Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице (17)

КРАЖБА ЧРЕЗ ВЗЛОМ

Светлините на града останаха назад. На Престо предстоеше още веднаж да измери разстоянието от хотела до своя дом. Но сега се ходеше по-леко. Вечерната прохлада освежаваше. Престо бодро крачеше по шосето. От време на време се срещаха минувачи — лошо облечени хора, скитническа, бездомна Америка.

Настрана от шосето, на хълма, в сянката на евкалиптите, се виждаше красива вила. Неговата вила! Колко спомени са свързани с нея! Някога му се струваше, че да имаш собствена вила, е върхът на успехите в живота. С какво увлечение той бе строил тази вила отначало в мечтите си, а после и в действителност! Колко изобретателност и вкус бе проявявал при обмислянето на общия план и на всяка дреболия. В неговата вила не биваше да има банален и груб разкош. Всичко трябваше да бъде просто, строго и заедно с това изящно. И това му се бе удало. От вилата му се възхищаваха. За нея се писа. Копираха я.

Особено много остроумие той бе вложил в това, да приспособи обстановката към своя малък ръст. Като гледа мебелите, никой не би казал, че те са създадени за деца или джуджета. И все пак това не беше обикновена мебел. Едни от креслата и столовете имаха седалища, по-ниско разположени от обикновените, а други — скрити стъпалца и скамеичици, издигащи се при натискане на копче.

Да, чудесна вила имаше Престо! Колко пъти ей на този същия завой автомобилът му остро бе завивал и след няколко минути Престо бе пристигал до входа. От стотина метра шофьорът предупреждаваше с клаксона за пристигането на господаря. До широко отворената врата неизменно го посрещаше неговият верен слуга, старият Себастиан. А ето сега… Престо въздъхна и се отправи към дома, като бавно заизкачва хълма.

Беше около единадесет часът вечерта. В страничния прозорец мъждукаше светлина. Себастиан още не спеше. Тонио внимателно мина край решетката на градината до група млади кипариси и легна на топлия пясък. Звездите ярко светеха над главата му. Миришеше на евкалипт. От време на време по шосето се мяркаха светлините на автомобили и се чуваха клаксоните им.

Дванадесет… Крайният прозорец все още светеше. Нима Себастиан пази през цялата нощ? От него всичко може да се очаква.

Все по-рядко прелетяваха като светещи бръмбари осветени от фарове автомобили. Престо не можеше да търпи повече. Той стана и започна бавно и предпазливо да се прекачва през високата желязна ограда. Той знаеше, че вратата нощно време се заключва. Добре, че в двора няма кучета. Престо не ги обичаше, защото кучетата не можеха да понасят неговите неспокойни движения и винаги го лаеха. И поради това въпреки всички увещания на Себастиан Престо забрани да се държат в двора кучета. Сега беше много радостен за това: той можеше безопасно да се приближи до къщата. Привличаше го прозорецът, който още светеше. Тонио внимателно се покачи до него. Транспарантът беше спуснат. Дали спи Себастиан, или не спи? Може би този светещ прозорец е само негова военна хитрост, която трябва да плаши злосторниците. Тонио почака още половин час.

Най-после след полунощ той реши, че е време да действува.

Престо отиде на противоположния ъгъл и се покачи на прозореца. Той беше затворен. Трябваше да се избие стъклото. Но как да стане това безшумно? Престо се опита внимателно да го натисне, за да се пукне. Но то не се поддаваше. Да го счупи? Това може да привлече вниманието на стареца, ако не спи. Престо наблегна стъклото лекичко с рамо. И изведнаж стъклото с трясък се счупи.

„Готово!“ — помисли Престо, като побягна настрани. Той се прехвърли през оградата, легна на земята и зачака да види кога Себастиан ще излезе или ще отвори прозорец. Но в къщата, както преди, беше тихо. Изминаха няколко минути Никакви признаци на живот. Престо въздъхна с облекчение. Себастиан здраво спи. Стъклото е счупено. Главното е направено.

Престо отново се прехвърли през оградата и се приближи до счупения прозорец. Той внимателно започна да вади парчетата. Когато бе останало да извади само още няколко парченца, Престо се разбърза и си поряза показалеца на дясната ръка. Като го превърза с носната си кърпа, той се промъкна през прозореца и уверено тръгна из стаите.

Овладя го странно чувство. Антонио беше у дома си, в своя собствен дом, където всяка вещ му беше позната, и все пак трябваше да се промъква като крадец. Да, и наистина беше „крадец“. Той беше дошъл тук, за да открадне пари от собствената си огнеупорна каса. Като стъпваше предпазливо, той мина през столовата със стени и мебели с резба от черен дъб, през голямата кръгла гостна с бял роял, който проблясваше в тъмнината, през библиотеката, подредена с маси, шкафове и етажерки. Тук трябваше да бъде предпазлив, за да не се натъкне на някоя от стълбичките, разхвърляни навсякъде. Ето го най-после и кабинета. Огнеупорната каса е в стената до писалищното бюро. 3-6-27-13-9 и под него: 32-24-7-8-12. Така трябва да се обърнат номерата в двата пръстена, за да се отвори с ключа бравата. Сложна система. Великолепно. Добре, че новият Престо е получил в наследство паметта на стария Престо и че тази памет не му изменя. Та нима това не е доказателство, че той е същият Престо или поне законен наследник на неговите капитали и цялото му имущество?

Престо започна да си тъпче джобовете с банкноти. И изведнаж му се стори, че в съседната стая се чуват дебнещи стъпки. Престо окаменя и затаи дъх… Не, всичко е тихо… Така му се е сторило. Той отново се залови за работа. Изведнаж неочаквано блеснала светлина от електрическо фенерче заслепи очите на Престо и парализира движенията му. — Горе ръцете!

На вратата стояха четирима полицаи с насочени към Престо револвери. Престо ги изгледа смутено. Той нямаше оръжие. Кабинетът имаше само един изход. Да скочи от прозореца? Но Престо поради своята неопитност не се бе погрижил да го отвори. А докато той отваря прозореца, полицаите ще успеят да го хванат или убият… Невъзможно е да се съпротивява… Престо покорно вдигна ръце. И в това време от другата стая, иззад гърба на полицаите, се чу злорад, гръмогласен старчески смях.

— Нали ви казвах — позна Престо гласа на Себастиан, — знаех си аз, че този младок ще дойде тук.

След няколко минути Престо вече седеше с белезници на ръцете в полицейския автомобил. В полицията направиха на Престо предварителен разпит и много се смяха, когато той наричаше себе си Тонио Престо. Тонио бе така възмутен от грубите им обноски, че не пожела да им доказва правотата си, а поиска още сутринта да му уредят среща с прокурора.

— Не бързайте. Срещата с прокурора винаги предшествува срещата с палача. А зад вашия гръб сигурно ще се намерят такива работници, за които вие ще трябва да поседите пет минутки на електрическия стол — каза разпитващият го сержант.