и последният просяк има право да ми се любува и да си въобразява, че е на мястото на героя, който побеждава сърцето ми. И затова именно аз не бива да принадлежа на никого. Тълпата, да речем, все пак би се примирила, ако аз се омъжа за герой, който е получил всеобщо признание като идеал за мъжка красота или мъжки добродетели. Достоен мъж за богиня може да бъде само бог или в краен случай полубог… Ако тълпата би узнала, че аз съм се омъжила за вас, тя би възнегодувала. Тя би сметнала това за престъпление от моя страна, за издевателство над най-хубавите чувства на моите поклонници. Тълпата би се отвърнала от мене. А тълпата е, която прави успеха.

— И парите…

— И парите, разбира се. И аз не бих се учудила, ако мистър Пит развали договора си с мен. Аз бих се лишила и от пари, и от слава, и от поклонници…

— За съмнителното удоволствие да имате за мъж такъв урод като менедовърши Престо. — Достатъчно, мис Люкс. Аз ви разбрах. Вие сте права. — Престо изведнаж тропна с крак и с тънък детски глас закрещя: — А ако този урод е надарен с горещо, любещо сърце? Ако този урод иска своето място под слънцето и своя дял щастие?…

Това неочаквано избухване накара Хеда неволно да повдигне очи към Престо. Неговият нос се движеше като малко хоботче, кожата на челото му ту се събираше в бръчки, ту се разпъваше до блясък, косата му настръхна, ушите му мърдаха, ръцете му приличаха на бутала на парна машина, работеща с пълна пара.

Хеда Люкс вече не можеше да откъсне погледа си от Престо и започна да се смее, отначало тихо, а после все по-силно и по-силно.

Като че ли се повтаряше вчерашната „сцена до прозореца“ между кралската дъщеря и майстерзингера. Но там всичко беше нарочно — така поне си мислеше Люкс, — а тук страданията и чувствата на майстерзингера бяха съвсем истински. Хеда разбираше цялата неуместност и оскърбителност на своя смях за Тонио, но нищо не можеше да направи със себе си. А Престо като че ли дори се зарадва на този смях.

— Смейте се! Смейте се! — викаше той. — Смейте се така, както никога досега не сте се смели! Смейте се! Страшният урод Антонио Престо ще ви говори за своята любов.

И той говореше. Той се кривеше по най-невероятен начин. Той пусна в ход целия си многообразен арсенал от кълчения и гримаси.

Люкс се смееше все повече, по-дълбоко и по-силно. Този смях вече приличаше на истеричен припадък. Хеда се гърчеше на дивана в припадък на смях и умолително гледаше Престо. В очите й имаше сълзи. С прекъсван от смеха глас тя с труд изрече:

— Престанете, моля ви се!…

Но Престо беше неумолим и неизтощим. Люкс се задъхваше, обезсилена, почти губеше съзнание. Тя се бе хванала с ръце за конвулсивно повдигащата се от смеха гръд като човек в най-жесток припадък от астма…

— Хората са безпощадни към безобразието, нека и безобразието бъде безпощадно към красотата. Душата ми е почерняла като черен скорпион и е станала по-зла от зъл гърбушко — крещеше Престо.

Хеда Люкс разбра, че той иска да я убие със смях. Очите на Люкс се разшириха от ужас. Ръцете й трепереха, тя губеше съзнание.

Като събра всичката сила на волята си, Хеда посегна към звънеца, който стоеше на масичката до дивана, и позвъня. Влезе прислужницата и видя, че госпожата й се смее със ситен задавящ смях, гледайки към Престо. Прислужницата също го погледна и изведнаж се хвана за хълбоците, като че ли ужасни колики внезапно като огън бяха проболи нейните вътрешности, и като приклекна на пода, засмя се с неудържим смях. Уви, и тя като своята господарка беше във властта на Тонио.

Никой вече не можеше да дойде на помощ на Хеда Люкс…