Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице (14)

ОТНОВО ОТБЛЪСНАТ

Вилата на Хеда Люкс се намираше извън града, недалече от киноградчето на мистър Пит, на половин миля от собствената вила на Тонио. Престо нямаше пари, за да вземе кола.

„Ще трябва да се върви пеш“ — мислеше той. И тутакси започна да се утешава, че ходенето пеш е много полезно нещо. Обаче той скоро се убеди, че дори и най-полезните неща са приятни, когато ги имаш с мярка. За да съкрати пътя, той реши да мине по новия, току-що прокаран път.

Беше нетърпима жега. Бялото шосе, още непокрито с асфалт, така силно блестеше, че очите боляха. Отгоре на това насам-нататък по него сновяха коли, които така вдигаха прах, че Престо се задъхваше. Той отдавна бе успял да забрави, че автомобилите оставят подир себе си толкова много прах и че могат да причиняват толкова много неприятности на човека, който е принуден да се влачи по пътя пеш. А хората в колите като че ли се подиграваха с пешеходците и като минаваха край тях, така предизвикателно ревяха с клаксоните си и хвърляха толкова прах в очите, че Престо стискаше юмруци от негодуване. Никога досега този познат път не му бе изглеждал толкова дълъг.

Когато Престо най-после се добра до вилата на Люкс, външният му вид беше не особено представителен. Лицето и якичката му бяха почернели от кал и пот, косите му се бяха слепнали, костюмът и обувките покрити с дебел слой прах. Той се огледа и започна да се колебае дали да се яви пред Хеда в такъв вид. Но желанието му по-скоро да я види го накара да натисне решително копчето на звънеца. Вратата се отвори и Престо видя същата оная слугиня, която той едва ли не уби от смях заедно с господарката й. Девойката не го позна. Тя малко презрително огледа костюма му, но погледна лицето и приветливо се усмихна. Тази усмивка ободри и окрили Престо.

— Бих желал да видя мис Люкс.

Хиляди млади хора, които мечтаят за славата на киноартисти и артистки, желаят да видят мис Люкс с надеждата да се възползуват от нейната протекция. Десетки хиляди хора от всички възрасти и от двата пола биха считали за щастие да видят с очите си „божествената“ Люкс. Но ако тя би започнала да приема всички, които идваха, не би имало кога да работи.

— Мис Люкс я няма в къщи — отговори слугинята с обикновената фраза.

Но Престо знаеше тия уловки.

— За мене тя трябва да си бъде в къщи! — каза той многозначително. — Аз съм неин стар приятел и тя много ще се радва да ме види. — При думата „стар“ девойката се усмихна. — Да, да, не се смейте — продължи Престо. — Аз познавам Хеда още когато беше съвсем мъничко момиченце. Пристигнах за няколко дни тук по работа и реших да се видя с нея. Но по пътя колата ми се повреди и… — той многозначително погледна костюма си — трябваше да вървя пеш.

— Как ще заповядате да доложа за вас? — вече със съвсем любезен тон попита слугинята.

Пак този съдбоносен въпрос!

— Виждате ли — позаплете се Престо, — аз искам да изненадам мис Люкс. Кажете й, че иска да я види един стар приятел.

Девойката отвори вратата, пусна Престо в голямата приемна и отиде да доложи на господарката си, като помоли Престо да почака отговор. Това беше вече половин победа.

„Жените са любопитни — мислеше си Престо. — Хеда сигурно ще поиска да види кой е този стар приятел, особено пък когато слугинята й опише моята външност. А тя сигурно ще направи това…“

— Заповядайте, мис ви моли да отидете при нея в будоара й — каза слугинята и Престо, развълнуван, мина в познатата му стая, потънала в меки килими, по които бяха разхвърляни табуретки, възглавници, лъвски и мечешки кожи.

Люкс беше полулегнала на кушетката и при влизането на Престо стана и го изгледа с недоумение. Пак измама! Към какви ли не хитрости прибягват тези поклонници и ловци на слава…

— Какво желаете? — сухо запита тя. Престо се поклони.

— Мис, аз не съм ви измамил. Аз съм ваш стар приятел, макар че не можете да ме познаете. — Неговият приятен баритон и искреността на тона направиха благоприятно впечатление.

— Моля! — каза Люкс, като показа към малкото кресло. Престо седна в креслото. Люкс се отпусна на кушетката, настана минутка мълчание. После Престо започна да говори, като многозначително поглеждаше Люкс:

— За да ви убедя, че не съм ви излъгал, аз мога да ви разкажа нещо, което не знае никой освен вас и… още един друг човек. Ще ви повторя това, което ви каза Тонио Престо при последната ви среща с него, а също и това, което вие му отговорихте. Ще повторя всичко дума по дума.

— Той ли ви предаде това? — попита Люкс. Тонио се усмихна.

— Да, той ми предаде това. Той много се извинява, че ви е причинил… безпокойство, като ви е накарал да се смеете толкова много…

— Аз едва ли не умрях…

Престо утвърдително кимна с глава.

— Зная това.

— Но какво общо имате вие с това? — попита Хеда. — Тонио ви е помолил да ми предадете неговите извинения?

— Да, той ми завеща това…

— Той е умрял? — уплашено попита Хеда. Тонио не отговори на въпроса й.

— Позволете да ви напомня какво отговорихте на неговото предложение.

— Боже мой, но аз не можех да предполагам, че моят отказ ще го убие. Той е бил ваш приятел. И сега вие като че ли идвате да отмъщавате за него…

— Моля ви, не бързайте да правите изводи и ме изслушайте. И така, вие тогава казахте на Престо, че между него и вас стои непреодолима преграда. И тази преграда е неговата уродливост. Нали така? Значи, ако не би била тази преграда… той би имал шансове?

— Да — отговори Хеда.

— И тъй — каза Престо, — сега вече тази преграда не съществува. Антонио Престо не е умрял, но е променил своята външност. Антонио Престо, това съм аз. Нали не можете да кажете, че съм безобразен?

Престо стана от креслото и направи няколко крачки като „жив манекен“ в магазин за модни костюми. Люкс неволно се отдръпна назад. В очите й се отрази ужас. Мисълта й напрегнато работеше. Кой е този странен човек? Луд? Престъпник?…

— Какво искате от мене?… — попита Хеда, като едва се владееше.

— Аз дойдох за отговор и вече го получих — отговори Престо. — Вие казахте: „Да.“

— Но вие не сте Престо… Моля ви, не ме мъчете! Какво искате?

— Успокойте се, мис Люкс. Не ви заплашва никаква опасност. Аз не съм нито луд, нито бандит. Зная, трудно ви е да повярвате, че ето този неизвестен млад човек, който сега разговаря с вас, е действително отблъснатият от вас Антонио Престо. Но аз ще се помъча да ви убедя в тази невероятна работа.

И Престо разказа на Хеда всичко, което бе станало с него след срещата им, показа й изрезки от вестниците за „чуждите метаморфози“, извършени от доктор Цорн, най-после извади снимките, отбелязващи всички етапи на еволюцията, станала с тялото на Престо. Тези снимки бяха по-убедителни от всичко друго. И все пак, когато Хеда, откъснала поглед от фотографиите, погледна красивия млад човек и мислено си представи стария Тонио Престо, нейният разум отказа да повярва, че такива метаморфози са възможни.

Тя се замисли. Настъпи мълчание, което Престо не нарушаваше. Той чакаше отговора на Хеда като присъда. Най-после Люкс вдигна глава и каза:

— Мистър… Престо… — Това начало не се хареса на Тонио. По-рано Хеда не го наричаше така официално, а се обръщаше към него другарски „Тонио“. — Да допуснем, че всичко е така, както казвате. Стената на уродливостта не стои пред нас. Но…

— Какво „но“ може да има още?… — нетърпеливо попита Престо.

— Аз ви изслушах, изслушайте сега и вие мене. Спомнете си нашия разговор, когато вие бяхте още уродът Тонио. Аз ви казах, че положението обвързва. Преклонението на тълпата много дава, но и много иска. Аз съм възвеличена по волята на тази тълпа, която посещава киното. И аз не трябва да се скарвам с тълпата. Аз ви казах, че на тълпата би й било от всичко най-приятно, ако аз си остана вечна годеница. И тогава всеки писарушка, всеки учител, метач, който пази моя портрет, мислено би се представял в ролята на мой „герой“. Тълпата може да ми прости само ако се омъжа за истински герой…

— За бог или полубог — казахте вие тогава.

— Да, за тия, които самата тълпа превъзнася.

— Но нима Престо не е бог? — гордо попита Тонио.

— Вие вече не сте Престо. В това е и целият въпрос. Вие бяхте богстрашилище, но вие бяхте неподражаем в своето безобразие. Сега сте красив като Нарцис, но такъв тълпата не ви познава. Вие сте се превърнал в неизвестен красив юноша. А неизвестната красота — това е по-лошо, отколкото прославеното безобразие на Престо. Аз не искам, не мога да допусна да кажат за мене, че стареещата Люкс — а аз съм с две години по-възрастна от вас, това вие знаете, — че стареещата Люкс си е купила със своите милиони млад мъж, бездарен, неизвестен, но хубавичък юноша. А едва ли и вие самият ще се съгласите да бъдете „мъж на знаменитост“. За мъжете със самолюбие това е непривлекателна роля. А вие сте разглезен от славата и успеха.

— Кой ви е казал, че не съм известен? Нима аз не съм Тонио Престо? Престо си е поставил нова маска, но нима той е престанал да бъде Тонио? Нима моят талант не си е останал същият? По-рано аз разсмивах хората, сега ще трогвам сърцата им. Бях комик, клоун, сега ще бъда трагик. О, и как ще играя! Повярвайте ми, зрителите ще бъдат потресени до дълбочината на душата си, когато видят на екрана Престо-трагика. Ако някога съм бил полубог, то сега ще стана бог…

— „Ще бъда, ще бъда, ще стана…“ Това са само мечти. Пътят към екрана е много трънлив и твърде често непроходим за тия, които мечтаят за слава…

— Защо ми говорите всичко това? Нима аз не зная, че да станеш знаменитост, не е лесно? Но нали аз… да допуснем даже, че аз съм един никому неизвестен юноша. Но аз имам хубаво наследство, оставено ми от Тонио Престо: общопризнат талант, великолепно познаване на артистичната техника, най-после връзки…

— Но вие нямате най-важното: невероятно смешния чехълоподобен нос на Тонио Престо. И тълпата няма да ви признае.

— Ще я накарам да ме признае. Но внимавайте, това вече е последният ви претекст. И ако аз дойда при вас увенчан със слава и с преклонението на тълпите…

— Тогава ще продължим този разговор. Но помнете, Престо, аз не давам никакви обещания и с нищо не се обвързвам.

— Вие сте влюбена? Имате си годеник? — попита Престо.

— Аз имам живо сърце и свободна воля, Престо. Вървете да печелите своята слава!